начело на многочислена армия, решен да смаже франките. Тези новини окуражиха Антиохия. Боемунд и другите водачи засилиха още повече обсадния натиск. Фируз отново настоя пред Яги Сиян за справедливост, но Яги Сиян отказа да предприеме каквото и да било, понеже имаха нужда от Балдур за отбраната на Портата на моста.
Към края на май и обсаждащите, и обсадените отчаяно търсеха начини да разгромят противника си. Антиохийски търговци създадоха у Божията армия невярното впечатление, че градът е склонен да се предаде. Пратеници на франките тръгнаха към Портата на моста, предвождани от френския конетабъл Валон. Те бяха обкръжени и избити, а отсечените им глави бяха изстреляни с катапулти обратно във франкския лагер. Кървавата разправа с пратениците засили още повече натиска на обсадата. Притеснен, че Яги Сиян може да разкрие заговора, Теодор реши, че Фируз е готов. На един от празниците, посветени на Пресветата Дева, в последния ден на май, в 1098 година от рождението на Спасителя, двамата с Фируз тръгнаха по защитната стена на „Близначките“. Теодор изстреля в обгръщащия ги мрак прикачено на стрела съобщение. В отговор присветна три пъти фенер — знак, че съобщението е прието и разбрано. Жребият беше хвърлен. „Близначките“ трябваше да бъдат предадени в нощта на втори юни.
Часовете до предаването на „Близначките“ бяха напрегнати и тревожни. Градът се готвеше за нови нападения, засилваше се недостигът на храна. Дойдоха новини, че Карбука, начело на десетки и десетки хиляди воини, бил на един ден път от Антиохия. Божията армия щеше да падне в клопка пред стените на Антиохия и да бъде напълно разгромена. Не можеха да си позволят да губят нито миг. Часовете минаваха. Рано сутринта на втори юни, по време на третата стража, Теодор събуди Елеонор. Беше наредил на Симон да пази Иможен, а те двамата с Елеонор последваха Фируз до отбранителната площадка на главната кула. Арменецът не продумваше и дума, решен да изпълни замисъла си докрай. Теодор съзнаваше, че Фируз вече е затворил една врата в живота си и е готов да отвори друга.
На Елеонор й се струваше, че се движи като в сън. Откъм мрака под краката им не се дочуваха никакви звуци, само лек ветрец охлаждаше запотените им лица. Тя стоеше на най-горната площадка, напълно скрита в мрака на ходника. През това време Фируз и Теодор си приказваха със стражите, които топлеха ръцете си на мангал. Внезапно се чу свистене на стомана и прищракване на арбалет, последвани от предсмъртните стенания и вопли на стражите. Извикаха я и тя забърза по посока на гласа. Труповете бяха пръснати по бойната площадка. По улеите се стичаха струйки кръв. Теодор се беше надвесил на стената, между бойниците откъдето спускаше насмолено въже. Фируз прикрепяше другия му край към една кука в стената. Елеонор притича, впери поглед надолу и съгледа мъждукащата светлина на фенер. Усилващият се вятър донесе звън на доспехи. В подножието на стената се събираха мъже — отчаяни, гладни и настървени да проливат кръв. Теодор въздъхна шумно, когато издърпа обратно въжето. На другия му край беше привързана стълба от волска кожа. Фируз я прикрепи здраво към парапета. Сякаш вечност измина, докато Елеонор и Теодор чакаха, скрити в сенките. От тъмнината под тях тя долови сподавено дишане и стенания. Изведнъж се показа Юг и пристъпи по бойната площадка, следваше го Годфроа. Теодор подсвирна и двамата тръгнаха към тях. На оскъдната светлина и Юг, и Годфроа изглеждаха като безплътни, посивели призраци, с лица, почти напълно скрити под плътно прилепналите качулки на плетените ризници и шлемовете с широки предпазители за носа. Юг прегърна Елеонор, лъхна я мирис на кожа, пропита с пот. Той я помилва нежно по главата, прошепна няколко думи и изчезна навътре в кулата. Годфроа я целуна по устните, смигна й и последва Юг. Теодор забърза след тях. През парапетите се прехвърляха нови и нови кръстоносци. Не след дълго и на отсрещната кула вече можеха да се различат постоянно изникващи сенки, които тръгваха по бойната площадка. Чу се тих звън на стомана, някакви силуети се свлякоха. Елеонор дочу вик.
— Стълбата! — извика Фируз. — Скъса се.
Притеснен, пусна отново въжето, издърпа нова стълба и я закачи здраво. Елеонор продължаваше да стои в мрака, както й беше наредил Теодор. Все нови и нови рицари се изкачваха и тръгваха напред с очи, пълни с гняв и страх. Бяха изпълнени с желание за битка, разкъсвани от ужас и от желание да си отмъстят на врага. С извадени мечове те бързаха надолу по стъпалата на кулата. Фируз тръгна след тях. Звън и дрънчене долитаха отдолу. Рицарите се опитваха да разбият страничните врати. По протежение на стената започнаха да проблясват светлини. Ударите по стоманата отекваха като камбана за тревога към съседните кули. Накрая някакъв силен трясък я накара да забърза надолу по стъпалата. Около нея пробягваха сенки. Тясното, криволичещо стълбище вонеше на пот, кожа, коне, носеше се и смрадта от лагера. На прага на кулата сред локва кръв лежеше мъртвец. Дворът, на който се излизаше от стълбището в кулата, беше пълен с въоръжени мъже. Страничните врати бяха разбити. Исполин на черен боен кон нахлу в двора сред оглушителен тропот на копита. Кървавочервеното знаме, което носеше, се развя сред викове и възторжени възгласи. Беше дошъл Боемунд, вдигнал с една ръка знамето, а с другата — меча си. С гръмовен глас, раздрал тишината, той обяви, че смъртта е влязла в Антиохия.
— Deus vult! Deus vult! — подхванаха наоколо вика. — Антиохия падна!
Започна свирепо клане. Божията армия завзе и други порти, а сетне връхлетя като придошла река из улиците и площадите. Турците — мъже, жени и деца — побегнали навън в нощта, бяха съсичани, докато накрая настланите с камък улици се превърнаха в кървав килим. Неописуеми писъци и смразяващи сърцето викове се носеха в нощта, надвиваха трясъка на битката и глухите удари на секирите, забиващи се в дърво. Портата на моста беше превзета и отворена. Реймон дьо Тулуз и неговите провансалци се втурнаха във вътрешността на града като глутница кръвожадни вълци, пръснаха се из уличките. Навън армията беше изнемогвала на вятър, дъжд и непоносим пек. Бяха се хранили с листа и корени, бяха пили вода, толкова кална, че им засядаше на гърлото. Сега, в този даден им от Бога ден — Денят на гнева, Денят на отмъщението — те бяха постигнали целта си. Кръвта щеше да очисти и измие страданията, през които бяха преминали. Антиохия трябваше да бъде наказана с меч.
Франките нахлуха в джамиите, настървени да открият следи от какви ли не светотатства, но не откриха друго освен покой, тишина, сладко ухание на свещи и първите лъчи на зората, които проникваха през украсените с резбовани плетеници прозорци от цветно стъкло. Красотата на тези молитвени места беше дивашки унищожена. Никаква милост не беше проявена към имамите и духовниците, които набожно коленичеха с лице към Мека. Мюсюлманските духовници посрещнаха смъртта достойно. Молитвените килимчета, на които коленичеха, прогизнаха от кръв. Франките се развилняха из палатите, за да търсят злато, сребро и скъпоценни камъни. Завличаха стенни украси, килими, завивки, тъкани, блуждаеха, излезли обратно на улиците, натоварени със заграбените ценности. Разбиваха скринове, ракли и сандъци. Нахвърляха се върху жените от харемите — красиви арменки и черкезки — изнасилваха ги жестоко на скъпите възглавници и прекрасните бродирани дивани. Светлолики гърци пееха молитви, кръстеха се и вдигаха високо разпятието с надежда за милост от ръката на тези убийци, които помитаха Антиохия и чиито мечове отнемаха живот с един замах, както вятърът гаси свещта с един порив.
Залавяха и изтезаваха турците. Разпаряха стомасите им, изсипваха вътрешностите им, за да ги горят или развеждат като псета, докато не рухнеха мъртви на земята. Гарнизонът се оттегли на сигурно място в крепостта, където развяха своите зелени и бели знамена в очакване на помощ. Боемунд незабавно нападна крепостта, която сега се командваше от синовете на Яги Сиян, докато стрела не го улучи в крака и не го накара да се оттегли. Самият Яги Сиян се уплаши и побягна. Пиян, обзет от ужас, той не можеше да се задържи на коня и накрая хората от личната му стража, които искаха да се измъкнат час по-скоро, го изоставиха на земята. Намери го някакъв арменски касапин, който му отсече главата, взе я заедно с доспехите и бронята и ги занесе на Боемунд, за да получи награда.
Елеонор научи по-късно за всички тези събития, които се бяха разиграли, докато тя се криеше в „Близначките“, изморена и изтощена до смърт. Теодор дойде, за да й донесе храна. Върнаха се и Юг и Годфроа, но Елеонор лежеше неподвижно на възглавниците с празен поглед. Призна тихо на Теодор, че мечтае да се прибере у дома. Той го отдаде на напрежението, което беше преживяла преди падането на града. Останала сама, Елеонор се отдръпна още по-навътре в мрака на кулата. Отвън кръвопролитията постепенно затихваха. На четвърти юни, Теодор я събуди и задъхано обясни, че турски ездачи и съгледвачи са се появили в подножието на планината на север от Антиохия. Онези, които все още се отбраняваха в крепостта, бяха издигнали черен боен флаг и заплашваха да слязат в града.
— Трябва да дойдеш — настоя Теодор. Накара Елеонор да се облече бързо, събра малкото й вещи, и я изблъска през вратата, а после и надолу по стъпалата, вън от кулата. Докато бързаха по прашните пътеки, той я предупреди какво да очаква. Влязоха в прокълнатия град. Улиците все още бяха пълни с трупове.