Главната порта висеше накриво, а дворът бе пълен с мръсотия, изпотрошени гърнета и изпочупени сандъци и ракли. Мършави пилета ровеха земята. Гълъби излитаха и изскачаха от покрития с тор гълъбарник. Гъски шумно се тълпяха около потъналия в тиня рибен развъдник. Самата къща очевидно бе издигната върху стара постройка от камък, чиито основи са били използвани като основа за новата къща със здрави греди и дебела зидария. Домът сега бе запуснат. Вратата висеше от кожените си панти, кепенците на прозорците бяха изчезнали и рушащият се сламен покрив бе прокъсан и надупчен. Дьо Пайен слезе от коня си и влезе в неприветливото преддверие. Силната миризма и мръсните стени бяха отблъскващи. Рицарят потисна потръпването си. Имаше нещо в това място, сякаш прокоба се прокрадваше дълбоко из гниещия му мрак. Хейстанг и Парменио също го почувстваха. Не искаха да остават вътре и затова излязоха обратно на студения свеж въздух.
— Странно — заключи Дьо Пайен, — в такова изоставено имение по време на война би трябвало да прииждат всякакви хора, селяни, бандити, нали така?
Едмънд накара свитата си да претърси и останалите постройки.
— Какво търсим? — попита Хейстанг.
— Всичко, което ви се стори необикновено — отвърна тамплиерът, — всичко странно.
Мъжете се заеха да изпълнят заръката. Разговаряха шеговито и се смееха, доволни, че вече не се скитат по покритите с лед пътища, ала докато претърсваха местността, настроението на тези закоравели ветерани се промени. Хората станаха неспокойни и, бързайки да се махнат, питаха на висок глас къде щяха да лагеруват през нощта. Мъжете проучиха самотните дворове и външните сгради и най-сетне един от войниците бързешком се запъти към Дьо Пайен, който чакаше в заслонения вход на кулата.
— Някой е отсядал тук неотдавна — Мъжът посочи назад към двора. — В конюшните има прясна конски тор. Освен това са се хранили в малкия външен склад за храни.
— Берингтън и Майеле — измърмори Дьо Пайен. — Те сигурно са пренощували тук.
Парменио се завтече към Едмънд и дръпна плаща му.
— Ела! Искам да ти покажа нещо.
Генуезецът го поведе през двора на имението към малкия параклис, който по-скоро приличаше на каменен хамбар с построена до него камбанария. Беше прастара, мрачна постройка с високи тесни прозорци и тежки покривни греди. Покритият с каменни плочи под бе разяден от времето. Истинско обиталище на духове, мрачно и кънтящо. Парменио бе взел и запалил свещи и фенери от багажа им. Светлината едва смекчаваше неприветливостта на помещението, къпейки в мъждив блясък лющещите се стенописи и картини. Генуезецът ги поведе към олтарната част — там стоеше полукръг от грубо изсечени тухли, макар че и тук подът бе покрит с плочи. Дървен олтар се издигаше в средата. Парменио го бе избутал настрана и бе запалил две свещи — кръгът светлина разкриваше мръсен и почернял от сажди под.
— Огън — прошепна Парменио, — съвсем наскоро. Дърво и въглища са били ползвани и виж… — Той вдигна едната свещ, премести се откъм едната страна на олтара и с облечения си в ръкавица пръст посочи някакво петно върху каменния под. — Кръв. Сигурен съм. — Дьо Пайен приклекна. — Майеле и Берингтън са били тук — рече Тиери.
Едмънд се усмихна мрачно.
— Както и Уокън.
Глава тринадесета
Междувременно Фортуна се показа непостоянна и променлива и за двете страни…
Дьо Пайен разгледа тъмното, лепкаво петно, промълви тихо молитва и мина през нефа. Тракането на токовете на ботушите му отекваше като думкане върху тъпан. На слабата светлина чудовищата, издялани на върха на масивните кръгли колони, сякаш го гледаха злобно и го следяха с поглед. Той застана в сянката на полуразрушения вход и се загледа към гробището — диво, буренясало място, където папратите и плевелите едва-що не задушаваха очуканите надгробни камъни и прогнилите дървени кръстове. Тъкмо щеше да се извърне, когато зърна някакво движение в гробището. Взря се отново. Да, сигурен беше — там имаше човек, облечен с одежди в кафяво и зелено, за да се слива с мрачните цветове на древните тисове, жилавите храсталаци и пълзящата зеленина. Едмънд погледна към небето, сивеещо от първото докосване на нощта. Скоро щеше да настъпи времето на совите и това място… Спомни си една приказка за духове, която Теодор му бе разказвал, според която всяко гробище бе вардено от земен дух — душата на последния човек, погребан в него. Нима му се явяваха видения? Усмихна се на приглушеното изпращяване в шубраците. Дух с тежка стъпка? Парменио идваше забързано към него.
