— Няма нищо! — отбеляза Амеротке.
За разлика от него Менелото се бе заел да оглежда стената и да я натиска с пръст. Амеротке забеляза, че пясъкът в единия от ъглите бе струпан във височина и леко отъпкан. Той отиде до мястото и започна да разрива. Менелото се присъедини към него. В една от настланите по пода плочи видяха вградена желязна халка. Облени в пот и без да пестят ругатните си, те издърпаха плочата встрани. Менелото вкара факлата в отвора и те съзряха рамото на остро изрязани стълби, които се скриваха в мрака по-долу. Спуснаха се веднага и продължиха. Първоначално светлината бе ясно осезаема, но не след дълго стана съвсем тъмно около тях.
— Също като в зала от Дуат — отбеляза Менелото.
Той продължи пътя си, а после изруга. Амеротке го настигна веднага и спря до него. Двамата протегнаха факлите си напред и нагоре, за да привикнат очите им към движещите се сенки. След малко Амеротке буквално остана с отворена уста. На светлината на припламващите факли изпъкнаха очертанията на дълга сводеста зала. По двете й страни в дълбочина бяха изправени дебели дървени подпори. Менелото доближи до една от тях. Амеротке вдигна високо факлата си и съзря пукнатини по тавана.
— Сигурно е започнало да се рони — рече той. — И са сложили гредите, за да укрепят свода.
— В името на бога на светлината! — възкликна силно Менелото.
Той бе направил няколко крачки напред. Амеротке го последва. В началото му се стори, че вижда безброй парцали, провиснали от тавана, но постепенно различи кожени ремъци с клуп в края. На повечето от тях висяха полуразпаднали се скелети: някъде само череп, а на друго място гръден кош и част от гръбначен стълб. Тук-там на някои от ремъците не висеше нищо, защото костите бяха паднали на земята, превърнали се отдавна в купчинка прах. Те закрачиха напред покрай зловещите останки, които мъртвият фараон бе оставил за спомен. Сякаш нямаше край тази зала, изпълнена с кожените ремъци и зловещите товари, окачени на тях. Докато вървяха, от тавана се посипваха песъчинки и раздробен чакъл.
— Просто няма как да не е дело на Хеопс — размишляваше на глас Амеротке. — Изградил е потаен лабиринт под пирамидата си. Заповядал е да копаят на много голяма дълбочина, а после инженерите му са наредили подпорите. И накрая, за да бъде сигурен, че никой няма да узнае за стореното, е избесил робите, превръщайки ги в пазачи на тайните си.
Думите му отекнаха в тъмнината. Амеротке чувстваше, че сдържа страха си с последни сили. Усещаше, че мъртвите го обграждат плътно отвсякъде.
Армията на обесените. Дали те сега не бяха станали демони, охраняващи потайното място? И какво е искал да скрие толкова настойчиво Хеопс? Какво е било специалното нещо, което е трябвало да бъде заровено вдън земята, а след това запечатано с масово убийство?
Те не спираха. От двете им страни продължаваха дървените стълбове подпори, а от тавана все така висяха ужасните кожени ремъци. Под краката им се разпадаха кости и ходилата им подритваха човешка плът, превърнала се в пепел. Най-сетне стигнаха до отсрещната стена. Амеротке се взря в едро издълбаните върху нея йероглифи. Той вдигна факлата си. Писмената бяха от стария период, но той ги бе учил в Дома на живота. Успя да разчете няколко фрази: „Хеопс, обичан от бога на светлината, фараон, цар и маг, остави зад тази стена тайните на времето, записани тогава, когато бог и човек живееха в мир и разбирателство.“
Амеротке изрече на глас прочетеното, за да го разбере и Менелото.
— В самото начало на времето — продължи да превежда Амеротке, — познато като Зеп Тели, когато творецът на светлината проводи пратениците си от небесата.
Амеротке спря. Из залата се разнесе някакъв звук, подобен на издрънчаването от изпуснато оръжие, който изкънтя в това място на смъртта като режещ призив на тръба.
— Остани тук — пошепна Менелото. — Опитай се да разбереш повече.
Амеротке зачете бързо, пропускайки онези йероглифи, които не можеше да разчете или изтълкува.
