ги посрещнат. Някакъв страж ги бе предупредил тъкмо преди Дьо Пайен да стигне къщичката за стражите при портата. И тримата бяха изненадани, ала се държаха сърдечно. Берингтън, въпреки възторжените си приветствия, изглежда, се чувстваше неловко. Изабела изглеждаше уморена, имаше тъмни кръгове около очите. Майеле, който се бе увил добре в плаща си срещу студа, бе язвителен както винаги, а изсеченото му, брадато лице омекна в усмивка, макар очите му да останаха бдителни като на дебнещ вълк. Предложиха им закуска, но те отказаха учтиво. Всички бяха изненадани от външния вид на Дьо Пайен и появата на Хейстанг и неговата свита. Въпреки всичко и тримата продължиха да се държат като оживени, гостоприемни домакини.
Дьо Пайен и спътниците му бяха разведени наоколо. Бруър бе голямо имение със своя собствена църква, външни постройки и дори малка ферма. Най-сетне ги въведоха в гостната над голямата зала — дълго помещение със стени, покрити с пъстри драперии и покривни греди, накичени с флагове и със знамена, с меки килими, топлещи настлания с плочи под. Огънят гореше весело в камината. Факли и свещи пръскаха изобилна светлина. Огромната маса на подиума бе набързо наредена и искреше от блюдата и свещниците. Кухнята зад паравана, приютяваща пещите и скарите, лееше благоуханни сладостни миризми. Дьо Пайен си прошепна нещо тихо с Хейстанг и след обичайните любезности, разменени с потискащите неохотата си домакини, узна, че Берингтън бе довел шестима от наемниците си тук. Освен това той беше освободил слугите, които се бяха грижили за имението, и бе наел други готвачи, слуги и ратаи — общо петима на брой. Берингтън покани Дьо Пайен, Парменио и коронерът да заемат местата си и плесна с ръце, за да привлече вниманието на прислугата. Бе много изнервен, заключи Едмънд, също както и сестра му, та дори и невъзмутимият Майеле започваше да става неспокоен. Бяха им оставили малко време да се подготвят или да заговорничат. Тази зла задруга го бе взела за наивник, глупак, дори безумец, луда глава, готов да тръгне натам, накъдето го тласнат. Е, това щеше да се промени.
Дьо Пайен остави войнишкия си колан на пода до себе си и улови тревожния поглед, който Ричард хвърли на Изабела. Дочу шум, долитащ отвън. Приставите и наемниците на Хейстанг идваха към гостната. Объркана, Изабела понечи да поднесе виното. Дьо Пайен погледна предупредително Парменио и Хейстанг. Всичко беше готово! Всичко щеше да свърши тук, в тази топла, сладко ухаеща стая с потрепващия огън и блясъка на свещите, така далече от нажежената опасна пустиня и изложената на слънцето порта на Триполи, където той бе обърнал коня си, за да посрещне убийците, устремени към него.
— Едмънд! — Изабела вече не криеше страха си.
Хората на Хейстанг започнаха да влизат в гостната. Отвън от помещението за храните и преддверието долетяха викове и крясъци.
— Едмънд. — Майеле понечи да стане, жадно вперил поглед във войнишкия си колан, окачен на гвоздей край вратата.
— Сядай! — Дьо Пайен стовари така силно облечените си в рицарски ръкавици ръце върху масата, че чиниите, каните и бокалите подскочиха и задрънчаха — Сядай — повтори той. Заля го чувство на облекчение. Хейстанг бързо му бе пошепнал, че са им казали истината — хората му бяха донесли вестта, че защитата на имението се състоеше единствено от шестимата наемници, които Берингтън бе довел от Лондон, и петимата слуги, които били наети неотдавна. — Моля ви — Едмънд вдигна ръка, — Берингтън, Изабела, мой някогашен побратиме Майеле, седнете.
Едва намираше сили да гледа Изабела — сега изражението на лицето й бе напрегнато и бдително. Те тримата седяха заедно в другия край — Берингтън в средата, а Изабела и Майеле от двете му страни. Парменио и Хейстанг се бяха разположили на срещуположните страни на масата. Генуезецът изглеждаше озадачен, хапеше устни, а пръстите му не се отделяха от дръжката на камата. Дьо Пайен се огледа. Воините на Хейстанг, вдигнали заредени арбалети в ръце, бяха завардили всички входове.
— Открих Уокън — обяви Дьо Пайен. — Когато пристигнах тук, споменах, че според мен, той се крие в Йорк. Това бе лъжа. Той е тук!
— Какво? — възкликна Майеле.
— Ти! — отвърна дьо Пайен. — Ти! — Сега той посочи и Берингтън. — И ти! — Обърна се и към Изабела. — Вие тримата сте Уокън.
— Небивалици! — изсъска Изабела.
