неприветлива външна постройка той заповяда Берингтън и Изабела да бъдат избутани надолу по стълбите, а после и трупът на Майеле да бъда хвърлен при тях, изблъскан долу като торба с боклуци.
— Слезте долу! — заповяда им Едмънд. — Мастър Хейстанг, вземи двамина мъже. Претърсете стените и подовете, за да бъдете сигурни, че няма друг изход. — Рицарят извади меча си и отпусна острието върху рамото си. — Аз съм — промълви той — старши рицар от английския Орден на тамплиерите. Имам тази власт.
Хейстанг кимна. Сетне махна на Парменио и на неколцина от воините си да го последват. Дьо Пайен, все още положил оголен меч на рамото си, остана горе на пост до стълбището. Хвърли поглед към останалите мъже от свитата на Хейстанг, които, макар да бяха опитни войници, се взираха уплашени в кървавия тамплиер. Мястото криеше същия всепроникващ, смразяващ кръвта ужас като Борли — бе злокобно обиталище, което трябваше да бъде пречистено с огън. Изабела още крещеше и умоляваше, ала Едмънд се сети за кървавите петна в Борли, за злочестия труп на онова нещастно момиче в изоставената църква край Лондон, за гърчещия се в агония Мърдак. Затвори очи. Хейстанг и останалите се върнаха при него. Не бяха открили друг изход. Дьо Пайен нареди каменната плоча да бъда свалена и настоя сам да пусне резетата в ключалките им. Остави двама постови и се върна в двора, където повика петимата слуги — трима мъже и две жени. Приближи се към тях и се вгледа в лицата им, ала не хареса онова, което видя в тях.
— Несъмнено вие сте служили на Берингтън и преди. — Едмънд не разбра техните забързани, отчаяни отговори, ала Парменио и Хейстанг преведоха оправданията на хората, че били невинни. Рицарят отново внимателно изучи лицата им, докато яростта от битката му вече чезнеше. Жегна го съчувствие, но все пак тези хора бяха прислужници, приближени на своите тъмни, зловредни господари. — Събличайте се! — заповяда им той.
Парменио преведе повелята му.
Петимата пленници се подчиниха и застанаха голи само по набедреници и окъсаните плащове, които Дьо Пайен даде на двете жени. — Вземете ги — нареди той — и си вървете! — Петимата бяха избутани през портата, а наемниците на Хейстанг шляпнаха задните им части с плоското на мечовете си. — Могат да вървят до близкото село — измърмори Едмънд, — да потърсят каквито подслон и утеха успеят да намерят.
— Ами тези? — попита Хейстанг и посочи към шестимата главорези, наети от Берингтън в Лондон, двамина от които притискаха нанесените им рани.
— Отведи ги обратно в Лондон — отвърна Дьо Пайен. — Разпитай ги. Може би ще издадат и други, ще изкорениш още от тяхното сборище. — Той положи плоското на меча си върху рамото на един от пленниците. — Открий кой ме нападна в Куийнсхайт. Дали някои от тези тук са участвали в онази кървава свада? Дали са ме проследили до дома на Алиенора и са я убили, както са им наредили господарите им? Нещастна жена, бе покосена така жестоко единствено заради онова, което можеше да ми разкаже. Или — Едмънд вдигна меча си — ги предай на пристава. Нека ги обеси! — Той се извърна и отново влезе в гостната. — Вие не можете да останете тук — Едмънд предупреди Хейстанг. — Ти и хората ти не трябва да ядете или пиете нищо тук. Нека сега претърсим имението.
Беше се мръкнало, преди Дьо Пайен, който сега се усещаше изнурен, да се срещне с Парменио и Хейстанг обратно в дневната. Въпреки пращящия огън, танцуващите пламъчета на свещите и пъстроцветните гоблени, помещението си оставаше мрачно място, в което се чувстваше присъствието на скрито, бдително зло. Един от постовите дойде и разказа, че Изабела продължавала да пищи и да моли за милост. Дьо Пайен заповяда на пазачите да се сменят с други и после с върха на меча си разбърка вещите, които той заедно с останалите мъже бяха открили в различните стаи. Приклекна долу и вдигна малко ковчеже, претъпкано с перли, елмази и всякакви други драгоценни камъни. Взе кесиите и торбичките, пълни със златни и сребърни монети от Светите земи. Разгледа подноса с гърненца и гарафи в сандъка на Изабела — някои от тях бяха пълни с парфюм, ала други пръскаха зловреден, гибелен аромат.
— Достатъчно доказателства има — Парменио коленичи до него. — Никой беден рицар тамплиер не може да бъде толкова заможен. Ето заради това се е разразило отвратителното клане в Триполи.
