— Демони?
— Някога това беше добра земя. — Чърчярд се върна и седна. — Трудна за обработване, ала добра. Ще ти разкажа историята си. Родителите на Уокън починаха. Той остана сам, отгледа го възрастен роднина, който по-късно умря. Уокън стана господар на имението по време на война. Взе решение да се включи в битките и ние всички го последвахме.
— Какъв човек беше той?
— Просто човек — отвърна Чърчярд. — Не бе по-голям грешник от теб или мен. Обичаше виното и меката плът на някое селско девойче, което успееше да съблазни, бе добър боец, ала слаб мъж. Ние се присъединихме към знамената на Мандевил. Не бяхме по-добри или по-лоши от останалите… — той замълча, защото Дьо Пайен вдигна ръка.
— Ти говориш за демони. Хората разказват, че магьосници и вещици следвали Мандевил.
— Така е, чувал съм слуховете, но те никога не са ме тревожели. Всякакви мерзости изпълзяваха, за да се сгреят на слънцето. Защо ми бе да се безпокоя за това, господарю? Виждал съм достатъчно страхотии в живота си, че да повярвам в демоните — трупове, захвърлени в кладенци; тела, люлеещи се на бесилата, на клоните на дърветата, от гредите на покривите; мъже, жени и деца, изгаряни живи; езера, плувнали в кръв; пламъци, ближещи черната нощ.
— Ами Уокън?
— Той се умори от всичко това. Оттеглихме се от войната и се завърнахме тук. Едва тогава узнахме какво се бе случило. Това място се беше превърнало в нещо отвратително: изоставено, пусто, бездушно, то вонеше на зло. Никой не смееше да припари до това имение, дори и най-отчаяните за храна и подслон. Открихме, че Борли се бе превърнал в обиталище на престъпници, нощни птици, вещици и магьосници. Научихме за огньовете, които били виждани да блестят в мъртвилото на нощта, за смразяващи кръвта писъци, пронизвали мрака. — Чърчярд поспря за миг. — Разкопахме ужасяващи останки. Така и не разбрахме имената им, сега те са само кости и прах, жертви на страшни светотатства и богохулства. Имението в Борли бе станало подслон на злото, така го описваше Уокън — домът на семейството му се бе превърнал в гнездо на усойници. — Чърчярд сръбна шумно от калаената си чаша. — Такива неща се случваха по време на войната. Замъци, църкви и имения биваха превземани ту от една, ту от друга войска. Уокън не можа да го понесе. Обвини себе си. Отпътува за Лондон. Говореше, че ще поеме кръста в Светите земи, за да изкупи зверствата и своята похот. Дочухме мълвите, че е станал тамплиер, че е заминал отвъд морето, но…
— Но какво?
— Е, след като Уокън замина, ние се присъединихме към други войници и навлязохме навътре в страната, грабейки и плячкосвайки. Ширеха се слухове, че Уокън се бил завърнал. Говориш за демони? Е, името на Уокън бе сред споменаваните. Струваше ми се невъзможно да го повярвам. Слушах и пресявах приказките. Отвратителни истории чух за него, че е станал главатар на вещерско сборище. Но по това време, господарю, вече можех да повярвам на всичко. Мандевил бе затънал в своята заслепяващо жарка омраза срещу краля и църквата. Това графство се бе превърнало в средище на войната. Ладии, натоварени с въоръжени мъже, плаваха по реките, конници препускаха насам-натам. Нямаше безопасно място. Един човек от нашия отряд го нарече „графство от ада“.
— Но ти повече не видя Уокън?
— Никога.
— Ала познаваш Майеле?
— Да, той бе от онези рицари, които разнасяха послания между различните лагери. Доверен човек на Мандевил, добър майстор на меча, нищо повече.
— Ами вещицата Ерикто?
— О, чувал съм това име, истории, приказки — име, което всява страх, но само това.
— Ами Ричард Берингтън от имението Бруър в Линкълншир?
— Господарю, не знам нищо за него. Зърнах него и сестра му, когато пристигнаха тук — спътниците ми и аз се скрихме в гората и наблюдавахме отпътуването им. Кълна се, че никога преди не бях виждал Берингтън или чувал за него. — Чърчярд отпи от чашата. — Както и да е, войната продължаваше. Мандевил бе убит. Кралски войски навлязоха в Есекс и другите източни графства. Аз и другарите ми избягахме в леса. Станахме разбойници. Беше тежък живот, затова и се върнахме тук. — Той се изсмя рязко. — Станахме пазители на това място. Хенри Фицемпрес вече бе обявил примирието. Може би сега Орденът на Храма ще вземе имението и ще го повери на някого другиго. Новият господар може да го почисти, пречисти и да го използва.