Сега той разбра какво бе причинило промяната в Тутмос. Зад тази стена се намираше архивът с ръкописите, в които не се говореше за богове, а само за един бог — създание от светлина и всемогъщ творец на всичко. Някога Бог е вървял редом с човека и е пратил свои посланици от звездите, много далеч отвъд хоризонта. Тогава е било време на изобилие и всичко живо се е намирало в пълна хармония, но то е продължило до мига, когато човекът се е надигнал за неподчинение и е избил пратениците от звездите, които сега нарича Озирис и Хор. Амеротке пристъпи по-близо, за да разбере дали би могъл да намери скритата врата. Той бутна нещо с крака си, наведе се и го вдигна. Беше нащърбено и потъмняло парче метал, но по-твърдо от всичко, което бе докосвал. Не беше бронз, макар че бе изработен от човешка ръка. Удари го в скалата. Нищо не се промени по метала, но на камъка се появи драскотина. Внезапното силно движение предизвика падането на облак прах от тавана.
Менелото се върна с бърза крачка.
— Проследили са ни — пошепна той.
— Кой? — веднага реагира Амеротке.
Менелото го стисна за ръката и каза тихо:
— Само боговете на светлината знаят. Трябва да побързаме!
Амеротке си спомни за амеметите. Той хвърли последен поглед на надписа, стисна факлата в едната ръка, а металното парче в другата и последва Менелото през залата на смъртта. Когато стигнаха до стълбите, Менелото го бутна в тъмното. Тъкмо бяха пъхнали факлите в прахта, за да ги загасят, когато амеметите се вмъкнаха като привидения в залата.
Амеротке затвори очи. Мислено поблагодари на Маат, че Менелото бе закрепил едната от факлите на отвъдната стена: нейната светлина бе привлякла амеметите. Бяха осем-девет души, облечени в черно от главата до петите, също като бродниците из пустинята. Всеки от тях носеше факла и оголен меч. Те също спряха, стреснати и ужасени от разкрилата се пред тях гледка. Зашепнаха бързо. Неколцина не бяха склонни да продължат, но водачът им набързо ги убеди, посочвайки с меча си пламъка на факлата, закрепена на отвъдната стена.
— Добре — пошепна Менелото. — Нека отидат!
— Но ние трябва да видим какво има зад онази стена! — настойчиво, но тихо изсъска Амеротке.
Менелото завъртя глава в знак на несъгласие. Амеметите вече се отдалечаваха в тъмата. Съдията осъзна, че единствената им възможност бе да избягат. Той последва бившия капитан от гвардията нагоре по стълбите в мрака. Бяха преполовили стъпалата, когато на горната площадка изскочи черна фигура с меч в едната ръка и факла в другата. Човекът извика и се хвърли надолу към тях с насочено острие. Менелото направи опит да избегне удара, но мечът го прониза дълбоко в гърдите. Той залитна назад, повличайки убиеца, като се блъсна в Амеротке. Тримата се изтърколиха долу. Амеметът се изправи пръв, но изпусна факлата, която държеше. Съдията хвърли по него нащърбеното парче метал и силата на удара му блъсна убиеца гърбом към една от подпорите. Нещо изпука и изскърца. Нападателят се свлече по дървената колона; друго нещо изпращя силно, подпората поддаде и се плъзна встрани; последва я водопад от срутваща се зидария и скали. Амеметите се втурнаха от другия край насам, но падането на колоната бе последвано от серия сгромолясвания. Стовариха се и други части от покрива като порой от скална маса и пясък.
Амеротке взе падналата факла и се върна бързешком при Менелото, който лежеше в подножието на стъпалата. После обърна по гръб спътника си. Мечът го бе пронизал право в сърцето, а от мястото на главата му, която се бе ударила в острия ъгъл на стъпалото, капеше кръв. Амеротке опипа шията му, търсейки пулса, но не долови нищо. Сипна се облак от прах и той се закашля. Някъде навътре от залата долетяха виковете на амеметите. Съдията положи ръка на лицето на Менелото, прошепна набързо една молитва и се затича нагоре по стълбата. Помещението по-горе беше празно. Само факлата светеше там в цепнатина на стената. Амеротке хвана халката на плочата и я притегли с голямо усилие, като се даваше от прахта, раздухана по стъпалата по-долу. Най-после всичко застана на мястото си, заглушавайки ужасните звуци, долитащи от преизподнята под него. Той взе факлата и забърза надолу по галерията, направляван от обещаващите живот върхове на стрели към отворената врата в северния дял на пирамидата.
Петнадесета глава
