история. Щом Уокън е бил убит, тогава кой се е представял за него? Не е имало кой друг да бъде, освен мъжът, който е бил задължен да пази Уокън. — Едмънд въздъхна. — Колкото до доказателствата — можем да претърсим вещите ви. Можем да подложим на мъчения наетите от вас убийци. Можем да ги подкупим и заплашим. — Рицарят се усмихна едва-едва. — Имаме нужда само от едно-единствено признание, една заплаха, и плетеницата на лъжите ви ще се разнищи. Мислели сте, че сте в безопасност. Искали сте да ме премахнете от пътя си, ала вместо това ето ме тук, търсещ отмъщение. Има и още нещо — Дьо Пайен бързо се озърна към Парменио. — Моят приятел генуезец е получил вест, че останките на Уокън може да са били открити.
— Невъзможно! — изкрещя Изабела и веднага замлъкна, притиснала ръце към устните си.
— Виждаш ли — Едмънд се усмихна на Майеле, — виждаш ли, Иуда, как ще се случи?
Майеле се приближи още повече и рече:
— Трябваше да те убия, Едмънд. — Той изправи гръб, сякаш щеше да стане, ала вместо това замахна и удари Дьо Пайен по устата с дясната си ръка толкова мълниеносно, че никой не успя да го спре. — Ето — усмихна се той, — ето ти предизвикателство! Ето, малки Едмънд, ти говориш за доказателства. А аз те предизвиквам да решим това в битка. Нека решим спора с меч.
Дьо Пайен усети как устната му се поду, а кръвта напълни устата му. Гневът му се надигна. Не обърна внимание на предупреждението на Хейстанг и изкрясканите съвети на Парменио. Светът се сви до подигравателната усмивка на Майеле, кръвта, която чувстваше по езика си, ръцете му, отчаяни да хванат меча. Скочи на крака и удари Майеле по бузата.
—
Хейстанг и Парменио извикаха да внимава. Хората на разследващия вдигнаха арбалетите, някои извадиха мечовете и камите си. Майеле, който вече бе прекосил стаята и бе взел бойния си колан, извади меча от ножницата и захвърли наметалото си на пода. Берингтън и Изабела също се бяха изправили. Хейстанг им извика да сядат по местата си. Те се подчиниха, а Изабела скритом се усмихна на себе си.
— Хайде — Дьо Пайен извади своя меч. — Да го решим с битка, да приключим с двубой. Ако аз загубя, ще оставите Хейстанг и Парменио да си тръгнат.
— Съгласен! — отвърна Берингтън и допълни иронично: — Малки Едмънд, ти изживя дните си под слънцето.
Дьо Пайен развърза плаща си и го остави да се свлече долу. Майеле, бърз в краката, се приближи, двете му ръце стискаха дръжката на меча, докато мъжът се извръщаше леко настрана. Ненадминат майстор на меча, воин, уверен във вещината и силата си, той повдигна острието в присмехулен поздрав, сетне се приближи, а мечът му се въртеше като млатилото на земеделец в зли, проблясващи дъги, които Дьо Пайен отблъскваше непохватно. Едмънд отстъпи и едва-що не се спъна в собствения си боен колан, което накара Изабела да се изсмее остро. Майеле се ухили. Дьо Пайен остави гневът си да се разгори. Чу собствения си предизвикателен вик, докато отстъпваше, обръщайки се леко, а мечът му се въртеше, докато краката му пружинираха. Усети как дланите му хванаха широката дръжка здраво, сигурно, удобно. Съсредоточи се изцяло върху желанието да смаже съпротивата на противника си. Острието му проряза въздуха, въртеше се и се обръщаше, търсейки слабо място, където или върхът на оръжието, или ръбът му можеха да пронижат или разсекат плътта. Едмънд настъпи напред, а потта се лееше по лицето му. Пламъците на свещите и на стенните факли потръпваха от гнева му. Лицето на Майеле бе изопнато, гърдите му се надигаха тежко, а ударите на меча му вече не бяха така бързи и яростни. Дьо Пайен го притискаше — притискаше мъжа, който го бе осмивал и напътствал, който го бе предал и се беше опитал да го убие. Яростта му се засили. Чу как нечий глас изкрещя:
— Не знаех — гласът му се превърна в грачене, — братко, не знаех. Прости ми, а?
