— Могъщи като лъвове! Но изгубиха някои от своите събратя.
— Участваха ли в клането?
— Господарке! — седналият зад Елеонор Симон се приведе. — Господарке-сестро, забрави клането!
— Да съм забравела, виж го ти! — ядно отвърна тя.
— Ще идеш ли в града? — попита Теодор. — Юг и Годфроа чакат. Отправиха благодарствени молитви Богу… — той замлъкна, като видя изражението на Елеонор. — Казах им за Белтран.
— И?
Теодор разпери ръце.
— Приеха го като обикновен негодник, който е създавал проблеми и нищо повече. Елеонор, ще дойдеш ли?
— Пропътувах хиляди мили — каза едва чуто тя, притвори очи и отново ги отвори. — Мислех, че ще танцувам на входа на Йерусалим, а ето ме тук, и не искам да влизам в Свещения град. Не искам да гледам още отсечени глави и стени, облени с кръв.
Извърна поглед към черните струи дим, които се издигаха над града.
— Тук, Теодор — тя потупа гръдта си, — тук е Йерусалим. — Това е — тя се наведе напред и погали страната му — лицето на Спасителя. Тук — притисна тя ръка в гърдите му — се крие истинската вяра. Там — тя махна с другата си ръка, — в някоя белосана къщица, с орлови нокти, които се катерят по стените, там е раят.
Остави настрана молитвената си броеница, загърна се по-плътно с наметалото си и се изправи на крака.
— Ами Алберик?
— Би се като истински воин, ранен е, но е добре.
Елеонор се усмихна и протегна ръка.
— Ела, нека да намерим Норбер и Иможен и да ги погребем достойно.
Посочи към ковчежето с прекрасна резба, което лежеше до стола й, същото, което Иможен беше считала за най-важното си притежание.
— В името Божие, Теодор, и в името на моята любов, ще го отнесеш ли в града? Ще го заровиш ли в земята под някой кипарис — тя се усмихна, — а после се върни обратно при мен, и ние двамата ще открием нашия собствен Йерусалим.
Послепис на автора
Книгата „Тамплиерът“ се основава изключително на исторически свидетелства, които могат да бъдат прочетени във великолепната книга: The First Crusade. The Accounts of Eye Witnesses and Participants („Първият кръстоносен поход. Разкази на свидетели и участници“) под редакцията на А. С. Крей (Принстън, 1921). Прекрасно съвременно описание предлага и книгата на Кристофър Тайърман God’s War („Божията война“, Алън Лейн, 2006). Начинът, по който византийците са възприемали събитията, е представен ясно в „Алексиада“ на Анна Комнина, превод на Е. Р. А. Сютър (Пенгуин, 1976), а гледната точка на мюсюлманите — в The Damascus Chronicle of the Crusade („Дамаска хроника на кръстоносния поход“) под редакцията на Х. А. Р. Гиб (Дувър Пъбликейшънс, 2002). Колкото до кражбите на реликви и подвизите на хора като Магьосника, препоръчвам „Furta Sancta, кражби на реликви през Средновековието“ от Патрик Грей (Принстън, 1978). Реликвите, свидетелстващи за Страстите Христови, са били предмет на голям брой книги, но ви препоръчвам The Blood and the Shroud („Кръвта и плащаницата“) на Йън Уилсън (Уайдънфелд и Никълсън, 1998).
Първият кръстоносен поход е събитие, което до ден-днешен поражда спорове. Речта на папа Урбан е достигнала до нас в преразказан вид, но несъмнено е имала възпламеняващо въздействие върху населението на цяла Европа. Положени са усилия организирането на Първия кръстоносен поход да бъде предадено изключително точно в този роман. Всеки от участниците — от идеалистите до престъпниците и нездравите духом, е имал своя причина да тръгне на кръстоносен поход. Въпреки всичко поразяват смелостта и издръжливостта на първите кръстоносци. Жестокостта на битките и кръвопролитията очевидно се разминават с каквито и да било теории за свещена и справедлива война. В известен смисъл кръстоносните походи са били тотална война, в която не са вземани пленници и всяка от воюващите страни е имала за цел пълното унищожение на своя противник. Разбира се, около събитията все още съществуват загадки. Няма ясна причина за нападението над Реймон дьо Тулуз от страна византийците близо до Родосто, но ако отчитаме грабливата алчност на някои от неговите последователи, предложената в тази книга причина за това нападение вероятно е толкова основателна, колкото и всяка друга. Магьосника и федаините са действителни лица, а намирането на свещеното копие и психологическият ефект, което това събитие е оказало върху армията на франките — по мое мнение — е един от най-брилянтните примери за пропаганда във военната история. Фируз е имал пръст в извършеното предателство на Антиохия, а у някои хроники споменават, че към предателството го е тласнало страданието, причинено от жена. След падането на Антиохия Фируз незабавно изчезва от историческата сцена, но неговият брат е убит при първите кръвопролития. Придвижването на Карбука към Антиохия е протичало така, както съм го описал в книгата. Смятам, че Карбука е бил подведен. Има много свидетелства, според които армията на франките е завземала позиции, а той продължавал да играе шах!
И накрая — за тамплиерите! Произходът на ордена на тамплиерите, според историческите документи, е свързан с Юг дьо Пайен и Годфроа дьо Сент Омер (в някои документи го наричат Жофроа). Орденът е основан няколко години след превземането на Йерусалим, а по-късно придобива и упражнява огромна власт в Западна Европа, до унищожаването му от Филип IV Хубави в периода 1307–1314 година. Едно от най- ранните исторически свидетелства е това на Гийом от Тир в неговата Historia, където говори за тях, като за „посветили се на Бог“. Смятам, че с тези думи Гийом описва именно Ордена на Храма от неговите ранни години. В много отношения историята на тамплиерите вече е добре известна. Подчинявали са се на строг правилник, но любопитното е, че в своето Първо правило, потвърдено от събора в Троа, в член 53 изрично се упоменава, че „няма да се приемат вече сестри“. Това е достатъчно доказателство, че в първите години за членове на този тайнствен орден са били приемани и жени.
Информация за текста
© 2007 Пол Дохърти
© 2009 Евелина Пенева, превод от английски
Paul C. Doherty
The Templar, 2007
Сканиране: Galimundi, 2010 г.
Разпознаване и редакция: Galimundi и Dave, 2010 г.
Издание:
Пол Дохърти. Тамплиерът
Редактор: Боряна Джанабетска
Художествено оформление: Христо Хаджитанев, 2009 г.
Английска, първо издание