Годфроа възразяваха заради връзката му с Иможен. Дали беше предател? — гъркът сви рамене. — Може би! До битката за Антиохия всеки от нас и нашите познати — той се усмихна, — имаше право да се присъедини към която армия иска. А и тази история с федаините — Теодор подпря арбалета си на рамо. — Някак не ми се вярваше, че има техни хора сред нас. Твърде далече се намирахме от тяхната твърдина, твърде близо бяхме до нашите земи — той поклати глава и протегна ръка. — Ела, остави мъртвите да погребват мъртвите. Бог знае, че утре и ние можем да се присъединим към тях!
Призори на 15 юли, лето господне 1099, Годфроа дьо Буйон и Реймон дьо Тулуз поведоха устремно армиите си срещу стените на Йерусалим. Изгревът бил прекрасен, така е записала Елеонор дьо Пайен в своята хроника, но ведрината му скоро била разпиляна от скриптенето на плетените въжета, проклятията на мъжете, скърцането на колелата и смразяващото свистене на безжалостните камъни, стрелите и пламтящите снопове клони. Грохот и трясък ехтели във въздуха, а страховитият тътен на битката непрекъснато се засилвал. Годфроа дьо Буйон, чието знаме със златен кръст плющяло, високо издигнато, дал заповед кулата да тръгне напред. Защитниците на Йерусалим вдигнали прашките и докарали балистите. Започнали да засипват нападателите с горящи снопове клони, напоени с катран и мазнина. Разгоряла се смъртоносна надпревара, така е писала Елеонор дьо Пайен в хрониката си: франките с всички сили се мъчели да приближат кулата си, а турците и сарацините искали на всяка цена да я изгорят, преди още кръстоносците да стигнат до стените. Гъст дим обвил като пелена кулата и само камъни и стрели прониквали през него. По едно време дори Годфроа дьо Буйон едва не бил убит. Изстрелян камък случайно улучил стоящия до него оръженосец, разбил черепа му, счупил врата му и причинил смъртта му на мига. Годфроа, който се измъкнал на косъм от смъртта, се хвърлил с още по-голямо ожесточение в битката и с арбалета си свалял от стените защитниците на града.
Кулата бавно пъплела напред през пролуката във външната стена, идвала все по-близо до основните защитни укрепления. Върхът на кулата застрашително се извисявал над парапетите на градските стени на Йерусалим. Франкските стрелци с лъкове и прашки сеели смърт с гъст порой от стрели и камъни. Към кулата хвърляли жарава, но тя била защитена от брони и плетени рогозки, покрити с мокри кожи. Горящите въглени се удряли в тях и падали на земята, без да навредят. Защитниците докарали съдове с гръцки огън, който изригнал стръвно, но външната част на кулата била напоена с оцет, а провесените в кулата мехове съдържали още. Кулата бавно напредвала. От двете й страни се трупали стрелци, които изстрелвали стрели, увити в горящи парцали. Горящите стрели се забивали в дървените защитни укрепления, торбите със слама и намазаните с катран въжета, които сарацините и турците били наредили по протежение на стената, за да се защитят от каменохвъргачките. Дървото, сламата и въжетата пламнали и принудили защитниците да скочат от парапетите. Трескаво се придвижвали обсадни стълби. В същото време Танкред се насочил с отряд рицари към Портата на свети Стефан.
Защитниците изгубили присъствие на духа сред лумналите по назъбените парапети пламъци. Обвивал ги лютив дим, заслепявал ги и обърквал действията им. Хората от братството на Храма изправили обсадна стълба, и един от събратята, Летолд от Турен, се изкачил на стената и така станал първият рицар, влязъл в Йерусалим. Кулата съвсем се приближила, Годфроа дьо Буйон видял две огромни дървени греди, с които турците се опитвали да задържат настъплението им. Бързо срязал ремъците на една от защитните брони, покрита с волска кожа, която паднала над гредите и всички продължили по този подвижен мост. Годфроа се биел начело, следвали го мнозина от хората му. Дългите им мечове прорязвали със съскане въздуха. Рицарите се биели стръвно като демони сред черния дим. Стигнали пролуката във външната стена и преминали през нея. Кулата продължавала да пъпли напред. По-нататък по стената трите вещици и робите, които ги поддържали, били засипани с град от камъни и телата им се превърнали в кървава пихтия. Кулата вече се извисявала съвсем близо до стените на Йерусалим. Подвижният й мост бил спуснат. Безчет рицари се втурнали по защитната стена, за да се присъединят към Годфроа. Защитниците загубили цялата си смелост и побягнали. Поражението започнало да става очевидно. Гарнизоните при Портата на Ирод, Портата на свети Стефан и по-нататък към планината Сион също просто ударили на бяг. Портите били разбити и франките залели улиците на града като неудържима река на мъстта. Изпълнили всяка улица, уличка и пролука измежду сградите. Нямало капка милост, помен от пощада. Мъже, жени, деца били изклани до крак.