— Не — Едмънд пристъпи напред и натисна върха на меча дълбоко в гърлото му. — Не — повтори той и загледа как животът угасва в очите на врага му. — Но Господ може и да ти прости, затова върви при него.
Рицарят дръпна меча си и видя как Майеле умря. Хейстанг го потупа по рамото.
— Берсерки80 — прошепна коронерът, — древни воини — обясни той, — които се опиянявали от яростта на битката. Чувал съм за тях, но днес за първи път видях такъв.
Дьо Пайен кимна и посочи с меча си Изабела и Берингтън.
— Бог чака и тях.
— Както чака и всички нас — отвърна Парменио.
— Ами ти? — измърмори Дьо Пайен. — Ти, генуезецо?
— Едмънд, Едмънд — намеси се Хейстанг, — най-добре ела да видиш нещо.
Джон заповяда пленниците да бъдат държани здраво и, придружен от Парменио, поведе все още потния и задъхан тамплиер извън дневната. Навън, в двора, шестимата наемници на Берингтън стояха обезоръжени и оковани заедно. Наблизо бяха и неколцината слуги, които злосторникът също бе наел. Дьо Пайен бе уверен, че те всички бяха участници в сборището на Берингтън — мъже и жени, които му бяха служили по време на славните дни на Мандевил. Хейстанг прекоси двора и го отведе в подобна на плевник каменна постройка. Запалените факли осветяваха дълга, мрачна стая. Хейстанг ги заведе на мястото, където една от каменните плочи в пода бе вдигната и подпряна на стената. Един от хората му стоеше на пост наблизо и държеше горяща факла. По повеля на Хейстанг мъжът ги накара да го последват надолу по тесни стръмни стъпала в леденостудена, задушна тъмница. Войникът избъбри някаква молитва и вдигна факлата. Пет трупа — на мъж, жена, двамина младежи и една девойка — висяха, обесени за вратовете от куки, забити в гредите на тавана, а лицата им бяха разкривени от предсмъртната агония. Ужасяваща гледка — ръцете и краката им се поклащаха, телата се въртяха едва-едва, докато въжетата скърцаха и се увиваха. Дьо Пайен стисна нос заради отвратителната смрад. Докосна бузата на един от труповете — беше твърда, студена като лед.
— Кои — прошепна той, — кои са тези?
— Подозирам — измърмори Хейстанг, покривайки устата и носа си, — че те са били семейство, намерило подслон в това изоставено имение. Пътищата гъмжат от такива нещастници. — Джон махна ръка от лицето си и преглътна с мъка. — Това имение — промълви той — навярно има същата страховита слава като Борли — само малцина от местните селяни биха дръзнали да дойдат тук. Предполагам, че тези скиталци са сторили тъкмо това.
— Ала защо са ги убили?
— А защо не? — отвърна Джон. — Берингтън не е можел да ги остави да си заминат. Само Бог знае какво са открили те. На Майеле може би му е харесало да ги погуби. Едмънд, какво да правим?
Тамплиерът остана втренчен в уродливо разкривените трупове. Хейстанг повтори въпроса си. Дьо Пайен само поклати глава. Почувства студ по мокрото си от пот тяло и ги поведе обратно нагоре по стълбите. Щом стигна горе, той се взря в каменната плоча и в големите резета и ключалките, които я държаха здраво.
— Навярно са били убити, след като известно време вече са били пленници — промърмори той. — Вероятно наистина са открили нещо тук долу или другаде.
— Едмънд, ами нашите затворници?
Дьо Пайен се върна в гостната стая. Берингтън и Изабела бяха с вързани ръце и седяха отпуснато на столовете си. Трупът на Майеле, потънал в собствената си кръв, лежеше все така свлечен и подпрян на стената. Дьо Пайен заповяда и двамата пленници да бъдат претърсени. Не размени и една дума с тях. Избягваше дори само да погледне Изабела и нареди тялото на Филип да бъде изнесено, а злосторниците да бъдат изведени навън. Сетне прекоси двора, без да обръща внимание на писъците на Изабела, на проклятията на Берингтън и на въпросите, с които Парменио и Хейстанг го засипваха. В онази зловеща,
