непредпазливите. Скорпиони с черни брони и огромни паяци, големи колкото човешка ръка, само допълваха ужаса.
Елеонор се размисли над думите на Симон: ако през деня сякаш слизаха в преддверието на един ад, то несъмнено през нощта попадаха в друг. Разпъваха надве-натри шатрите си, и се скупчваха около мъждукащи огньове, запалени с фъшкии, сухи тръни и каквото още им попаднеше. Тъмнината беше истинското царство на ужаса! На Елеонор умът й не побираше как такава пустош може да крие толкова много зли създания! Надушили сладкия мирис на неспокойните коне и ревящите магарета, чакалите започваха да вият. Из мрака зловещо проблясваха бели нощни пеперуди, които прелитаха около лагерните огньове, а изтощените поклонници надаваха писъци, когато прилепите с техните миши муцуни, прииждаха за своето угощение сред пълчищата насекоми. Улулици със свирепо проблясващи огнени очи придружаваха хищниците: чакали, змии, огромни плъхове, а се случваше и някой рис да се промъкне в лагера, за да сграбчи я куче, я птица, домашно животно, а веднъж дори и спящо дете. Самата Елеонор се бе сблъскала лице в лице с опасностите, които дебнеха около лагера. Една нощ, разтревожена от странните звуци, които чуваше, тя излезе отвъд линията на каруците. Чу меко ръмжене и като се обърна наляво, погледът й попадна на два едри зелени пламъка, които я следяха. От мрака се измъкна тъмен силует, четвъртита глава със зейнала паст, в която се различаваха остри резци и мехурчета слюнка по извития изплезен език. Елеонор изпищя, размаха яростно ръце и петнистата хиена бързо се шмугна обратно в тъмнината.
Въздействието на изпитанията върху Божията армия скоро стана очевидно, докато вървяха в непоносимия пек. Измъчваше ги глад. Листа, дървесна кора, цветя и дребни плодове се изяждаха начаса. Някои се оказаха отровни и след тях по пътя останаха още трупове и гробове. Умираха коне, магарета и кучета. Товарните добичета станаха рядкост. Козите, овцете, кравите и дори кучетата бяха натоварени с носенето на вързопи, докато кожата им не се протри и нарани. Рицарите яздеха волове или се тътреха угрижено след каруците. Водата стана безценна. Пропуснатите от турците кладенци, потоци и изворчета бързо се превръщаха в кални локви. Хората напускаха колоната, за да копаят около корените на растенията, да търсят някаква влага. Молеха се за дъжд, но сетне връхлетялата ги люта буря само утежни положението им. Симон ги научи как да си направят сенници от преплетени пръти и палмови листа, диви круши и акациеви вейки, за да запазят палатките си, които се превърнаха в окъсани дрипи, но после бързо ги поправиха с помощта на кози кожи. Внезапните, яростни пясъчни бури се превърнаха в истинска напаст, особено когато връхлитаха нощем, когато облаците прахоляк се надигаха, скриваха звездите и потапяха всичко в непрогледна тъмнина. Ослепителни, гигантски разклонени мълнии пресичаха ръмженето, воя и пролайванията на нощните зверове. Въздухът ставаше тежък и спарен, носен от вятъра гъст пясък ги обгръщаше отвсякъде, а те можеха само да се крият и да се молят бурята да отмине. От време на време облаците се разкъсваха, после отново се сгъстяваха, докато не дойдеше дъждът и върху тях не започваха да се изливат цели ледени потоци. Земята се превръщаше в лепкава, жълтеникава кал, която покриваше всичко. Така отминаваше нощта. Бурята стихваше и слънцето изгряваше, за да нажежи скалите и да изпече земята. Докъм пладне прахът вече започваше да възпалява очите, да полепва по устата и да запушва носа. Някои от поклонниците просто изчезнаха, други се върнаха обратно. Дори водачите им започнаха да се колебаят. Танкред дьо Отвил и Бодуен дьо Булон решиха да поемат по друг път, през Киликийските планини52. Стигнаха Тарс, предизвикаха турските отряди да излязат от крепостта и влязоха в сражение за завладяването на града. Полудял от ярост, Танкред трябваше да се оттегли и да се върне обратно при основната армия. Бодуен го последва, понеже съпругата му умираше, но щом тя почина, той тръгна заедно с отряди от своите рицари към Едеса в земите на арменците. Там станал приемен син на Толос, управителя на града. Верен на продажната си природа, Бодуен сетне се включил в заговор на някои по-важни хора от града и накрая Толос бил буквално хвърлен на псетата.
Пиер Бартелеми, самопровъзгласил се окончателно за пророк, сега вече беше в стихията си. През по- голямата част от похода си беше държал устата затворена, като се изключат отделни негови изблици. По време на изпитанията, които преживяха и по време на прехода от Дорилея, той сякаш живееше само от вода. Тогава започна да проповядва и да огласява виденията си. Как посред нощ сънувал сън, в който тръбите на Апокалипсиса го призовали да види какво има да се случва. Как от небето щял да се спусне огън, за да изпепели нечестивите, и не стигало това, ами огънят бил само предвестникът на истинските бедствия. По-нататъшните пророкувания говореха за гръм и мълнии, сред звън на цимбали щяла да плъзне чума. Земя, вода, въздух и огън щели да пропищят от страхотиите, които Господ възнамерявал да стовари върху света. Ангелът на гнева щял да прелети над разрушени градове, а демонът на огорчението дебнел из сенките, готов да нанесе удара си. Малцина разбираха приказките му, а още по-малко ги беше грижа. Въпреки това след сутрешната литургия или следобед след молитвите към Богородица, Пиер обикновено се покачваше на някоя каруца и проповядваше за бледия кон и неговия ездач — Смъртта, която го яздела от дясната им страна, а Лишението и Гладът ги съпътствали. Разбира се, възникнаха съмнения, хората се питаха дали Господ не наказваше тях, вместо турците. Пиер примигваше, започваше да се взира над главите им и на мига подхващаше разказ за друго свое видение.
Елеонор се чудеше дали пък Пиер съвсем не си беше изгубил разсъдъка. Белтран и Иможен настояваха да бъде затворен, за да не пророкува и да го държат далеч от всички, но Юг не мислеше като тях. От време на време той повеждаше Пиер на някъде из мрака и се усамотяваха далеч от лагерните огньове, за да си приказват тихо. Веднъж Елеонор попита Юг за какво толкова си говорят. Юг отговори на въпроса й с крива усмивка, като избягна да я погледне в очите. Всъщност братът и сестрата рядко разговаряха по време на прехода. Граф Реймон непрестанно се нуждаеше от Юг за едно или друго. С Елеонор беше Белтран или — още по-често — Теодор. Този път, когато го попита за Пиер, Юг прехапа устна и отново понечи да си тръгне, но Елеонор го улови за ръкава.
— Юг, страхотиите, които преживяваме, са ни достатъчни и без гръмогласните пророкувания на Пиер. Защо му позволяваш да го прави?
— Много е просто, сестричке — Юг пристъпи по-близо, лицето му беше покрито с фин слой прах. — Пиер ни напомня, че това е пътуване в името Божие. Наистина ние се наричаме Божията армия, но всъщност, Елеонор, не сме такава. Изцапахме ръцете си с кръв. Ние сме също толкова зли и свирепи, колкото и враговете ни. И все пак Господ ни използва за своите тайни цели. Ще стигнем до Йерусалим. Ще открием съкровищата там. Пиер е важен за това дело. Щом гласът му отекне като тръбен зов, сам Бог с този тръбен зов ни напомня закъде сме се запътили и защо.
Теодор не мислеше така, затова отиде при Елеонор с молба да поговори тихо с Пиер и да се опита да го усмири. Елеонор повтори думите на Юг. Теодор поклати глава.
— Сестро — отвърна й той, — поклонниците си мислеха, че ще прекосят Азия, ще навлязат в Сирия и ще превземат Йерусалим. Изгубихме към двайсет хиляди души от глад, жажда, бягства, сражения и болести. Ако не внимаваме, Божията армия може да реши, че е прокълната, тогава какво ще стане?
Елеонор разбра, че и Юг, и Теодор имат право: движеха се по тънко острие. Божията армия трябваше да бъде благочестива, но загубеше ли надежда, какво ги чакаше тогава? Каква възможност им оставаше? Юг предусещаше това и направи най-доброто за своите хора. Събираше Бедните братя от Храма за вечерно богослужение или се качваше на някоя каруца — самотна, извисяваща се фигура — и започваше да реди своите молитви към Богородица и приканваше останалите да се присъединят към него. Божията армия продължи похода си, заизкачваха планините, които ги разделяха от сирийските равнини и град Антиохия. Както Пиер Бартелеми красноречиво обяви: изкачването им беше по-лошо от слизане в безжалостния ад. Вървяха по осеяни с камъни глинести пътища, обкръжени от тъмни, мрачни лесове, покрай възвишения, които ставаха особено хлъзгави и неустойчиви с началото на есенните дъждове. Какво чудно имаше, че Юг и Годфроа ги нарекоха „Дяволските планини“ или „Планините на Ада“. От време на време спираха за кратка отмора из пръснатите села с каменни стени, кафяви църкви с куполи и къщурки с плоски покриви, изградени от кирпич, с кошари за крави и кози, скрити зад тях. Поне жителите им не бяха избягали. Те имаха валчести, жълтеникави лица, носеха стари доспехи и миришеха на добитък, засъхнало мляко и тор. Наизлязоха, за да ги поздравят. Носеха кръстове и им предложиха вино и стар хляб. Казаха им, че били арменски християни и че турците били техни врагове. Когато Елеонор, Юг и останалите водачи на Бедните братя от Храма ги срещаха из прашните портици на кръглите им църкви, те си даваха сметка, че арменците се отнасяха с подозрение към франките. В действителност помощ от тях не видяха, затова пък арменците им отмъкнаха каквото можаха. Сведенията, които им дадоха, се оказаха лъжливи. Казаха им, че Антиохия е отворен град, а турците в него се готвели да бягат. Граф Реймон се възстановяваше от болест, която почти го беше