Франките се пръснали като жътвари, събиращи кървавата си жетва. Турци и сарацини оказвали последна съпротива, стрелци все още изпращали стрели от покривите, но всичко било напразно. Управителят и останките от египетската конница побягнали към Кулата на Давид и се затворили в нея. Франките просто ги прегазили като истински въплъщения на ангелите на смъртта, черен облак от смъртоносна ярост. Улици, площади, къщи, градини били осеяни с трупове на мъже, жени и деца. Секирите и мечовете вилнеели, докато от водоскоците в града не рукнала кръв и дори белосаните стени не се облели с кръв. Някои се надявали да намерят убежище в джамиите, но никой не зачел това тяхно право. Франките стигнали до двора на Божи гроб, където били наблъскани още хора. Пробивали си път с мечове и секири готови за сеч, но техните обречени жертви припряно коленичили, прекръствали се и дрезгаво заредили молитва, изпросвайки си милост: „Kyrie Eleison, Christe Eleison“ — Господи, помилуй! Христе, помилуй! Франките прибрали в ножниците оръжието си, докоснали главите на тези арменци-християни и тръгнали да търсят жертви другаде. Нахлули в двора на Храма, където турци и сарацини се били скупчили, за да се предадат. Изобщо не помислили да ги пощадят. Когато клането приключило, мъжете газели в кръв до колене, която пръскала сбруите на конете им.
На залез франките сложили край на сечта. Досущ като душещи из шубраците вълци, франките се наситили на кръв и клане. Сваляли доспехите си, навлекли дълги ризи и отишли босоноги до църквата на Божи гроб, за да благодарят. Минавали през планини от отсечени глави, ръце и крака. Вървели през килим от трупове и благочестиво пеели псалми и химни. Казали молитвите си и се оттеглили за нощта.
Тогава хората от братството на Храма, без да се помайват, се спуснали надолу в лабиринта от мрачни ходници под Купола на скалата. Юг дьо Пайен и Годфроа дьо Сент Омер били оцелели и изгаряли от желание да открият реликвите, заради които стигнали чак до Йерусалим. Федаините вероятно били избягали, или загинали в клането, затова те секли врати и повдигали ръждясалите, покрити с железни листове капаци за входовете на пода, докато най-сетне открили своите съкровища. Работели бързо и без суетене цяла нощ и на следващия ден, когато клането в града отново започнало. За никого не трябвало да има пощада. Това било Божие дело, убеждавали се франките. До този момент враговете им ги подигравали, унижавали и използвали всяка тяхна слабост срещу тях. Само кръвта можела да измие такова унижение и оскърбление! Някои от оцелелите се изкатерили на джамията Ал-Акса. Танкред им предложил закрила, дори им подал знамето си, но убийците изобщо не се спрели, изкачили се на покрива и съсекли всичките триста души, оцелели от клането предишния ден.
Над града като черен облак надвиснал дим. Из Йерусалим се носела вонята на клането, а в тесните ходници под Купола на скалата Юг и Годфроа събирали тайното съкровище, скрито из помещения, където великият Соломон някога държал конете си. На светлината на свещи и фенери те развили свещената плащаница, която покривала някога лицето на нашия Господ. Благоговейно коленичили и повторили тържествения си обет: царства, принцове и всички силни на деня можели да преминат по улиците на Свещения град. Те щели да идват и да си отиват като обикновени нощни стражи, но братството на Храма, храмовниците, тамплиерите щели да пуснат корен и от тях да израсте дърво, величествено като ливански кедър…
Под покрива на прокъсаната си шатра на склона, който гледаше към Йерусалим, Елеонор дьо Пайен се бе настанила удобно на молитвено столче. Мръсните й пръсти прехвърляха очуканите мъниста на молитвената й броеница. Изпоцапан с кръв и просмукан от мириса на дим, Теодор бе приклекнал до нея. Беше смъкнал ризницата си. Повдигна меха с вино, който държеше, в наздравица към Елеонор и отпи от виното.
— Йерусалим падна — той избърса устни с опакото на ръката си. — С помощта на картите, които беше събрал, брат ти откри своето съкровище. Реликви, Елеонор, ленени покривала, които пазят отпечатък от лика и тялото на нашия Спасител, документи, вещи, скъпоценни камъни, сребро и злато. Двамата с Годфроа…
— Добре ли са те?
