ронещата се зидария на гробището изпълзя старица, истинска вещица. Костелива и мръсна, със сплъстена и чорлава коса. Тя затанцува на една от надгробните плочи и закрещя проклятия с креслив глас, докато стрелата на един от стрелците не я улучи право в гърлото. Оставиха я просната сред локва кръв. Никой не се впечатли тогава, но дали наистина не бяха убили вещица?

— Елеонор? Елеонор?

Вдигна поглед. Юг се взираше в нея със зачервени очи. Тя кимна и се изправи. Брат й я сграбчи за ръце.

— Елеонор, колко добре изглеждаш!

— Братко — пошегува се тя, — и ти не ми отстъпваш по хубост.

— Градът трябва да падне!

— Как? — рязко рече тя. — Да не би да ни поникнат криле и да прелетим над стените?

Юг пусна ръцете й, измърмори нещо за Боемунд и си тръгна. Елеонор затвори очи и прошепна кратка молитва. Твърде рязка беше. Всички бяха гладни, премръзнали и изтощени. За миг мислите й я понесоха към някогашните Коледи в имението им в Компиен: пращящите в огъня дънери, примамливото ухание на печеното, бокалите, пълни догоре с вино.

— Трябва да престана!

— Да престанеш с какво, господарке-сестро?

Елеонор отвори очи. Писарят Симон се взираше в нея.

— Трябва да хапна месо — ядно му отвърна тя.

— Човешко ли? — пошегува се той. — Господарке, трябва да се оттеглим.

Симон я изведе от шатрата и тя го последва през притихналия, скован от студ лагер. Тук-там блещукаха огньове, над които къкреха котлета с гозба. Мъже, жени и деца се скупчваха наоколо в търсене на топлина и храна. Мръсните, изпокъсани знамена се вееха на прътите. Елеонор отмести поглед. Видът на спътниците й задълбочи унинието и тъмнината в душата й. Като стигна до шатрата си, попита къде е Иможен.

Симон сви рамене.

— Къде би могла да бъде! Белтран знае къде да намери храна. Затова, където е храната, там е и Белтран, а където е Белтран, там е Иможен.

Елеонор седна на влажните възглавници. Симон наряза на тънки резени приготвеното месо, сложи част от тях на парче пергамент и й го подаде.

— Ето, господарке, и виж какво още намерих — той разгърна кожения си елек, взет от мъртъв войник, и измъкна малък мех с вино. Поседяха така, поделяйки си виното. Симон се зае да запали малък огън, събра съчки и някакви отпадъци, за да ги изгори. Пушекът вонеше, но слабият пламък донесе малко топлина.

— Господарке, защо не се заемем отново с хрониката? Няма ли да е по-добре, отколкото да седим и да се взираме в пламъците? Повярвай ми, много души са били погубени заради безцелно зяпане в пламъците…

След месото и виното, Елеонор се чувстваше по-добре, и макар да имаше болки в стомаха, кимна в знак на съгласие.

— Така ще е най-добре — прошепна тя. — Да, най-добре…

Настаниха се възможно най-удобно. Елеонор си каза, че Симон се беше оказал много полезен. Тя отново прокле завладялата я горчивина. Симон беше приятел. Беше й разказал едно-друго за живота си. Как първата му жена умряла от треска, а пък втората му жена и невръстният им син били отвлечени от турски разбойници.

— Господ знае къде са, господарке — рече й той. — Може пък един ден…

Тя си даде сметка, че и Симон има своя собствена книга на горчилките, носи свой собствен товар. Писарят се беше изучил да отмъква ловко храна, а и различни дребни глезотии. Отвръщаше на покровителството й с дълбока вярност. Беше я убедил да разкаже преживяванията си, да опише развитието на похода и настояваше да продължи да записва спомените си.

— И други го правят — подкрепяше той с доводи настояването си. — Етиен дьо Блоа пише писмо след писмо до жена си, в което й разказва всичко в най-големи подробности.