— Истина е! — рече Едмънд. — Хенри Уокън, лорд на имението в Борли в Есекс, несъмнено е бил грешник, мъж, отдаден на страстите си, ала само Бог знае къде лежат сега плътта и костите му. Навярно гният под жаркото слънце на Палестина или са погребани дълбоко под някоя тежка скала, оглозгани от лешоядите и мишеловите. Същото е сполетяло и двамата сержанти, изпратени да го пазят.
— Лъжи! — изръмжа Берингтън.
— Чуй ме — Дьо Пайен стана и мина покрай дългата маса, — не знам кога е започнало всичко това. Не знам дали Изабела Берингтън е твоя сестра, или твоя любовница, блудница! — Берингтън избута назад стола си, ала щракването на арбалета, който Хейстанг сега вдигна и постави на масата, го възпря. — Тя в действителност е вещицата Ерикто. — Едмънд се наведе надолу и улови студените очи на жената, която някога бе мислил, че обича, която бе възвеличавал като дама от легендите. — Ти и Берингтън сте се потопили в черните изкуства, кървави ритуали, призоваване на демони и всякакви подобни гнусни дела. Събрали сте се, когато гражданската война е вилнеела — било е тъкмо време за вашите злини, когато Бог и светците са били потънали в сън. Отпътували сте от тук и сте се присъединили към Мандевил в Есекс, свикали сте свое сборище, привличайки такива като Филип Майеле, които вече са били извърнали лица от Господ. Колкото и малко сведения да съществуват за теб, Берингтън, като участник в свитата на Мандевил, ти все пак си бил там, макар, подозирам, и под друго име. Чудя се дали Берингтън, когото кралят и останалите споменават с такива добри чувства, не е бил по-големият ти брат? Ти твърдиш, че си втори син. Но няма спор, че си един от синовете на Каин! Останалите са прииждали, за да се присъединят към теб — било е време на пълна свобода за твоите мерзки ритуали. Без пристави, без правосъдието на краля, само война, убийства, грабежи и насилничество. Та кой би забелязал? Кой би се загрижил за селските момичета, отвличани за твоите жертвоприношения? Кой би се заел с отвратителните церемонии, провеждани по тъмни доби в убежища, които някога били посветени на Бог? Нямало е мир, нямало е закон, нищо, само безредие. — Дьо Пайен замлъкна за малко, сетне продължи: — Ала крал Стивън, Бог да благослови името му, решително се противопоставил на Мандевил и графът е бил убит. Църквата отказала да му устрои свято погребение като на отлъчен, затова Орденът на Храма взел ковчега му и го окачил на дървото в гробището край имението си в Лондон. — Едмънд спря, защото отвън долетя вик, сетне реши да не обръща внимание. Парменио въртеше в ръце винения бокал с вино, но така и не го надигаше. Дьо Пайен бе дал строги заповеди нищо да не се пие или яде в Бруър. — Твоето сборище — Едмънд се усмихна на Ричард, който все още седеше изненадан от развитието на нещата — е станало известно. Привлякло е вниманието на абати, епископи и дори на папата в Рим. Затова и Тиери Парменио,
— Значи ето кой в действителност си ти, генуезецо — провлече Майеле, — обикновен шпионин. Толкова се чудих дали е така.
— Славата ви е нараствала — продължи Дьо Пайен и се върна на мястото си, — но в Есекс е станало опасно за вас. Не е можело вече да продължавате с тайния си живот, докато кралските армии са помитали графството. Решили сте да отпътувате. Ти, Берингтън, си се срещнал с Бозо дьо Беосис, магистъра на английския орден. Майеле също, влязъл в ролята на каещ се грешник — рицар, който бил убил духовник и на когото било наложено да поеме кръста като изкупление. Били сте опитни рицари, за които не е имало пречка да заминат на служба в Светите земи. Беосис истински се е радвал да ви привлече. Изабела била представена като твоята набожна сестра, която щяла да те придружава. Желанието ти се сбъднало. Пристигнали сте в Йерусалим — рай за толкова много, подобни на вас. Трамле ви приел с отворени обятия. Бил нетърпелив за нови попълнения, отчаян да укрепи ордена, решен да увеличи влиянието му на този остров. Бил си приет в братството, докато така наречената ти сестра е отседнала в манастир, ала, разбира се, с времето, като всяко куче, си се върнал към собствената си мръсотия. Появила се вещицата Ерикто — плашеща фигура със своята рошава перука, маскирано лице и чудати дрехи, зървана за миг, но не и наистина виждана. — Изабела се изсмя рязко, сетне се втренчи яростно в Берингтън и Майеле, сякаш ги подтикваше да направят нещо. — Върнали сте се към ужасните си ритуали, избирали сте жертви за кървавите си жертвоприношения…
— Било е лесна работа — нетърпелив да се намеси, рече Парменио, схванал посоката в обвиненията на
