до двукрилата врата на „Господарката на слънцето“ и влезе в просторната трапезария, чийто под бе застлан с рогозки, а тесните й прозорци и белите стени бяха украсени с червени и зелени драперии.

— Вино от сушено грозде? — попита стопанинът на гостилницата и се заклатушка към него, бършейки дебелите си пръсти в престилката. Човекът говореше много добре нормански френски, а малките му проницателни очи оглеждаха плаща на Дьо Пайен и меча му. — Виното от сушено грозде е чисто като сълзите на покаяниците — рече той. — То поразява като светкавица и е по-вкусно от бадемите, кара те да станеш бърз като катерица, игрив като дете, пиещо мляко.

— Алиенора? — настоятелно пита Дьо Пайен.

Домакинът се поклони и му посочи стълбите:

— Последвайте ме, сър.

Стаята, в която бе въведен Едмънд, бе просторна, с красиво боядисани в черно греди, украсени с разноцветните знаци на зодиака, а стените в кремав цвят бяха чисти и накичени с пъстри платове. Един малък прозорец стоеше отворен, а другият бе скрит от спусната жълта завеса. Помещението бе наредено с изящни мебели, дебели вълнени килими застилаха пода, а самата стая бе добре осветена от запалените в голям свещник свещи. Алиенора седеше на леглото, чиято покривка бе изработена от козината на белка, избродирана с фигури на птици, зверове и цветя. На столче до нея бе оставен позлатен кафез, а на пръчицата в него стоеше конопарче. Жената хранеше птичето с трохичките от една чиния и, когато приключи с това, тя се изправи, докато гостилничарят затваряше вратата зад Дьо Пайен, след като шумно бе известил:

— Велик и благороден посетител.

— Благороден ли си, господарю Дьо Пайен? — усмихна се тя. Погребален рог изрева в уличката долу. Алиенора прекоси помещението и отиде до отворения прозорец, като махна на Едмънд да застане до нея. В ръцете си, облечени в ръкавици без пръсти, тя държеше купа с тлеещи въглени, докато наблюдаваше погребалната процесия отвън. — Рицар — рече тя и посочи коня без ездач, оседлан и с нахлузен оглавник. Шлемът, щитът и войнишкият колан висяха, окачени на самара. Зад жребеца пристъпваше един свещеник, държащ в ръце голям съд със светена вода, придружаван от мъже с димящи кадилници и дякони, които пък носеха свещи и кръстове. Опечалените вървяха след тях, всичките облечени в черно, стиснали по едно зелено клонче, и тихо припяваха заупокойните псалми. — In media vitae sumus in morte69 — прошепна Алиенора.

— Не знам дали съм благороден — отвърна Дьо Пайен, — ала животът наистина е монета с две лица и смъртта е част от него. Милейди, пожелахте да се срещнем заради разбойника Уокън, нали?

— Разбойникът Уокън? — тя се засмя. — Господарю, аз съм куртизанка, дъщеря на добро семейство. В младите си години бях затворена в манастир като послушница, докато… — Алиенора сви рамене. — Всяка душа си има своя история. Сега живея тук, тамплиере. Познавам света на мъжете. Познавам душите на посетителите си. Забавлявала съм свещеници, духовници и да, дори тамплиери, включително Хенри Уокън — господарят на имението Борли в кралското графство Есекс. Уокън бе измъчен мъж, тамплиер, който се бореше с желанията на плътта. Често губеше битката и заради това ме посещаваше през седмиците преди отпътуването си с чуждестранен кораб за далечни страни.

— И?

— Магьосник? — подигра се тя и подаде купичката на Дьо Пайен, за да си стопли и той пръстите. — Вълшебник, чародей? Нима това е човекът, за когото говорим? — Гласът й набра сила. — Небивалици! Уокън е просто мъж, разкъсван от плътски пориви.

Тя се усмихна на Едмънд, когато той й върна купата. Рицарят погледна през прозореца — една сянка от другата страна на уличката се шмугна зад ъгъла. Алиенора отиде, седна на крайчеца на леглото и подкани с жест тамплиера да я последва. Той седна и се изчерви от неудобство, когато мечът му се оплете в покривката на постелята. Стана, за да разкопчае колана си. Стресна се от почукването на вратата.

— Мистрес — прокънтя гласът на гостилничаря. — Желаете ли вино?

— Почакай… — рече тя и тръгна натам.

Дьо Пайен си спомни сянката от другата страна на уличката и празната трапезария на долния етаж. Той не бе поискал вино!

— Не, спри! — Едмънд се хвърли на пода.