Опустошенията, съпътстващи похода и проточилата се ужасна обсада бяха попарили въодушевлението и желанието на Елеонор за размисли и за мемоари. Симон направи опит да повдигне духа й с новини, скандали, слухове и клюки. Тя си спомни предупреждението на Юг за предателя, за шпионина, но както отбеляза и Симон, турците имаха безброй шпиони сред кръстоносците. Несъмнено те настървено събираха новини за условията в лагера на франките и тези новини щяха да зарадват неимоверно обсадените граждани на Антиохия. Ширеха се и грозни слухове, че в Египет се събирала войска, която щяла да притисне Божията армия към стените на Антиохия и да ги изтреби до последния човек. Но важното беше и друго — че проницателните наблюдения на Симон за религията бяха променили Елеонор, макар да не бяха засегнали вярата й. Тя все още вярваше в силата на литургията, причастието, молитвата и в нуждата от изповядване на греховете. Но по време на пътуването беше започнала да си задава въпроси за истината за Божията армия и великата идея на Урбан. Deus vult! Дали това точно искаше Господ, питаше се тя. Смърт, жестокост, насилие и грабежи? Страховитата ненаситност на водачите им — сеньорите, които не спираха да спорят как да си поделят градовете?

— Господарке — прекъсна мислите й Симон. — Дорилея, напуснахме Дорилея, помниш ли? Беше в разгара на лятото…

Бяха тръгнали оттам с химни на уста. „Яви се, Дух на съзиданието.“ Призивът беше съвсем на място, размишляваше Елеонор, защото имаха нужда от цялата помощ, която Господ можеше да им окаже. Водачите решиха Божията армия да не се дели, макар това да означаваше, че плячкосванията при търсене на храна и вода щяха да нараснат значително. Скоро вкусът на победата започна да им нагарча. Те с мъка се тътреха под непрестанната заплаха от турската армия, която вече беше опустошила и без това неплодородните околности с огън и меч. Единствената им утеха беше, че поне не срещнаха никаква съпротива. Франките бяха попълнили липсите в арсенала си с копия, брадви, мечове и боздугани. Новопридобитите оръжия бяха нахвърляни при останалото снаряжение в каруците, откъдето жени и деца, притихнали и умърлушени, наблюдаваха опожарените села и изпепелените ниви с жито, ечемик и просо. Жаждата и гладът скоро се стовариха върху Божията армия. На лешоядите пак им се отвори работа, покритите им с бяла перушина глави бяха непрекъснато изпоцапани с кръв. Следваха армията като тълпа демони. Над тях се рееха ястребите, каните, мишеловите и разперили опашки гарвани, които също се сбираха настървени, за да пируват с мърша. Кладенците и изворите бяха умишлено заразени. Елеонор се приближи до един от тях, надвеси се над порутената му стена и с ужас втренчи поглед в отсечената камилска глава, която плуваше в него. Мръсната й сива грива бе покрита с мухи, жълтеещите й зъби бяха оголени, кръвясалото й око не мигаше, тъмната слуз от отсечения й врат правеше водата негодна за пиене. Натъкнаха се и на други страхотии. Из пепелявите на цвят, редуващи се един след друг хълмове и дълбоките прашни пещери по пътя им гъмжеше от пълчища летящи насекоми и влечуги — червено-черни кончета, жълто-черни стършели и чудновати гущери, които меняха цвета си от светложълт до мътно червен, което създаваше впечатлението, че някакъв тайнствен яростен огън ги изгаря отвътре. Подобни създания бяха техни неизменни спътници. Всички те ги плашеха, а гъстите рояци тлъсти мухи се навираха в устите, ноздрите и ушите им или се промушваха в яките и ръкавите им, за да изтезават потъналите им в пот тела. Пред тях се простираше безплодна пустош. Селяните и стопаните бяха избягали. Мяркаха се само съгледвачи — брадати мъже, облечени в смрадливи кози кожи, яздещи космати планински кончета и въоръжени с дълги, украсени с пискюли пики. Никой не можеше да каже дали са турци или обикновени местни хора — щом рицарите насочеха конете си към тях, те се шмугваха нанякъде, бързи като пъдпъдъци, уплашени от сянката на ястреба.

Армията прекоси сухи, безплодни пущинаци. Тук-там се виждаха по някой и друг тамарикс и акация, които растяха направо от пръснатите наоколо грамадни канари, огладени от дъжда и вятъра. Минаваха през страховити, криволичещи пропасти и мрачни, потискащи долини, така душни и негостоприемни, та Симеон заяви, че водят не къде да е, ами към самото преддверие на ада. Елеонор беше склонна да се съгласи с думите му. Случваше се да се заслонят от обедния пек из пещери и кухини в скалите, но дори там дебнеха опасности. От скалните процепи изпълзяваха и се шмугваха обратно сини и зелени гущери, които бяха не по-малко опасни от зловещите и наглед змии с ярка окраска, които се стрелваха изневиделица към

Вы читаете Тамплиерът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату