— Искам да бъда тук и да продължа издирването на Уокън. Мисля, че мога да го подмамя в капан.
— Доверяваш ли ми се, Едмънд?
— Толкова, колкото ти на мен.
Парменио прехапа устни.
— Колко ще останем?
— Няколко дни. Ако желаеш, винаги можеш да последваш Берингтън… — Дьо Пайен не довърши думите си. Огледа погълнатия от мъглата двор. — Още малко време — измърмори той. — А междувременно не желая да бъда безпокоен. Правил съм го и преди, когато се подготвях за рицарството. Искам да бъда оставен сам, да постя три дни, да се моля, да се вглъбя и да помисля. — Едмънд забеляза изражението на Парменио. — Да, тридневният пост. Необходим е.
Едмънд остана в покоите си и не ги напусна нито веднъж, освен за да посети недалечния нужник или за да присъства на сутрешната литургия. Отказваше храна и отпращаше всички посетители, дори и Хейстанг. Коленичил на своето молитвено столче в тясната си стаичка, четеше псалмите. Пиеше вода и дъвчеше корав хляб. Мълвеше думите на
— Държал съм се като дете — прошепна. — Точно като дете, накърмено и оставено в мрака.
На сутринта на четвъртия ден Дьо Пайен обръсна главата, мустаците и брадата си и се втренчи в отражението си в блестящия диск стомана.
— Нов човек — усмихна се сам на себе си. — Когато бях младенец — той продължи да цитира свети Павел, — като младенец се държах, а като станах мъж…77
Дьо Пайен присъства на сутрешната литургия. Сетне седна на пейката в помещението с провизиите и бавно изяде цяла купа с овесена каша, последвана от мек бял хляб, намазан с масло и мед. После изпрати вестоносец в града и се срещна с Парменио, който, изненадан от появата на тамплиера, бързо се съгласи да го придружи. Генуезецът понечи да задава въпроси, ала Дьо Пайен се извърна.
— Ти все още не ми вярваш, Едмънд — обвини го Тиери.
— Ами ти, Парменио, ти каза ли ми всичко? — Едмънд се обърна и се надвеси над него. — Ще видим, ще видим.
Рицарят се върна в стаята си. Провери оръжията и бронята си. Отвори скрития джоб във войнишкия си колан и извади монетите от чисто злато от Светите земи. Сложи ги в кесията и бавно тръгна към главната порта. Обичайната тълпа от търговци се бе събрала там, ала освен тях имаше и странници, тъмнолики обитатели на уличките, чиито островърхи качулки бяха отметнати назад, провиснали като кожата на гущер. Дьо Пайен нарочно мина покрай тях, сякаш заинтригуван от овехтелите сергии на калайджиите, сетне ненадейно се извърна и улови погледите на онези мъже с изпити лица и призрачен взор. След като задоволи любопитството си, той се върна в дома на Ордена на Храма, където зачака пристигането на разследващия тъкмо преди удрянето на камбаната за молитвата. Хейстанг го подразни заради монашеския му вид и напрегнато го изслуша, докато рицарят му обясняваше какво иска. Джон разбра всичко и шепнешком изказа съмненията си. Въпреки това обаче той взе златните монети, които Дьо Пайен побутна към него, и обеща да наеме свита от верни мъже. След като Хейстанг си отиде, Едмънд се зае със собствените си приготовления. Остана неразговорлив и странеше от Парменио — това бе най-добрият начин, единственият начин. Трябваше да се уповава на гнева си, който бе така силен и насочен към собственото му глупаво безразсъдство, какъвто би бил гневът на всеки на негово място.
Напуснаха Храма четири дни по-късно. Хейстанг ги поведе извън калдъръмения двор, а след него вървяха Дьо Пайен, Парменио и шест градски сержанти, облечени в синьо-жълтеникавите си одежди, както и двайсетина наемници, които Хейстанг бе спазарил срещу златото на тамплиера. Наемниците бяха опитни бойци, имаха добри коне, седла и оглавници, носеха стоманени шлемове, нахлупени над плетените качулки на ризниците, кожени брони, войнишки колани с мечове, закрепени на самарите им, а останалата част от багажа им бе натрупана върху товарни кончета. Проправяха си път на север през оживения град, през олелията от гласове и морето от променящи се цветове. Дьо Пайен осъзна, че тази внушителна кавалкада щеше да бъде внимателно наблюдавана, ала това не го тревожеше. Той се канеше да влезе в двубой. Сега вече знаеше кой беше врагът му и с Божията воля щеше да го погази. Преди да отпътуват, той бе присъствал на литургията на разсъмване, след това бе запалил свещ пред олтара на Девата и се бе молил искрено за онези нещастници, които бяха намерили смъртта си, както и за останалите, които щяха да умрат, преди този ужасяващ кошмар да стигне до своя край.
