Усети как го жегва страх. Алиенора ли бе нарочена да умре, или той, или и двамата? Нима убийците бяха изчаквали да се срещнат? Смъртта им може би щеше да бъде обяснена с историята, че тамплиер и куртизанка са били заловени от ревнив съперник. Едмънд огледа църквата. Миризмата на тамян бе слаба, пламъчетата на свещите не излъчваха силна топлина. В такова свято място бе положил обет като тамплиер, беше се заклел да следва кръста. И така, как трябваше да постъпи?
Прошепна молитва към Дева Мария, изправи се и погледна часовата свещ, поставена в свещник близо до една картина, изобразяваща слизането на Христос в Ада. Да, имаше още време. Завтече се към кулата, където бе оръжейницата, и поиска от сержанта арбалет и колчан стрели. Огледа ги, после се върна в църквата, където ги постави на пода близо до стената с картината на свети Христофор. Сетне свали бойния си колан, окачи го на една пейка недалеч от вратата и зачака. Парменио, на когото Едмънд бе изпратил вест, пристигна почти веднага, отвори вратата и пристъпи предпазливо вътре в тъмната църква. Дьо Пайен се усмихна. Генуезецът бе неспокоен — ръката му почиваше върху дръжката на камата, мъжът се движеше в сенките. Дьо Пайен тихо вдигна заредения арбалет.
— Едмънд? Едмънд?
— Тук съм.
Парменио се извърна. Едмънд бързо се премести при вратата и опъна горната и долната тетиви, в които бяха поставени стрелите.
— Едмънд, за Бога!
— Свали оръжейния си колан — Дьо Пайен тръгна напред със свален арбалет. — Срещнахме се за пръв път в църква. Може и в църква да се разделим!
— Какво говориш?
— Може би говоря за смъртта ти.
— Защо, Едмънд? Какво става?
— Ти си създание на нощта — тамплиерът се помъчи да укроти яда си. — Да не би да се виждаш като ястреб, Парменио, прелитащ над поляните, докато аз, като някой заек, търча от храст на храст, уплашен от сянката ти, от грабливите ти нокти?
— Едмънд? — Парменио пристъпи напред.
— Не мърдай! — Едмънд дори не мигна. Сам остана изненадан от гнева и яростта си. — Знаеш ли, че Алиенора е мъртва?
— Да, видях ви да се срещате, но какво пък, и други може да са ви зърнали. Мълвата се носи като птица над улиците. Сам отидох да видя. Видях те с Хейстанг. — Гласът на Тиери заглъхна. — Едмънд, моля те, свали арбалета. Не аз съм твоят враг.
— Ти се опита да ме убиеш в Триполи. Уверен съм, че ти пусна онази стрела от арбалет пред Аскалон. Ти трябва да си бил. Майеле бе до мен. Кой друг може да го е направил?
— В Триполи направих грешка. Пред стените на Аскалон опитах да те накарам да бъдеш нащрек.
— Ти едва не ме уби.
— Не, ако исках, онази стрела щеше да строши черепа ти. Исках да те стресна, да те разтревожа и да те пробудя.
— Защо?
— Заради опасностите, които те окръжаваха, било то от страна на Трамле или от някой друг като Уокън и сборището му. — Парменио се усмихна едва-едва. — Успях. Ти си много опасен мъж, Едмънд дьо Пайен. Ти си идеалист, стремиш се към идеала. Мислеше си, че светът е олицетворението на мечтите ти, а в действителност той се оказа плод на най-черен кошмар. Мисля, че сега осъзнаваш това. Твоят орден се променя. Той вече не е легион от почтени, истински рицари, а от мъже, които преговарят с господарите на света. Няма нищо по-опасно от идеалист, който се е пробудил, за да види суровата реалност на живота.
— И това включва и теб, с твоите срещи със странници от Венеция и други места. Странници, които се промъкват в Лондон, за да разговарят с теб из тъмните ъгли на хановете?
— Е, добре. — Парменио протегна ръце. — Свали арбалета, Едмънд, и ме остави да ти покажа нещо.
Генуезецът въздъхна, като забеляза неотстъпчивия поглед на Дьо Пайен. Той свали дрехата си, порови вътре и извади сгънат пергамент от таен джоб в подплатата.
— Сложи го на пода — заповяда Едмънд, — заедно с войнишкия ти колан. После отстъпи три крачки и коленичи със скръстени ръце.
Глава дванадесета
Земята на Англия е потънала в злощастието на беззаконието.
Парменио се подчини. Дьо Пайен се втурна напред, грабна пергамента и отстъпи. Веленът бе от най- добро качество. Върху пурпурния восък за запечатване се виждаха кръстосаните ключове на папството, на епископа на Рим, а изящният ръкописен почерк известяваше: „Евгений III, по волята на Бога и милостта на Светия Дух, слуга на слугите на Господа, епископ на Рим,
Дьо Пайен вдигна изумено очи. Парменио отвърна натъжено на погледа му. Рицарят повторно прочете папската заповед — тя даваше на Тиери
— Защо? — Дьо Пайен свали арбалета. — Защо не ми каза?
— Нека ти разкажа сега. — Генуезецът се настани по-удобно. — Едмънд, аз служа в тайния папски архив. Отговарям само пред папата и пред никого другиго. Църквата — той внимателно подбра думите си — среща множество трудности и магьосничеството е една от тях. — Парменио преглътна с усилие. — Аз вярвам, и сега ще го повторя тук в Божия дом, че онова, което ние наричаме черни изкуства, дяволските сабати72, чародейството, в повечето случаи не се оказва нещо по- различно от измама, заблуда, глупав маскарад. Повярвай ми, Едмънд, нищо не представлява. Мъжете и жените, които намекват, че имат тъмни сили, го правят, за да сплашват останалите или — той се изсмя остро — просто за извинение да се съблекат голи, да се наливат като пияници и да гуляят, търкаляйки се във всякакви мръсотии. — Парменио пое дълбоко дъх. — Ако те искат да танцуват голи на някоя полянка, озарявана от лунната светлина, или да почитат някаква древна скала — той се усмихна, — какво от това? Всъщност — нищо, това е глупост, детски игри. Но разбира се, има и някои, които са наистина вещи в черните изкуства и еликсирите. Повярвай ми, тамплиере, мога да ти дам биле, от което мозъкът ти ще реши, че си се въз качил на орлови криле и летиш току под слънцето. — Тиери поспря и отново премери внимателно словата си. — И най-сетне, има неколцина истински слуги на вечния мрак. Те не се показват, не издават какви са в действителност. Те не са глупаци или актьори, а мъже и жени, които умеят да се възползват от маските си, несравнимо умни и неуловими. Те не бива да бъдат дирени в мръсните коптори, мрачните мансарди или навън из пустите земи, а в архивите, приоратите, абатствата, манастирите, обградените с ров господарски къщи в именията, замъците и палатите. Те са образовани и начетени, на пръв поглед верни синове и дъщери на църквата. А всъщност са последователи на Дявола и са много опасни.
— Защо?
— Защото наистина призовават мрака и впрягат цялата си сила и воля, за да постигнат своите нечестиви цели, а за да ги осъществят, те убиват. Не става дума за танци на лунна светлина, а за богохулство, светотатство и убийство. Те в действителност вярват, че ако убият човешко същество, че ако прережат гърлото на жертвата си, както се коли прасе, че ако извадят сърцето й и го предложат на силите на мрака, ще получат ответ.
