Белите стени на къщите и останалите сгради бяха станали пурпурни от кръв. Воня на разложение се носеше навсякъде, отравяше въздуха и разбъркваше стомасите. Адемар дьо Льо Пюи правеше всичко по силите си, за да събере труповете от площадите и пазарите. Буйно горяха огромни погребални клади, лютивите черни пламъци се издигаха нагоре и ближеха като зли езици светлото синьо небе. Плячкосването отново набираше сила. Божията армия се оказа затворена в Антиохия. Храната продължаваше да не достига. Боемунд и останалите водачи яздеха из улиците с развети знамена. Пред тях бързаха вестители, свикваха мъжете отново под бойните знамена. Елеонор имаше чувството, че прекосява адската пустош. Горяха клади. Навсякъде се виеше черен пушек. Единствено ръката на Теодор, обвила раменете й, я защитаваше от безкрайната безнадеждност, която заплашваше да я погълне. Черна като катран нощ заплашваше да удави душата й. Една мисъл се въртеше натрапчиво в главата й: Фируз! Не знаеше какво се е случило с него. Действително, неговата лична мъка беше причинила тези събития. Асмая го беше предала, а като разплата за изневярата й той беше предал Антиохия. Но ако не беше го сторил, какво щеше да се случи с Юг, Годфроа и останалите? Дали този живот, питаше се тя, не беше предателски отворена врата, която води към друга? Свещениците проповядваха за ада. Елеонор изпитваше усещането, че вече е погребана. Щеше ли да има спасение, или тя и всички други — арменци, гърци и турци — вече бяха преживели Страшния съд и сега изкупваха греховете си с вечно наказание? Елеонор, настанена в спалнята на някакъв турски търговец, бълнуваше тихо, повтаряйки преследващите я размисли. Собственикът на къщата беше мъртъв или избягал. Повиканият знахар я накара насила да изпие някаква горчива напитка и тя заспа, цялата плувнала в пот.

През следващите няколко дни Елеонор ту пропадаше в съня, ту отново изплуваше от него, но започна да предусеща бурята, която заплашваше да се стовари върху Божията армия. Карбука беше пристигнал с армията си, която наброяваше най-малко седемдесет хиляди души, готови да се нахвърлят срещу франките, чиято численост беше трийсет хиляди — изгладнели бойци, на които все така не достигаха доспехи и коне и все така нямаше какво да ядат и да пият. Градът отново беше обсаден. Разгоря се кърваво и жестоко сражение. Кулата „Mahomerie“, държана от Робер Фландърски, беше обсадена. Турците донесоха катапулти и балисти, за да сеят смърт сред франките. Робер Фландърски опожари кулата и се оттегли през Портата на моста. Междувременно в града турците, които се отбраняваха във вътрешната крепост, преминаха в настъпление, хвърляха се в свирепи нападения. Боемунд организира отбраната по хребета на хълма срещу крепостта. Въпреки непрестанния дъжд върху Божията армия се сипеше порой от копия, стрели и камъни. Битките продължаваха от зори до здрач, така че онези, които имаха хляб, нямаха време да го изядат, а онези, които имаха вода, нямаха време да я изпият. Не липсваха нито смелост, нито рицарски подвизи. Робер дьо Барневил заедно с петнайсет рицари, нападнал турски отряд конници, но беше обкръжен от много повече. Опитал се да се измъкне и да потърси защитата на града, но го пронизала стрела. Конят му също бил улучен. Пронизали го с копие в главата, която по-късно отсекли и набучили на пика, за да дразнят онези, които наблюдавали през бойниците на защитната стена.

Боемунд се утвърди като водач. Той съсредоточи силите си върху крепостта. Там постоянно се вееше кървавочервеното му знаме. Макар и с ранен и превързан крак, той отблъскваше турците. Опожари околните къщи, а пламъците от тях бяха подхванати от вятъра и опустошиха града, но изкараха наяве и франкските дезертьори, които Боемунд и неговите военачалници начаса подкараха в бой с врага. Вътре в Антиохия Адемар упорито изпълняваше зловещата си задача — да очисти улиците и да изгори труповете. Отново отвориха църквите и ги осветиха. Възстановиха старият патриарх, който дотогава се бе укривал. Божията армия все още се надяваше на помощ от император Алексий, но надеждата им беше жестоко попарена. Потоците от дезертьори се умножили. Дори Етиен дьо Блоа, че и други от предводителите се присъединиха към напусналите армията на кръстоносците, които се спускали надолу по стените на Антиохия, измъквали се от турските съгледвачи и се стопявали в неизвестното. Събития от този род наливаха още вода в мелницата на врага и разказите за тези бягства се ширеха все повече, стигнали до пристанището „Свети Симон“ и пропъдили моряците. Турците нападнали пристанището и опожарили всичко, което останало след нападението. Онези, които не смогнали да го напуснат, били изклани. Алексий на свой ред се беше отдръпнал, решил, че Божията армия отвсякъде е обкръжена в Антиохия и ще бъде изтребена до крак. Самите франки вече бяха на същото мнение. По-далечните укрепления бяха опожарени и изоставени, а армията стоеше затворена в Антиохия, изправена пред враг, който двукратно я превишаваше. Най-лошото предстоеше.