Дьо Пайен се радваше, че се намери на работа, бе нащрек за всичко около себе си. Минаха покрай мрачния затвор на Нюгейт, където някакъв луд говореше с един труп, клатещ се на бесилото. До него двама старци танцуваха, заслушани в мелодийката, която свирукаше едно момче, и всички те бяха нетърпеливи да измолят някоя монета или коричка хляб. Отминаха и обиталището на уличниците, които се трупаха из входовете на улички, носещи подобаващи им имена като „Тунелът на любовта“ или „Улицата на къртовете“. Сводници с качулки от кожа на плъх стояха, затъкнали палци в коланите си, наблюдавайки внимателно поверениците си и възможните клиенти. В желязна клетка до гостилницата „Мъртвецът“ бе затворен някакъв побъркан мъж, който танцуваше за забавление на минувачите, щом стражите го смушкаха. Водоносец, спипан да продава мръсна стока, стоеше окован в стягата със звънец, провесен на врата. Дьо Пайен обръщаше на всичко това голямо внимание, не пропусна и лицето, зърнато на разстояние от три пресечки, или фигурата, която се криеше в сенките, когато те бяха напускали Храма. Вдигна поглед и зърна надничащите изпод качулката очи на някакъв мъж. Те бяха като очите на совата, втренчила се в него от отворения прозорец на „Мъртвецът“. Уверен бе, че и преди бе срещал това лице, ала отново се питаше каква бе опасността? Въпросите щяха да намерят отговорите си, а Хейстанг и свитата му зорко го закриляха.
Те продължаваха напред, като спряха само когато върволицата талиги на една пътуваща актьорска трупа пресече пътя им, отправила се към някоя от енорийските църкви, за да постави на сцена историята за страстите Христови. Актьорите бяха облекли костюмите си, готови да изнесат представлението. Ирод носеше яркооранжеви перука, мустаци и брада. Войниците, нахлузили кожените си туники, следваха каруцата, претъпкана с ангели, навлечени в мръснобели дрехи със златисти върви около главите им, а Саломе бе понесла отсечената глава на Йоан Кръстител. След като актьорите преминаха, кавалкадата продължи покрай Олдгейт78 по стария римски път, простиращ се северно към Есекс. Бе студена, трудна, забързана езда. От двете им страни се простираха полета, покрити с бляскав лед. Кълбяща се сребристосива мъгла се виеше измежду черните клонаци на дърветата, натежали от лъскавопери гарвани. Препускаха през влажни и мрачни села, изпълнени със следи от зверствата на войната, както и от суровото време. Селяни със сивкави кожи и изпити лица се появяваха, молейки за храна. Групата им минаваше покрай църкви със зейнали врати и зърваше тъмен пушек, кълбящ се заплашително към небето. Но имаше и промяна. Дьо Пайен я усети не само заради сезона с наболите тук-там туфи пролетни цветя, ала и заради постепенно установяващото се спокойствие. По друмовете вече нямаше строени войски. На тяхно място имаше други пътници — търговци, продавачи, занаятчии и поклонници. Хората чевръсто оряха нивята. Товарни талиги се търкаляха по пътеките. Кралски вестоносци препускаха, яхнали яки жребци. Гостилници и ханове отваряха врати и приветстваха гости. Мирът с Хенри Фицемпрес беше възвестяван по кръстопътища, пазари, пред вратите на църквите и в древните параклиси. Хейстанг съобщи шепнешком, че крал Стивън боледувал, бил дори на смъртно легло, докато неговият оцелял син Уилям от Булон също бил зле, лежал с наранен крак след загадъчна злополука при езда край Кентърбъри. Очевидно Хенри Фицемпрес от ден на ден ставаше по-силен и по-силен. Предходната вечер бяха спрели да пренощуват в един приорат и братята на драго сърце им предоставиха срещу заплащане храна и стаи за отсядане в къщата си за гости, а късно на следната сутрин наближиха Борли. Господарската къща бе построена на малко възвишение, обкръжено от ограда и сух ров, почвата в който се ронеше отвътре.