Дьо Пайен кимна и се обърна към останалите вещи — псалтир, обшит с черна кожа, чиито жълтеещи страници бяха изпъстрени със странни знаци и заклинания, разкривен кръст, древен нож от обсидиан, малки фигурки на крилати, подобни на дракони същества, амулети, украсени със заплетени резби. Бе видял достатъчно.
— Не се съмнявам — прошепна му Хейстанг, — че моите момчета са задържали малко от парите за себе си.
— Заслужили са ги — каза му Едмънд. — Отведи пленниците обратно в Лондон, мастър коронер. Предай тези богатства на новия магистър на ордена. Ще речеш, че са дар, кърваво приношение. Поискай да се отслужи литургия.
— Ами ти? — попита Парменио.
Дьо Пайен не обърна внимание на въпроса и вдигна меча си.
— Отседни в някоя гостилница, може би в онази, която подминахме по пътя, водещ към долината. Използвай част от парите, за да се разплатиш, не се скъпи за нищо, позабавлявайте се и чакайте да се присъединя към вас.
— Кога ще бъде това?
— Ще разберете. Ще остана да бдя тук, докато братът и сестрата Берингтън не умрат.
— Ти успя — усмихна се Парменио. — Светият отец и великият магистър ще бъдат доволни. Ти наистина си воин на Бога, а така също и учен, проницателен като служителите в тайния архив на папата.
— Така ли? — усмихна се и Дьо Пайен.
— Какво? — Тиери рязко отстъпи назад, когато Едмънд отпусна меча си на рамото му — окървавеното острие едва-що не докосна врата му.
— Наистина ли успях? — Хейстанг си пое рязко дъх. Парменио понечи да се отдръпне назад. Дьо Пайен обаче натисна меча. — Значи аз съм ученикът, възхваляван от своя учител. Така ли е?
— Какво говориш?
— Ти, хитър генуезецо! Ти последва същата пътека като мен и достигна до същите заключения, ала много по-рано, много по-бързо, защото си знаел повече от мен.
— Аз… Аз…
— Замълчи. — Рицарят се усмихна повторно. — Въпрос на логика, мастър Парменио. В твоите очи аз бях меч, ала трябваше да почакам, преди да бъда използван. Ти изпълняваш заповедите на папата да издирваш злосторници, ала имаш и други, по-тайни повели. — Парменио примигна. Той отвори уста и шумно изохка, когато Дьо Пайен натисна още повече меча. — Тъкмо твоите тайни повели те отведоха първо в Светите земи, а после и тук. Дали нашият велик магистър Монбар наистина е бил така загрижен за крал Стивън?
— Разбира се, че беше.
— Настина ли, приятелю? Или пък папата? Наистина ли са се загрижили за Стивън и неговия арогантен, гневлив наследник? Разбира се, че те са искали вещиците и магьосниците да получат заслуженото, но наистина ли са се безпокоели за Стивън и сина му? В края на краищата Хенри Фицемпрес е млад и силен, и е верен син на Светата Майка Църквата. Властите в Рим и другаде искат края на тази дива, безмилостна гражданска война. Епископите на Англия имат нужда да влязат във владение на онова, което им се полага. Орденът на Храма е нетърпелив да се разрасне. Папството иска да види възцаряването на мира в едно кралство, което обикновено му е вярно и предано. Накратко казано, Светата Майка Църквата, както в Англия, така и в Рим, желае мир, който ще доведе до появата на търговия, пари, приходи и съживяване на знанието. Затова помисли, приятелю, както размишлявах и аз — кой го е грижа, ако Стивън ненадейно се спомине? Ако Юстъс, избухливият пияница, замълчи навеки, преди да е успял да начене своя собствена гражданска война, преди да се сдобие със свой наследник и да предяви претенции? Уилям, неговият по- малък брат, сега лежи ранен и осакатен, каква заплаха представлява той? Помисли, приятелю. За време, по-краткотрайно от година, Стивън е на смъртен одър, Юстъс е мъртъв, а Уилям лежи тежко ранен. Мърдак от Йорк и Санлис от Нортхемптън — най-верните съветници на Стивън, също получиха вечния си покой. И така, край на разделението, на борбите, най-сетне настъпи мир! Най-сетне можем да започнем на чисто. Младият Хенри Фицемпрес може да се възправи и да вземе в ръцете си всичко.
— Да не би да намекваш…? — попита Хейстанг.
— Да, точно така. Парменио е знаел истината, но не е имал доказателствата, недвусмислените