Вратата се отвори с трясък. Две фигури с маски и качулки, се втурнаха вътре. Коленичиха, освободиха стрелите на арбалетите си и двете остриета покосиха Алиенора — едното в гърдите, а другото — в лицето. Дьо Пайен запълзя, за да вземе колана с меча си и погледна нагоре. И двамата разбойници бяха избягали. Той скочи на крака и ги последва. Алиенора не можеше да бъде разпозната — бе загинала на място, а лицето й сега представляваше пихтия от шуртяща кръв, разтрошени кости и раздрана кожа. Една от очните ябълки висеше, кухината бе празна. Едмънд се извърна, стигна вратата и тръгна надолу по оцапаните с кръв стъпала. Убийците не бяха показали никаква милост. С прерязано гърло, гостилничарят лежеше на половината път надолу, и се гърчеше, а очите му вече се изцъкляха. Трапезарията все още бе пуста. Дьо Пайен зърна уплашени лица, които надзъртаха като призраци през полуотворената врата на кухнята. Той изтича на улицата. Минувачите вече спираха, за да надничат през зейналата порта на гостилницата. Едмънд се огледа наляво-надясно. Не можа да види никакви главорези, никакви нападатели облечени в черно.

— Ти видя ли…? — викна той на някакъв калайджия, ала спря, защото мъжът не разбираше езика му.

Дьо Пайен прибра меча в ножницата и се върна в гостилницата, влезе в сладко ухаещата кухня с касапския тезгях и весело къкрещите над огъня гърнета. До тях бяха полуотворените вратички на пещта, от която се подаваха току-що опечените самуни хляб. Готвачите, кухненските слуги, които приготвяха шишовете, и слугините се свиха ужасени. Най-накрая Дьо Пайен откри една жена, която разбираше какво й говори, и я прати в градския съвет, за да повика незабавно коронера Хейстанг. Сетне зачака в трапезарията, пазейки вратата, докато не пристигна разследващият със своя отряд. Те разгледаха труповете. Едмънд разказа какво се бе случило. Чувстваше се изтощен, отвратен, и не направи опит да скрие настроението си. Джон го стисна за рамото:

— Едмънд — прошепна му, — Едмънд, или нападаш, или се оттегляш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами още утре можеш да заминеш за Палестина, или пък вдругиден.

— Или?

— Кой от хората около теб се държи подозрително? Някой те е проследил дотук.

Дьо Пайен се замисли за собствените си тревоги. Хрумна му кошмарната възможност Парменио да е негов смъртен враг — истински вълк сред стадо овце, ала той отпъди мисълта.

— Оттегли се — повтори Хейстанг — или нападни. Трябва да направиш избор! Колкото до твоя код — той замлъкна за миг и доближи лице още повече, — ти си опитал да го преведеш. Цифрите несъмнено са поставени на мястото на букви — усмихна се той.

— Нормански френски?

— О, не — коронерът поклати глава. — Показах го на един писар в архива, който, след като се оттегли от работа, прекарва дните си в болницата „Сейнт Бартоломю“ в Смитфийлд. Той казва, че е написан на поне три езика и единият от тях със сигурност е латински — Хейстанг отстъпи и загледа как полагат двете обезобразени тела на погребални носилки и ги покриват с платнища. — Няма какво да правиш повече тук. Ще отсъдя, че тези двамина нещастници са убити от ръцете на неизвестни главорези. — Дьо Пайен благодари на Хейстанг и го извести за предстоящото си отпътуване за Борли. Коронерът сви устни. — Родината на дявола — измърмори той и махна с ръка. — Оплячкосваната земя, непрестанно кръстосвана от онзи стар демон Джефри дьо Мандевил. О, да, чувал съм историите — рече той и му подаде ръка. — Бъди предпазлив. Пази се. Ще се срещнем, преди да отпътуваш.

Дьо Пайен се върна в дома на Храма. Берингтън и Майеле бяха заминали за Уестминстър, за да получат официално позволение за отпътуването от краля и двора. Дьо Пайен заобиколи и отиде в тамплиерската църква, където коленичи пред дървената статуя на Девата и Младенеца, за която се твърдеше, че била резбована от едно от дърветата в Гетсиманската градина. Постави пред статуята една коледна роза и отново коленичи, взрян в свещите, докато мислите му се връщаха към срещата му с Алиенора, към нейните спомени за Уокън, към нахлуващите главорези. Защо не я бяха нападнали преди това? Той сам отговори на въпроса си — защото не са били наясно какво възнамерява да направи тя, не са знаели за срещата с него.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату