стълбите пред къщата за гости. Вътре, в трапезарията, Майеле се занимаваше с ранената си ръка, а Берингтън имаше синина на лицето. Лечителят се грижеше и за двама им. Миризма на оцет, алое и мехлем тежеше във въздуха. Хейстанг прати трима от хората си нагоре по стълбите, за да проверят дали в стаите за гости няма натрапници. Дьо Пайен се наведе, за да разгледа кървавата следа на застлания с плочи под.
— Убийци — Майеле отиде при Едмънд, — шестима бяха. — Той посочи нататък към трапезарията, където една маса лежеше преобърната, а храните и виното бяха разхвърляни и разлети. — С Берингтън вечеряхме тук. На вратата се почука, аз станах и отворих. — Филип се усмихна по обичайния си циничен начин. — Извадих късмет. Щях да се нанижа на мечовете им, ала един от тях се оказа бавен. Поколеба се. Но не и аз. Затръшнах вратата и изкрещях на Берингтън. Опитах се да я затисна, ала те бутаха с все сили. Берингтън дойде и опита да помогне. Решихме да им скалъпим същия капан. Неочаквано отстъпихме с извадени мечове и ги срещнахме, лице в лице.
— Шестима — заговори и Ричард, ала замлъкна, щом Изабела влезе в стаята с лице, издаващо страха й.
Тя забърза през помещението и отиде при брат си, който само я прегърна и й зашепна нещо. Дамата се обърна и благодари на слугата, който я бе придружил от дома на епископа до тук, сетне приседна на столче и русата й коса падна на лицето й.
— Всички носеха качулки — заяви Берингтън. — Градски обесници, платени убийци, наети за няколко пенса. Двама бяха ранени, останалите се събраха, заплашиха ни с мечовете си и се оттеглиха…
Ричард отново замлъкна, когато Парменио влезе в трапезарията. Генуезецът, все още загърнат в наметалото си, скоро се смути от безцеремонните въпроси на Майеле къде е бил и заломоти, че се почувствал зле и имал нужда да си купи лекове. Хейстанг, който обикаляше и разглеждаше бъркотията и бе забелязал резките от мечовете, оставени по масата и пейките, сега тропна силно с тока на ботуша си по пода.
— Това са дела на Ордена на Храма. Не влизат в моите правомощия. Господа, милейди, трябва да вървя. Едмънд? — Дьо Пайен го последва в мрака. Хейстанг спря и се озърна над рамото на тамплиера. — Бъди нащрек, Едмънд! Утре опитай да разбереш как тези главорези са успели да влязат и да изчезнат. А междувременно… — Коронерът бавно си тръгна, тананикайки любимия си химн:
Дьо Пайен отново отиде в трапезарията, където Парменио бе поставил столовете по местата им. Берингтън освободи сержантите и залости вратата зад гърбовете им. Облегна се на нея и махна към масата:
— Нека се нахраним, да пийнем, да помислим и да вземем решение. Не можем да останем тук, където Уокън, Бог да го прокълне, може да се крие из канавките и улиците и да подготвя нападенията си.
— Тогава какво предлагаш? — попита Парменио.
— Да го принудим да излезе оттук — Майеле тропна с бокала си по масата. — Да напуснем Лондон. Нека отидем там, откъдето е дошъл този негодник — имението Борли в Есекс. Едмънд, ти се възстанови, най- тежкото време от зимата отмина. Където и да отидем, сигурен съм, че Уокън ще ни последва.
Дьо Пайен се озърна към Парменио, който кимна. Берингтън, изглежда, също бе съгласен:
— Логично е и можем да го направим — измърмори той. — Кралят отпътува от Лондон за Дувър. Колкото до Уокън, тук не отбелязваме никакъв напредък. Приключихме с неотложните си тамплиерски дела в Лондон. С Изабела трябва да уредим някои семейни въпроси. И така, ще заминем за Борли, а после — той се усмихна — ние трябва да се върнем в семейното ни имение Бруър в Линкълншир.
Споразумяха се. Дьо Пайен пожела лека нощ на останалите и се оттегли в стаята си. Бе обзет от силна тревога. Заръките на Хейстанг да разследва всичко много внимателно засилиха подозренията му, особено по отношение на загадъчните дела на Парменио. И не стигаше това, но всички отново щяха да потеглят по калните пътеки към някакво неприветливо имение. Загледа се в разпятието на стената и не за пръв път се замисли за обетите и живота си на тамплиер. Объркан от тези мисли, той се съблече, извади от дисагите малкия опърпан псалтир, завещан му от лорд Юг, и коленичи на коравия под. Поглади телешката кожа на корицата, проследявайки посребрения изпъкнал кръст, който малко по малко се изтъркваше. Страниците вътре жълтееха, изпъстрени с черни и мазни петна, силно изпомачкани. Приближи се до светлината на свещта и отвори книгата на текстовете за вечернята. Запя на висок глас първите редове на псалма: „Но лицето на Господа е против онези, които вършат зло, за да изтреби от земята помена им.“67
— Дали е така? — прошепна Дьо Пайен и си припомни ужасния труп на онази девойка и откровенията на ловеца на мъртвите. Едмънд потисна съмненията си и се опита да чете, но мисълта му отлетя обратно в онази мрачна сакристия при страховития труп, който тя пазеше.
На следващата сутрин Дьо Пайен се събуди рано. Присъства на утринната литургия, отдаде се за малко на мислите си, сетне закуси в помещението за провизии, където готвачите поднасяха купи с овесена каша, полята с мляко и поръсена с индийско орехче, а после и бели филии хляб, намазани с масло и мед. Той изпи една голяма чаша разреден ейл, сетне излезе и застана на плочника в двора. Някакъв прислужник с кофа и парцал търкаше кървавите петна по стъпалата пред къщата за гости. Дьо Пайен тръгна, мина покрай мъжа и му кимна, сетне проследи дирята през двора. Изведнъж спря. Не можеше да открие повече петна от кръв между вътрешния двор и стената. Объркан, той затърси, докато чу как някой вика името му. Един сержант се втурна към него, дъхът му се виждаше в мразовития въздух.
— Господарю, при портата една жена моли да се срещне насаме с теб.
Едмънд го последва извън стените. Жената, която сержантът посочи, стоеше край сергията на предприемчив амбулантен търговец, който бе поставил сергията си близо до стените и продаваше макари, напръстници, игли, карфици и конци. Непознатата се пазареше за сребрист конец. Тя плати на човека и се обърна, когато Дьо Пайен се приближи. Имаше бледо красиво лице, катраненочерна коса, стегнато сплетена със златисточервен ширит. На ушите й искряха обици, сребърна огърлица се виеше около тънката й шия, а гривните дрънкаха, щом мръднеше ръка. Качулката и наметалото, които бе облякла, бяха от тъмносиня вълна, обточени с волан. Тя заговори бързо на английски, сетне се усмихна извинително.
—
— Защо?
— Ти си този, който търси Уокън, нали? Така ли е? А генуезецът? Ами останалите? — Тя отново вдигна кокетно рамене. — Следя клюките. Генуезецът е потаен. Твоите спътници, е, ами те са английски рицари — може и да са се сражавали редом с Уокън. Пък и — непознатата посочи дома на Храма, — слугите ти са наблюдателни. Те казват, че си почтен човек, макар и самотен. Нима не можеш да ми отделиш малко време? Аз ще бъда в гостилницата. Името ми е Алиенора — рече тя и си тръгна, а елегантните й обувки с високи подметки потропваха по калдъръма.
Дьо Пайен затвори очи, прошепна молитва за закрила и забърза обратно към стаята си. Затегна колана с меча си, загърна се в тежкия плащ и забърза, този път извън Храма. Знаеше къде бе уличката „Патерностер“ — наистина не беше далече и нямаше лошо име. Проправи си път през тълпата, отблъсквайки просяците, пияниците, досадните чираци с наметки, поръбени с козина от съсел. Продавачките на риба предлагаха кефал, минога, скумрия, херинга и омари. Търговците викаха, че имат за продан съдинки за сосове, солници, свещници, кошници, тасове и чаши. Един стражар стоеше в някаква каруца и шумно обявяваше, че гражданите не трябва да се презапасяват с въглища и че не бива да се продава стока, ако не е платен налогът за тържището. Утринта бе оживена, изпълнена с всякакви звуци, гостилниците и пекарните предлагаха пайове и змиорки, кълцан свински бут, сирене и чесън, вихреше се въртележка от цветове и плетеница от миризми — от най-зловонните до най-сладкия аромат на пчелния восък.
Тамплиерът стигна до улица „Патерностер“. Пристъпваше внимателно, защото улицата бе наклонена от две страни към канавката, която минаваше през средата. Дори в този ранен час, барата бе пълна със смрадлива мръсотия, върху която чистачите изсипваха пълни лопати с парлива на мирис селитра. Той стигна