Чърчярд погледна алчно златото, което Дьо Пайен въртеше из пръстите си. Тамплиерът му го подаде и реши да се довери на този мъж. Той нямаше да спечели нищо, ако лъжеше. Едмънд му разказа точно в какво бе обвинен Уокън, как той бе избягал и че навярно се е върнал в Англия. Чърчярд ококори очи от изумление. Когато Дьо Пайен приключи разказа си, мъжът заклати глава в знак на неверие.
— Невъзможно! — промълви той. — Или Уокън носи две души в едно тяло, или някой друг е взел името му. Мога ли да те попитам за описанието на този Уокън, когото преследваш?
Едмънд поклати глава:
— Не знам нищо. А и освен това човек може да промени външния си вид. Няма значение. — Той се изправи. — Ако желаеш, можеш да се присъединиш към нас.
Чърчярд също поклати глава:
— Ние се наричаме пазители. Ще остана тук — рече той, изправи се, стисна ръката на тамплиера и излезе от стаята.
Хейстанг и Парменио дойдоха, за да обсъдят казаното от Чърчярд. И двамата изглеждаха изненадани. Хейстанг също се питаше дали Уокън не носи две души. Те тъкмо спореха в коя част от имението да пренощуват, когато един от сержантите на Хейстанг се завтече в помещението и настоя да тръгнат с него. Мъжете излязоха и забързаха през двора. Древният параклис изглеждаше още по-зловещ на чезнещата светлина, а изоставеното гробище бе мрачно, призрачно, оживявано от тайнствени звуци.
— Човекът, с когото говорихте — каза задъхано сержантът, докато ги водеше, разбутвайки клонаците на къпините, — той се върна при спътниците си и те запалиха огън…
Мъжете заобиколиха избуяла заплетена туфа прещип и прескочиха порутената стена на гробището. Блясък светлина се прокрадна между отсрещните дървета.
— Просто реших да сторя добро — измърмори сержантът. — Виждаше се, че са гладни, а и вие, сър, приехте един от тях…
Гласът на войника замря. Навлязоха недалеч сред дърветата и стигнаха малка полянка. Сега огънят гореше слаб и до него лежаха два трупа — Чърчярд и един от другарите му бяха проснати с лицата надолу. Грозни, дебели стрели с пера в края бяха заседнали дълбоко в гърбовете им, а устите им лепнеха от кръв заради сетното желание да поемат дъх, което бе отнело душите им.
— Те бяха трима — заяви Парменио и се огледа.
Дьо Пайен се изправи и рече:
— Третият навярно е бил човек на Уокън — шпионин, на когото е било заповядано да наблюдава. Убил е Чърчярд, задето е говорил с нас, после е взел златото. Той е без кон, така че ние ще сме по-бързи. — Едмънд вървеше из мрака на дърветата, бе нащрек за всички страховити звуци около себе си. Денят отминаваше. Тъмата наближаваше, също както и краят на целия този ужас. Дьо Пайен си спомни старата молитва, затвори очи и я зашепна пламенно: — Господи, помагай ми през деня, докато сянката не нарасне и не дойде вечерта, а оживеният свят се смири, треската на живота — отмине, а работата ни е свършена. Тогава, Боже, по Твоята милост дай ми безопасен дом, свят покой и мир…
Пристигнаха в Бруър след пет дни изнурителна езда. Дьо Пайен бе решен да пристигне без предизвестие. Имението се въздигаше на невисок хълм в края на тясна долина, която прорязваше навъсена, пуста местност. Двете страни на низината бяха залесени с гъсти гори, а дърветата плътно се трупаха около пътеката, която се виеше нагоре към обградената с ров и висока стена господарска къща. Беше мъглив, мрачен ден. Кълбящата се мъгла се въртеше и движеше. Въздухът бе леденостуден, а тишината бе нарушавана единствено от крясъците на гарваните, кръжащи над заскрежените дървета и папратите. Мъждиви светлинки, идващи от имението, им се сториха като приветстващ фар, водещ ги през подвижния мост, под укрепената порта в застлания с калдъръм двор, където Берингтън, Майеле и Изабела чакаха, за да
