— Тръсел умря — Парменио сви рамене. — Той не харесваше Дьо Трамле, а пък великият магистър го мразеше. Тръсел бе като трън в петата му. Чух някои приказки. Тръсел се разболял и умрял за един ден. Трамле, разбира се, побързал да го погребе. Вероятно е бил облекчен да се освободи от такъв многоуважаван противник. — Парменио замълча и сетне продължи: — Но да, наистина, Едмънд, тази смърт в подобно време и при такива обстоятелства, може да изглежда съмнителна. Ти сега си изпълнен с подозрения. Това е добре! — Тиери се усмихна едва. — Затова и пуснах онази стрела пред Аскалон. Исках да те пробудя. И го направих. — Протегна ръка. — Едмънд, пак ти казвам, аз не съм ти враг.
— Парменио — Едмънд хвана ръката му, — истинският въпрос е приятел ли си ми?
Генуезецът просто се усмихна, поклони се и мина покрай тамплиера. Вдигна резетата на вратата на църквата и излезе навън. Дьо Пайен седна и се замисли над онова, което бе чул, проследявайки различните нишки, преди да се върне на въпроса на генуезеца дали Уокън действително бе в Англия, или всички те преследваха някого другиго.
Дьо Пайен бе напълно погълнат от този проблем, докато Берингтън и останалите подготвяха отпътуването им за Борли. Обсъдиха убийството на Алиенора, ала никой не предложи отговори, а Ричард остана непоколебим, че трябваше да продължат със собствените си дела. Той бе уверен, че Уокън и неговото сборище щяха да ги последват из страната, където може би щеше да бъде по-лесно да ги вкара в капан и да ги унищожи.
Четири дни след убийството на Алиенора Джон Хейстанг се вмъкна в дома на Ордена на Храма, придружаван от един старец с воднисти очи и бледо лице, облечен в синьо-зелените одежди, които носеха обитателите на „Сейнт Бартоломю“ в Смитфийлд. Срещнаха се в покоите на Дьо Пайен. Хейстанг представи възрастния човек, когото почти бе пренесъл нагоре по стълбите, като Фулбърт от Хайт, някогашен главен писар на короната в тайния архив. Фулбърт бе хаплив като пипер, но хареса рейнското вино и блюдото със сладкиши, които Дьо Пайен донесе от помещението с провизиите. Старецът задъвка с беззъбата си уста, сетне засърба виното, а очите му — ясни като очи на птица, не се отделяха от лицето на Едмънд. Докато гостът се хранеше, Хейстанг разказа вестите.
— Във време на граждански безредици, ценните метали стават редки… Е… — коронерът бръкна в кесията си и извади една монета от чисто злато, която Дьо Пайен позна — бе сечена в Йерусалим. Той разгледа надписа и я върна на Джон. — Монети като тази, от злато и сребро, вече се намират в обращение из пазарите на Лондон.
— Уокън? — попита Дьо Пайен кратко.
— Може би, но има и още нещо. — Хейстанг потупа стареца по рамото. — Стигнахме до записите на архива. Майеле със сигурност се е сражавал за Мандевил, ала Берингтън не се споменава.
— Значи Майеле може да е бил някой от поддръжниците на Мандевил, докато Берингтън…
— Може би просто се е сражавал за известно време под знамето на графа, уморил се е от това и е напуснал.
— Знам за теб — прекъсна ги Фулбърт, пръскайки слюнка и трохи от сладкиш. — Виждал съм чичо ти, лорд Юг. О, да — изчурулика весело той, — о, да, виждал съм ги всичките. Годфроа дьо Буйон, Боемунд…
Дьо Пайен погледна към Хейстанг, който се усмихна.
— Мастър Фулбърт е участвал в нападението над Йерусалим преди около петдесет години.
— Едва не станах свещеник, да — бързо продължи Фулбърт. — Работех в архива. Исках да бъда монах в черно расо, дебел и доволен — той замлъкна за миг. — Но не успях. — Старикът потупа бокала. — Заради виното и похотта към жените, особено пълничките, закръгленки и сочни, зрели, направо да ги захапеш. — Хейстанг намигна на Дьо Пайен. — Е, добре — въздъхна Фулбърт. — Сега дойде думата за твоя код. Разкажи ми повече за него. Когато си стар, разказите запълват дните ти и са едно от най-големите богатства на живота.