Гладът започваше да върлува. Липсата на храна стана повсеместна. Франките се видяха принудени да се хранят с листа от смокини, магарешки бодили, кожени колани и дори изсушена кожа от мъртви животни. Главата на мъртъв кон без езика се продаваше за три златни монети, вътрешностите на коза — за пет, а жив петел за десет златни монети. Рицарите бяха толкова озверели от глад, че източваха кръвта на собствените си коне и магарета и я пиеха, за да оцелеят. Франките дори започнаха преговори с Карбука, който поиска от тях пълна и безусловна капитулация, както и да се отрекат от религията си. Божията армия беше изправена пред пълно унищожение. Юг и Годфроа обаче решиха да се бият до смърт. Заедно с Елеонор направиха последните си изповеди и се заеха отново да кроят планове. Бяха стигнали до заключението, че Господ има нужда от помощ тук, на земята.

Една вечер, седмица след падането на града, Елеонор седеше на плоския покрив на къщата на търговеца с Юг, Годфроа и Теодор. Видяха как падаща звезда прекоси небето, разби се на искри и падна зад турския лагер. Граф Реймон дьо Тулуз се присъедини към Бедните братя, за да споделят бъчвичка скъпо вино, открито в избите на арменски търговец. Отначало разговорът не вървеше. Всички бяха единодушни, че надеждата за спасение е незначителна, затова само седяха и се наслаждаваха на виното и на прохладния вечерен повей. Не откъсваха поглед от проблясващите светлинки в лагера на Карбука. Елеонор пиеше полека, с едно ухо заслушана във високопарните брътвежи на пророкуващия Пиер Бартелеми, който се щураше напред-назад из покрития с калдъръм двор. Мощният глас на Пиер отекваше в нощта. Той редеше псалми и проклинаше враговете на Божията армия.

… напрати на тях насекоми да ги жилят и жаби да ги погубват;

земните им сеитби предаде на гъсеници и труда им — на скакалци;

лозята им уби с град и смоковниците им — със слана;

добитъка им порази с градушка и стадата им — с гръмотевици;

напрати върху тях пламъка на Своя гняв, и негодувание, и ярост, и нещастия — напрати зли ангели;

уравняше пътеката на Своя гняв, не вардеше душите им от смърт и добитъка им предаде на мор;58

Граф Реймон беше допил чашата си, здравото му око се взираше в Юг.

— Остана ни само вярата в Бога — заяви той. — Импера торът няма да ни помогне. Турците искат да се предадем или да ни вземат главите, а всъщност нищо чудно да искат и двете. Водачите ни изоставиха своето стадо.

Думите му бяха прекъснати от викове и крясъци.

Елеонор не откъсваше поглед от огнените дири, които прорязваха нощното небе. Ярки, кървавочервени пламъци разкъсаха тъмнината. От града се понесоха възгласи: „Deus vult! Deus vult! Това е поличба! Поличба!“

— Искаха поличба, дай им поличба! — Реймон се приведе и тикна чашата си в ръката на Юг. — Дай им я незабавно!

Стана, наклонил глава, сякаш се вслушваше в бръщолевенето на Пиер Бартелеми, подето с нови сили, после си тръгна.

Малко по-късно Бедните братя от Храма се събраха отново на покрива на къщата. Този път с тях бяха Алберик и Норбер. Приличаха си като братя с покритите с качулки глави, измършавелите си до краен предел лица, по които плътта се беше стопила от преживените лишения. Независимо от това очите и на двамата пламтяха и както винаги не пропускаха нищо. Изглеждаше, че изгарят от нетърпение да се втурнат в някакво важно начинание. Към тях се присъедини и Белтран. Той открито се беше зарадвал, когато откри, че Иможен е жива и здрава и на драго сърце се събра с нея. Даде израз и на огорчението си от начина, по който и той, и неговата любима бяха измамени. Юг отмина всичко с вдигане на рамене, не отдаде значение

Вы читаете Тамплиерът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату