„Дни на ярост и огън, дни на мъст!“ — такива бяха думите, които Елеонор дьо Пайен бе избрала, за да опише в своята хроника последното яростно нападение над Свещения град. Дни на непоносима болка, на непрежалими загуби и низки предателства, които тя искаше да запечата в разказа си. Изпрати Симон да събира истории и разкази, от които тя после сама можеше да подреди картината на онова време на кръвопролития, на смелост, примесена с жестокост и от двете страни, свирепост, която би ужасила сатаната и всичките му паднали ангели. Всички осъзнавали, че присъдата е неизбежна. Препълнена била чашата на Божия гняв, но коя от двете страни щяла да я изпие? Вечерта на 13 юли 1099 година от рождението на Христа, братята от „Дверите на храма“ се събраха, за да споделят за последно хляба и виното. Норбер изрече кратка благодарствена молитва. Алберик произнесе кратка проповед, а Пиер Дезидерий разказа още едно от своите видения с Адемар дьо Льо Пюи.
Всички се бяха събрали под дрипавия заслон, за да се поуспокоят и да се подготвят за предстоящите събития. Елеонор, седнала между Теодор и Симон, съвсем не се вълнуваше от виденията. Зъбите на Симон тракаха, понеже всички здрави мъже и жени бяха призовани да се присъединят към основния боен строй, призори на другата сутрин. От дясната й страна Теодор седеше и си играеше с меча. Преди това бе дал на Елеонор пръстен, който свали от своята ръка, после стисна здраво ръката й.
— Спомен от мен — бе прошепнал той. — Ако се върна, ще си го поискам обратно. Ако ли не, спомняй си за мен!
Елеонор сподави сълзите си. Не беше време за плач. От другата страна на огнището седеше тъжна Иможен и сякаш съжаляваше за нарасналата отчужденост между двете им. Елеонор искаше да си поговори с Иможен за последен път преди тръбата да ги призове и да започне битката. Но Иможен все още бе много близка с Белтран, който продължаваше да изпълнява задълженията си на пратеник на граф Реймон и непрекъснато сновеше между двете големи франкски групи с писма и съобщения. Иможен щеше да остане с него тази нощ. Хлябът и виното свършиха. Юг се прокашля, после заговорил кротко, но с блеснал поглед. Разказа им как щяха да се наредят под новото знаме на Танкред — червен кръст на бял фон. Ако превземеха Йерусалим, трябваше да се въздържат от всякакво плячкосване и вместо това да се съберат около него и Годфроа и да ги последват, или да последват Теодор, ако Юг и Годфроа бъдат убити в града. Само малцина избрани знаеха какво ще търси Юг, но никой не зададе нито един въпрос. Всички разбираха, че първо трябва да атакуват стените и да превземат града.
Нощта беше гореща, имаше пълнолуние, звездите светеха ярко и сякаш бяха слезли съвсем ниско. Утрешният ден щеше да е различен, и колцина измежду тях щях да оцелеят и отново да се съберат! Спомени ги спохождаха, припомняха си истории, през ума им минаваха картини от миналото. Елеонор стисна ръката на Теодор, спомняйки си студения неф на „Свети Нектарий“. Каквото и да се случеше на следващия ден, тя знаеше, че повече няма да се върне там.
Когато Юг замълча и Годфроа отговори на всички въпроси, срещата приключи. Елеонор и Теодор прекосиха лагера и седнаха на малко прашно възвишение, загледани в светлините на града. Огромната обсадна кула и балистите се издигаха към обсипаното със звезди небе. Всички бяха готови. Виковете на часовите, зовът на роговете, цвиленето на конете и скърцането на смазаните колела накъсваше тишината. Димът от лагерните огньове бе надвиснал като мъгла, докато се приготвяха последните ястия. Тук и там се пееха химни или се редяха псалми. Хората се сбираха на групички и чакаха умислено да бъдат опростени греховете им. Взирайки се, Елеонор можеше да различи в далечината неясните очертания на Портата на Ирод и близо до нея, Портата на свети Георги. Нападението щеше да бъде съсредоточено в участъка между тези две порти. Повдигна ръката на Теодор и целуна опакото й.
— Закълни ми се, Теодор, ако утре оцелееш…
Той се обърна, взе лицето й в ръцете си и горещо я целуна по челото.
— Кълна се — нечуто прошепна той. — Ако оцелея!