Старецът се заслуша, докато Едмънд описваше пребиваването в Хедад. Седеше, поклащайки се напред-назад, като от време на време изсумтяваше в знак на съгласие. Щом тамплиерът свърши, Фулбърт отвори очи и зашепна на Хейстанг, който му подаде овехтялата чанта. Фулбърт изтръска съдържанието й и даде на Дьо Пайен ръкописа на асасините.
— Всеки код… моите извинения, повечето кодове са основават на азбуката, слага се цифра за всяка буква. Има много разновидности. Цифрата едно може да замества А, две — Б и тъй нататък. Разбира се, те могат да бъдат разбъркани, но все пак са лесни за превеждане. Този код обаче бе едновременно много труден и различен, защото Низам е използвал не един, а четири езика: гръцки, латински, нормански френски и „лингва франка“. Много хитроумно, сетне пък е разбъркал цифрите!
— Защо?
— Защото е спазвал собствените си възгледи за гостоприемство и преданост, и, господарю, въпреки онова, което ти ми каза, мисля, че той таи много добри чувства към теб. Искал е да те предупреди, но без да разкрива тайните на другите. В края на краищата е споделил собствените си съмнения чрез този код, но го е направил толкова труден за превеждане, колкото е успял.
— Така че — отвърна Едмънд, — ако аз успея да го разчета, такава ще да е била волята на Аллах?
— Именно. Загадка, разплетена не от теб, а по милостта на Господ. — Фулбърт взе един пергамент от скута си. — Първото изречение е на простонароден гръцки — цитат е от „Деяния на светите Апостоли“. Разбрах го заради думата
— Сигурен ли си?
Ричард Берингтън, загърнат в плаща си и нахлупил качулката си, накара мощния си жребец да пристъпи малко по-наляво и се наведе, за да може Дьо Пайен да хване облечената му в рицарска ръкавица ръка.
— Сигурен съм, Ричард — отвърна на усмивката му Едмънд и кимна на Изабела, която бе яхнала своя кон.
— Ще ни липсваш, Едмънд. — Майеле, чието лице бе почти изцяло скрито зад широкото забрало на бойния му шлем, подаде пъстрото знаме на капитана на наемниците и подкара коня си, за да се приближи. — Ще ни липсваш — повтори той.
— Не, няма. — Дьо Пайен стисна ръката на своя рицар събрат. — Ще ти липсва да се шегуваш с мен. — Сетне Едмънд погледна към Берингтън и попита: — Потегляте направо за Борли, нали? И сетне към твоя дом в имението Бруър в Линкълншир? — Ричард кимна утвърдително. — Аз ще остана с Парменио. — Едмънд махна към генуезеца, стоящ на прага, загърнат в дрехата си срещу студа. — Ще накарам Хейстанг да претърси къщите покрай реката. Уверен съм, че Уокън все още се крие някъде тук. Ако ли не, ще прекратя издирването. Този остров, това време! Удари часът да се завърна в Йерусалим. — Той се усмихна. — Нашият велик магистър не бива да очаква чудеса. — Дьо Пайен кимна на Берингтън. — Ала ние ще се срещнем отново.
Кавалкадата потегли, копитата на конете вдигаха искри, чаткайки по калдъръма, а броните и седлата дрънчаха и скърцаха. Изабела вдигна ръката си, скрита в ръкавица, помаха за сбогом и те се отправиха към портата, а гъстата утринна мъгла се кълбеше около тях — тъмни фигури в променливата сивкава светлина. Дьо Пайен се заслуша в отмиращите звуци и после се върна при Парменио.
— Ще закусиш ли, Едмънд?
— Не. Ще се върна в стаята си. Кажи, че съм болен и не желая никакви посетители, никой да не ме смущава.
— Защо остана, кажи ми истинската причина?
