така, че да бъде толкова привлекателна за краля? Наемането на ладии, лодки, коне и хора, да не говорим за купуването на оръжия и храна, всичко това струва пари. Бил си решен да причиниш безредици в Триполи и да предизвикаш хаос, от който да се възползваш. Освен това си искал да продължаваш с преструвките, че всъщност Уокън е бил злодеят, да задълбочаваш опасенията на Трамле, да накараш великият магистър да бъде по-склонен да започне преследване, което е щяло да те отведе в Англия. — Дьо Пайен поспря. Майеле беше помръднал, очите му бяха жадно впити във войнишкия му колан. Дьо Пайен осъзна, че всичко щеше да завърши с насилие. Майеле никога нямаше да се предаде. — Убийството на граф Реймон трябвало да бъде причината за избухването на този хаос — продължи Едмънд. — И тогава ти, Берингтън, си извършил нещо наистина нагло. Трябвали са ти убийци и затова, с избръснато лице и глава, ти си отишъл в Хедад, за да говориш с Низам. Престорил си се на Уокън. Халифът така и така е нямало да разбере разликата, а ти си можел да поддържаш заблудата, че си скитащ се тамплиер отстъпник.
— Такова нещо би било изключително опасно — намеси се Майеле. — И аз посетих Хедад, спомняш ли си?
— Въобще дори не е опасно — отвърна Едмънд. — Асасините, въпреки цялата си лоша слава, са почтени хора. Берингтън щял да бъде посрещнат като гост, като молител. Той не представлявал заплаха за тях. Бил е закрилян от строгите им порядки за гостоприемството. И което е по-важно…
Парменио вдигна ръка и погледна Дьо Пайен — вече не бе недоверчив, а тъжен, сякаш признаваше възхищението си.
— Ти си тамплиер — той посочи Берингтън — Низам е щял силно да се заинтересува от приказките ти, въпреки че е бил и твърдо решен да не обижда великия магистър.
— Низам ти е отказал — отново взе думата Едмънд. — Ала въпреки това ти си опетнил името на Уокън. Свързал си убийството на граф Реймон с отстъпник тамплиер. Ти си пуснал този слух като част от заговора си. След като те са ти отказали, ти си отпътувал за Триполи и си се решил на още по-опасно дело — да наемеш сам убийци и да ги примамиш с обещания за плячка. Бил си готов да ползваш всички пари, които си имал, ценностите, които са ти били дадени от ордена. Можел си да се скриеш зад някаква маска и при все това начинанието е било рисковано. Плъзнали мълвите, че някакъв рицар, възможно било и да е тамплиер, се замесил в отвратителен заговор, Парменио е чул тези слухове и е побързал да пристигне в града. Приказките стигнали и до ушите на Трамле и великият магистър станал още по-тревожен, отчаял се заради бягството на Уокън и се поболял от тревога по теб, Берингтън, и от мисли къде ли се намираш. Още по- важно било, че самият граф Реймон също подозирал надвиснали беди. — Дьо Пайен събра мислите си. — Нямам доказателства за това, ала графът навярно е настоял да получи от ордена закрила срещу заплахата. И кого е било най-добре да пратят, ако не Филип Майеле, английски рицар, и Едмънд дьо Пайен, потомък на благородния основател на Ордена на тамплиерите, в знак на почит и като засвидетелстване на добрите чувства на Храма?
— Ала граф Реймон въпреки това загина? — обади се и Хейстанг.
— Разбира се, нямаше какво да направя, за да го защитя. Майеле бе част от заговора. Майеле, моят тъй наречен рицар събрат, вестоносецът, който често пътуваше между Белия замък и Йерусалим. Един мъж, който без съмнение — Едмънд не обърна внимание на измърмореното от Филип проклятие — е използвал подобни поводи, за да се среща тайно с другарите си заговорници и особено с лейди Изабела. — При тези думи Изабела се втренчи в Едмънд с каменен поглед. Дьо Пайен погледна през прозореца. Денят си отиваше. Той махна на Хейстанг. — Прати някой от хората си навън, за да види дали всичко е наред. — Коронерът се подчини. Едмънд изчака сержантът да се върне и да кимне в знак, че няма опасност. — Граф Реймон бе убит — продължи рицарят — и в града се разрази клане, без съмнение подклаждано от теб, Майеле. Берингтън е бил избрал нарочените си жертви — заможни търговци, чиито ракли и ковчежета били претъпкани със злато, сребро и скъпоценни камъни, лесно отмъкнати и тайно скрити.
— Ами убийците? — попита Майеле.
— Ти знаеш какво се случи с тях. Ти си ги преследвал. Онези тримата мъже, на които ти затвори устите завинаги пред църквата, в която се бях приютил аз. Те са били убийците, използвани и сетне погубени, преди да се разприказват. — Дьо Пайен протегна ръка да вдигне бокала, пълен с вино, ала се досети и отдръпна ръка. — Но разбира се, нищо не минава съвсем гладко. Ти, Берингтън, си избягал от Триполи. Решил си да се скриеш в останалия под турска власт Аскалон, където си се надявал да подготвиш следващата част от заговора. — Едмънд поклати глава. — Не знам какъв е бил той, ала си се занимавал с това. Междувременно ти, лейди Изабела, вече си нанесла своя удар. Посетила си Уилям Тръсел. Старият ветеран е имал своите тревоги и подозрения. Той със сигурност се е съмнявал във вината на Уокън. Ти, мадам, носиш среднощна душа, черна и жестока, ти си истински убиец. Навярно си го нагостила с някоя зловредна отвара… — Изабела само се взря в бокала и Едмънд се зачуди дали тя би искала той самият да умре тук. — В същото това време — Дьо Пайен прочисти гърлото си — в Аскалон Берингтън е стъкмявал собствената си история за завръщането си в Йерусалим. Че си бил избягал от пагубното нападение на Уокън, но си бил заловен от пустинни скиталци, нали? Или че си бил принуден да се криеш? Някаква измишльотина за горкия Трамле, която, разбира се, щяла да доведе до искане за преследването на Уокън, пък било то и чак в Англия.
Дьо Пайен спря, когато капитанът на стражата на Хейстанг влезе в стаята. Мъжът се наведе и прошепна нещо в ухото на разследващия. Изненадан, Хейстанг промърмори нещо в отговор, човекът излезе, а коронерът направи знак на Дьо Пайен, че това можеше да почака. Изабела хвърли разтревожен поглед към Берингтън. Майеле се размърда на стола си. Едмънд долови напрежението, неподправения страх. Тези магьосници бяха хванати в капан, най-добре бе да остави нещата в Божиите ръце и да приключи с това. Възмездието ги очакваше. Едмънд усети как духовете се трупат около му — всички погубени от тези дяволски главорези прииждаха, за да видят как справедливостта възтържествува.
Глава четиринадесета
Кралят заболя от лека треска, която после се влоши и така напусна този свят.
— Нищо под Божието слънце не се случва така, както ние искаме — заяви дьо Пайен. — Ти, Берингтън, си подготвял следващия си ход в играта, само че нещата са се объркали. Балдуин III обсади Аскалон. Трамле също пристигна там, настоявайки да се прибърза с нападението. Чудя се дали Орденът на Храма, със своите многобройни шпиони и легиони от съгледвачи, е научил, че в Аскалон има тамплиер. Дали Трамле е знаел това? Дали се е питал дали в града не стои затворен Уокън, или може би Берингтън, който така загадъчно бил изчезнал? Останалото знаете. Аскалон падна, ала Трамле бе убит. Ти, Берингтън, се измъкна от бъркотията, нетърпелив да продължиш с осъществяването на замисъла си по друг начин. Моментът е бил подходящ! Великият магистър бе покойник, Тръсел също. Можел си да подредиш нови измислици, да изтъчеш мрежата от лъжите си. Трябвало е да заминеш за Англия. Бил си твърдо решен да вземеш мен и Майеле със себе си. Майеле е можел да ме държи под око, за да се увери, че не подозирам нищо за Триполи или Хедад, а когато му дойде времето, да ме убие. В твоите очи не съм бил нищо повече от заек в тревата, глупак, който Изабела можела да омае, Майеле можел да наставлява, а ти — да му заповядваш. Моето присъствие в групата ти в Англия е щяло да повиши влиянието ти. И ако е било писано да умра тук, то е щяло да се случи заради някоя непредвидена злополука или може би смъртта ми щеше да бъде дело приписано на избягалия Уокън.
— Берингтън ти каза да си тръгваш — надсмя му се Филип. — Нали искаше да се върнеш в Светите земи, ти и любопитният генуезец.
— Ала аз бях отвратен от набезите на принц Юстъс — пресече го Дьо Пайен. — Те се дължаха по-скоро на необуздан нрав, отколкото на хладнокръвна преценка. О — той махна към Парменио, — любопитният генуезец, както го наричаш ти, вероятно е бил трън в петата ти. Не си знаел кой е той в действителност, нито защо нашите магистри му имат толкова голямо доверие. Уверен съм, че ако някаква беда бе сполетяла мен, той скоро щеше да ме последва, сполетян от някаква подобна злочестина. Същевременно вие сте виждали, че той не ми е близък. Парменио ви е бил полезен, отвличал е вниманието ми, нали? Искахте и двама ни да отпътуваме за Светите земи, и защо не? Вече бяхте се завърнали в Англия. Бяхте постигнали небивал успех. Вече никой от нас не ви е бил нужен. — Дьо Пайен се изсмя рязко. — Ако бяхме заминали,