Когато първите лъчи на алената зора обагриха небето, дървото заскърца и затрополи, въжетата се увиха и засъскаха, а дългите рамене на каменохвъргачките изпратиха смъртоносните си камъни високо към небето. Те описаха дъга и се разбиха в стените на Йерусалим. Арбалетите загракаха и стрелите им с удебелен край засвистяха към парапетите на стената. През ужасяващата суматоха на битката се понесе глухият шум от ударите на стенобойната машина по основите на външните укрепления. Викове и крясъци се давеха в грохота на рушащата се зидария. Прах и вар се понесоха из въздуха, разстлаха се като смъртоносен сняг над обсадните машини и хората. Облечени в ризници силуети, рицари в пълно бойно снаряжение, се бяха струпали под редиците защитни брони на машините и изплетените щитове. От време на време се приближаваха, напредваха бавно. Други мъже, подпомогнати от жени и деца, търкаляха камъни към машините или носеха колчани със стрели на раменете си. Войници от Швабия с брадви и германски бойци с мечове се трупаха зад тях, горящи от нетърпение, грабнали щитове в ръцете си, с готови оръжия. На хълма срещу източната стена на града се събираха знамената на сеньорите и техните свити, до тях лежаха приготвени стълбите. Мъжете бършеха потта от очите си, взираха се през прахта и вдигаха ръце срещу безжалостното слънце. Вслушваха се в трясъка и рева на битката при външната стена пред укрепената порта, която беше изнесена пред крепостните стени и съединена с тях с тесен път, и се опитваха да открият колко са напреднали. Проехтя далечен зов на рог, екнаха тръби, дойдоха и си тръгнаха вестоносци с новините, че граф Реймон също е започнал настъплението си в южната част на стената срещу планината Сион.
Елеонор слушаше задъханите разкази на Симон, но предчувстваше, че истинската битка ще започне и приключи тук, между Портата на Ирод и Портата на свети Стефан. Кръстоносците все още бяха вкопчени в укрепената порта. Разбиха зидовете, разшириха пробитите дупки. През тях Елеонор и останалите можеха да видят тъмните, мрачни фигури на враговете си. Над тях по протежението на защитната скала се тълпяха други. От време на време профучаваше по някоя стрела, забиваше се в земята или раняваше някои от хората, които се мъчеха с куки и въжета да разчистят отломките от външната стена, та да може голямата обсадна кула да се дотътри по-напред и да използва предимството, осигурено й от стенобойната машина, която продължаваше да блъска по стената.
Елеонор, Иможен и останалите жени бързаха напред-назад, носеха мехове със скъпоценна вода, за да могат мъжете да наквасят устните си и да прочистят очите си от прахта. Тъкмо когато Елеонор се връщаше за пореден път, понесла съд с вода, се надигна оглушителна врява. Обсадната кула напредваше. Бавно — огромните й колела скърцаха — тя доближи ръба на запълнения ров, запълзя към укрепената порта. Почти шейсет стъпки висока, от три страни кулата имаше лек наклон навътре. Четвъртата стена, насочената към града, се издигаше вертикално; тя се придвижваше към подвижния мост — безценното съоръжение от дърво и метал, което щеше да им осигури достъп до града. Кулата забави ход. Нещо се беше случило. Виеше се пушек. Турците и сарацините обстрелваха с огън и кулата, и стенобойната машина. Снопове слама и дърва, завързани с железни вериги и напоени с катран, бяха изстрелвани надалеч. Огнените стрели полетяха във въздуха. Въпреки изпепеляващата горещина, франките, покрити с мокри кожи, продължаваха да размахват брадвите си. Пороят от камъни не секваше. Изведнъж кулата съвсем спря. Огромен пламък се издигна при укрепената порта. Мъжете се втурнаха обратно тичешком с ужасни новини, че голямата стенобойна машина гори — залели я със сяра, катран и разтопен восък, и сега беше погълната от пламъците. Не можеха нито да я изтеглят, нито да я изтласкат напред, за да открият път за кулата. Дойдоха заповеди. Елеонор получи съобщение и се запрепъва през бойната линия, където Теодор, Юг, Годфроа и другите чакаха зад балистата мига, в който ще започне атаката на стената. Предаде съобщението, което носеше, като помоли главният при стенобойната машина да напусне сражението, за да получи нови заповеди, после отново затича обратно нагоре по хълма към безопасно място зад линията на знамената.
Малко по-късно при тях дойде мъж, покрит с чернилка от главата до петите. Удряше се по покритите си със сажди дрехи и крещеше за вода. Коленичи в краката на Годфроа дьо Буйон и заговори с кратки, накъсани изречения. Годфроа приклекна до него, подаде му съда с вода, който Елеонор беше оставила наблизо. Мъжът кимна и забърза обратно. Стенобойната машина трябваше да изгори, а нападението бе прекъснато. В южната част на стената отрядите на граф Реймон не напредваха по-добре. И те бяха приближили кулата си до стените и отново се беше разразила битка на живот и смърт. Катапултите на защитната стена ги засипваха с лавина от камъни. Стрелите се сипеха като дъжд. Колкото по-близо идваха франките, толкова по-лошо ставаше: камъни, стрели, горящи клони и слама, след тях запалени чукове, потопени в горяща смола, восък и сяра. В чуковете имаше забити гвоздеи, та като удареха да се забият, където са паднали, и да продължат да горят. Въпреки непоносимата горещина и ожесточената защита, граф