— Какво има? — измърмори той. — Почувствах…
— Злокобно място — отвърна Едмънд. — Злото се притаява тук като изгладнял звяр пред вратата — ненаситно за души. Не съм сигурен кой е там — Дьо Пайен погледна генуезеца, — ала някой се крие из храсталаците. Не вярвам да е враждебно настроен. Никой не би посмял да нападне отряд като нашия. Е, добре — въздъхна той, — може би малко честност ще пропъди мрачното настроение. — И без да изчака отговора на спътника си, тамплиерът влезе в гробището. Приближи се до прастаро издигнато надгробие, изронено и изхабено от годините и отминаващите сезони, което навярно някога е било чудесно място на вечен покой, но сега беше само един очукан камък. Качи се върху него и извади от ножницата меча си. — Парменио — рече Едмънд, — би ли превел… — Генуезецът попипа лицето си и неохотно се приближи. Дьо Пайен вдигна меча си за дръжката с форма на кръст. — Който и да си ти — извика той, — от каквото и да се боиш, аз не съм ти враг. Идвам с мир. Кълна се в светия кръст, във всичко, що е свещено, че си в безопасност. Да, дори в това гъмжащо от демони място ти си в безопасност. — Парменио повтори думите му на грубия островен език, сетне Дьо Пайен извади една от безценните златни монети от кесията си и я вдигна така, че тя да блесне на светлината — Кълна се в светия лик, че това ще бъде твое, ако се покажеш — рече той, свали ръце и слезе от камъка.
Шубраците се разлюляха. Показаха се трима мъже, облечени в тъмнозелени елеци и тесни кафяви панталони, нахлупили на главите си качулки. Бяха въоръжени с арбалети и ками, затъкнати в коланите им. Двама от тях останаха на местата си, но онзи в средата запристъпва бавно напред, свали качулката си и разкри тясно, брадато лице, очи, овлажнели от студа, и скули, напукани и загрубели от живот на открито. Непознатият се приближи към Дьо Пайен и протегна ръка. Тамплиерът се здрависа с него.
— Чърчярд79 — обяви новодошлият на развален нормански френски, — името ми е Чърчярд. — Той посочи с палец към двамината си спътници и попита: — Може ли аз, може ли ние да получим малко храна, вино и месо?
Дьо Пайен викна Хейстанг, който стоеше при заслонения вход. Странникът обаче искаше да говори само с тамплиера, затова Едмънд го отведе във външното помещение за храните, където Чърчярд се постопли на запаления мангал и излапа храната, която Хейстанг му донесе. Докато той се хранеше, Дьо Пайен го огледа. Пръстите на Чърчярд бяха почернели, дрехата му бе осеяна с петна и напоена с пот, ала човекът явно бе буден, схватлив и, както той сам бе признал, научен на четмо и псалтира. Можел да стане писар, довери им Чърчярд, ала вместо това станал иконом на Уокън. Човекът се засмя на изненаданото изражение на Дьо Пайен.
— Опитах се да кажа това и на останалите, които дойдоха тук, ала те ме отпъдиха.
— Кои?
— Лорд и лейди Берингтън. — Чърчярд направи гримаса. — Е, не точно те, по-скоро тамплиерът със студеното изражение. Не ни трябваше повторно нареждане. Познах Филип Майеле, той е майстор на меча. Познавам го от времето, когато се сражаваше за Мандевил.
— Сражавал си се за Мандевил?
— Разбира се. Уокън нямаше избор. Ти видя това имение — издига се самотно в пустошта на Есекс. Армиите блуждаеха като бълхи на леш. Каква полза да обработваш земята и да сееш, когато никога не знаеш дали ще доживееш до жътвата, или пък ако оживееш, дали някой друг няма да ти отнеме реколтата? Лорд Уокън, аз и останалите тръгнахме на война. Борли беше изоставен — Чърчярд се изправи и отиде до вратата, като говореше през рамо. — Тук си, за да научиш повече за Уокън, нали? Навярно е така — тук няма нищо друго освен, разбира се, демони.
