Реймон опита да приближи още повече кулата до стената, но и той не успя. Започваше да се смрачава, затова рогове и тръби възвестиха отбой.
Изтощена и почерняла от дима, с прогизнала от пот рокля и коса, цялата в сажди, Елеонор се върна в шатрата си. Тя обви две от завивките около себе си и зачака братята от „Дверите на Храма“ да излязат от ужаса, който вилнееше недалече от лагера. Нападението се бе провалило. Наоколо се носеха писъците на мъже, жени и деца, получили ужасни обгаряния от огъня. Воплите и оплакването на мъртвите раздираха въздуха като смразяваща кръвта песен. Симон се появи отнякъде с един малък мях и я принуди да преглътне няколко пъти от виното, а после и сам се свлече до нея и започна жадно да пие. Накрая всички се върнаха: Юг, Годфроа, Теодор, Алберик и Белтран, с почернели лица, набраздени от струйки пот. От умора едва смогваха да държат чаша в ръцете си. Съблякоха ризниците си, свалиха коланите си, разхлабиха каишки и захвърлиха кожените си елеци на земята, после и сами се проснаха на нея, зажаднели за вода и вино, каквото и да е, само и само да отмият лепкавата прах, полепнала по гърлата и очите им.
Елеонор направо всичко по силите си, за да им помогне. Полузаспал, Теодор, промърмори, че можела да открие още вино и вода в тайно скривалище в земята в неговата шатра. Тя излезе забързано и ги донесе. Известно време седяха, пиеха и се грижеха за незначителните си наранявания. Елеонор отиде до прага на шатрата и впери поглед в сгъстяващия се мрак. Норбер и Иможен ги нямаше. Тя се върна и заразпитва останалите, но те само клатеха глави и отвръщаха изтощено, че не знаят нищо. Елеонор забрави собственото си изтощение. Видя проблясващите светлини от факлите — мнозина се измъкваха от лагера, за да търсят своите мъртви или да ограбват трупове. Задърпа Симон за ръкава.
— Донеси лък, меч и нож — прошепна тя.
Писарят я погледна така, сякаш се канеше да й откаже.
— Иможен и Норбер — просъска тя. — Не можем да ги оставим там, на бойното поле.
— Те са мъртви — тросна се той.
— Може да са ранени — отвърна му с шепот. — Симон, през нощта хищниците — и четириноги, и двуноги, ще претършуват бойното поле. Норбер и Иможен сигурно са пострадали — не спираше тя, — а ние имахме късмета да оцелеем. Това е най-малкото, което можем да сторим за тях. Както и да е — грабна тя плаща си, — аз отивам.
Елеонор излезе от шатрата. Измина само няколко крачки, когато чу как Симон тръгва, пъшкайки и ругаейки, зад нея. Спря, взе поочукания арбалет и протрито кожено сандъче със стрели, и заслиза към мястото на кървавата битка. Нощта беше гореща и суха. Но дори ожесточената битка, която се беше проточила през целия ден, не можа да прекъсне песента на щурците и жуженето на другите насекоми. Чу се крясък на нощна птица. Сякаш в отговор излая куче. Елеонор и Симон се приближиха до първите постове, където група войници, насъбрани около огньове, пазеха безценните обсадни машини, балистите, малките стенобойни машини и огромната дървена кула, от която продължаваше да се носи воня на катран, сяра и овъглено дърво. Далече от защитната стена отекнаха удари на барабан. Елеонор видя проблясващите светлини и издигащите се под гърнетата и котлите пламъци по протежение на парапетите, сигурен знак, че защитниците на града бяха нащрек и дори готови за възможно нощно нападение. Предните постове на франките ги пуснаха да минат. Към бойното поле се спускаха и други тъмни фигури. Елеонор си напомни, че Иможен и Норбер бяха помощници като нея, че носеха вода, стрели и съобщения на бойците от другата страна на сухия ров. Върна се и помоли за факла група войници, които й се присмяха, но все пак й дадоха една, и двамата със Симон навлязоха в призрачното, зловещо осеяно с мъртви тела поле.
Носеше се непоносима смрад, вонеше на кръв и пепелища, а се долавяше и онази сладникава миризма на разложение, от която на човек му прилошаваше. Навсякъде по земята бяха пръснати трупове в странни, неестествени пози. Някои бяха с отворени очи и сякаш продължаваха да се взират невиждащо в мрака. Други лежаха присвити, сякаш полегнали да си поемат дъх. Вопли и писъци прорязваха нощта. Неколцина монаси вече се опитваха да измъкнат ранените и да ги отделят от мъртвите. На светлината от факлата се разкриваха покъртителни гледки — мъж, размазан под огромен камък, трупове с отсечени ръце, крака или глава. Лица, на които само очите бяха останали незасегнати. Изпепелената от слънцето земя беше станала лепкава от кръвта. Вече се навъртаха чакалите и душеха около подутите трупове — тъмни, подобни на кучешки сенки, които бързо се стопяваха в мрака с приближаването им. Елеонор отчаяно се оглеждаше. Мъртвите лежаха по един или на цели купчини. До тях допълзя на четири крака някакъв монах, подобен на страховито нощно създание, който обаче се оказа доста отзивчив. Беше французин — обясни им с пресеклив глас, че търсел ранени, както и умиращи, които се нуждаят от свещеник. Мърмореше под нос молитви, изслуша описанието на Иможен и Норбер, но завъртя отрицателно глава.
Елеонор и Симон продължиха търсенето. На места им се налагаше да запушват и носа, и устата си, заради непоносимата смрад на съсирена кръв, гниещи вътрешности и вездесъщата воня на обгоряла плът. Навсякъде имаше овъглени трупове, които не приличаха вече на човешки тела, а на някакви безформени, обгорели купчини плът. Симон започна да повръща. Елеонор не обърна внимание на опитите му да я спре и продължи почти лазешком. Мъчеше се да не обръща внимание на обезкървените лица, на очите, застинали в почуда пред смъртта. Малцина изглеждаха така, сякаш бяха намерили покой. Приближиха се до почти напълно изпепелена каруца и тогава се натъкнаха на Норбер, който се взираше в тях със стъклен поглед. Отначало Елеонор помисли, че е ранен. Помоли шепнешком Симон да приближи факлата и тогава прикри уста с ръка при вида на отвратителната пихтия, в която камъкът беше превърнал тила на монаха: съсирена смес от раздробени кости, засъхнал мозък и кръв. Коленичи, свела глава, прекръсти се и прошепна заупокойна молитва. После се огледа. Щом Норбер е бил убит на това място, тогава може би и Иможен не беше далеч. Запълзя по земята.
— Иможен, Иможен! — шепнеше тя дрезгаво.
Никой не се отзова на вика й в тъмнината. Тъкмо щеше да си тръгне, когато чу името си, произнесено с дрезгав, прегракнал шепот, който се носеше от мрака пред нея. Заобиколи с пълзене каруцата. Иможен лежеше на една страна и се опитваше да припълзи напред. Елеонор я прегърна и леко я залюля. Иможен въздъхна. Косата й беше разпиляна, лицето й бяло като платно, очите й, станали огромни, се взираха нагоре, от устата й течеше кръв. Трепереше и се мъчеше да притиска воала си до отворената дълбока рана от едната си страна.
— Елеонор — задъха се тя — чуй ме…
— Не…
— Моля те — задави се Иможен. — Праха на родителите ми, нали ще ми обещаеш…?
Елеонор кимна.
— Нали ще ги погребеш и ще кажеш една молитва? — умоляваше я Иможен. — Каквато ти избереш, нали? Ако градът падне, положи го в свещената земя, в някое сенчесто градинско кътче. Направи го, Елеонор, и обетът ми ще бъде изпълнен. Обещаваш ли ми?
Елеонор се опита да я успокои.
— Не — едва си поемаше дъх Иможен, — умирам, знам. Ще си ида с радост. Толкова много мъка, толкова много болка! Тази рана… Белтран — тя сякаш не изрече името му, а го изплю. — Той го направи. Не е такъв, за какъвто се представя. Той ме съблазни, Елеонор, не защото ме е обичал, а заради един разговор, който имахме с него преди много, много време — Иможен примигваше. — В нощта, когато управителят Робер излезе от църквата и потъна в мрака, Белтран, убедена съм в това, го последва. Не казах никому нито дума, но после започнах да го подпитвам. Той ми се смееше, беше започнал да ме ухажва. Човек не може да прикрива всичко, Елеонор, в продължение на цели две години. Белтран е пътувал много, надлъж и нашир. Издаваше се с дреболии: познаваше обичаите на хората, незначителни грешчици, а и говори насън. Понякога изчезваше и аз започнах да се чудя. Промени се. Колкото повече се приближавахме до Йерусалим, толкова повече държеше да се присъедини към „Дверите на Храма“, да се присламчи до брат ти. Искаше да се отърве от мен, но без да събуди подозрение.
Иможен се закашля и на устните й избликна кръв.
Елеонор не откъсваше поглед от нея. Стомахът й се присви в ледената хватка на страха, когато си спомни въпросите на Иможен към нея. Иможен беше започнала да подозира Белтран в измама и двуличие, а Белтран се е нуждаел от Иможен, която живееше с Елеонор. Иможен вероятно бе успяла да научи много неща за Юг, за Годфроа и за търсенето на безценните реликви.
— Той ли е Магьосника? — попита Елеонор.
Иможен поклати объркано глава.
