звучаха като страховит химн на смъртта. Очите на всички бяха приковани в дребната фигурка, изпъната до щандарта на Амон Ра, поставен в челната част на нейната колесница. Водач беше един от помощниците на Сененмут. Той се обърна с вдигнат юмрук и извика:
— Живот, здраве и благоденствие на божествената Хатусу!
На думите му отговори приветствен рев. Колесницата на Хатусу усили ход. Посред ескадроните някакъв жрец запя боен химн:
Тук подеха хиляди гласове:
— Хатусу! Победителката! Хатусу! Дъщерята на Монту! Хатусу! Божествена плът!
Колесниците вече се движеха по-бързо. Амеротке се запита дали току-що приключилото изпълнение бе спонтанно или режисирано, но мигът не бе особено подходящ за подобни мисли. Колесницата на Хатусу сякаш летеше като птица, която едва докосваше земята с крилете си. След нея громоляха стотици други колесници. Земята ехтеше от биещите я копита. Движещите се след Хатусу старши офицери издаваха заповеди със съпътстващи ги указания. Средната линия на фронта забави леко темпото, а десният край изскочи напред, движейки се по дъга. Хладният вечерен бриз донасяше отглас от битката около централната порта на лагера, но не се виждаше нищо, освен огромен бял облак от прах.
Амеротке освободи лъка си и зае устойчива позиция. Колесниците бяха набрали скорост. Конете, пришпорвани от водачите, летяха напред като унищожители към нищо неподозиращите митанийци. Привличаха ги както ревът на боя, така и неистовото удоволствие да носиш смърт. Приближиха плътно до белия облак прах и потънаха в него, впивайки се като стрели в митанийските редици.
Настъпи неописуем хаос. Мъже и коне лежаха и се мятаха повалени по земята. Тук-там египетски пехотинци се нареждаха във фаланга, но без особен успех: досега частите на митанийците ги бяха натиквали в лагера. Пристигането на египетските колесници дойде като гръм от ясно небе. Съзнанието на повечето митанийци бе заето от мисълта да плячкосват, конете им бяха изтощени, а тежките им колесници маневрираха трудно в безредието и объркването на гъсто стълпилите се мъже.
Покрай Амеротке се носеше поток от изкривени от болка или ярост лица. Той пускаше стрела подир стрела, след което изтегли меча си и стисна бойния кривак. Главите, ръцете и гърдите, които се изпречваха пред него, сякаш мигом се превръщаха в шуртящи рани; кръвта плисваше по него и по колесничаря и се стичаше на прогизналия под. Навсякъде се виждаха мъже, вплетени в единични двубои. Ставаше все по- трудно да се различи кой е враг и кой — сънародник, понеже броните, шлемовете и лицата бяха потънали в прах. Амеротке се огледа. Хатусу се бе врязала дълбоко във вражеския строй и не спираше да вдига и да спуска копието си. Група от мъжете с яки ръце я ограждаха плътно и доубиваха пешаците, бранейки царицата си.
Първоначално се разрази жестоко кръвопролитие: мъжете викаха пронизително, а врагът правеше отчаяни опити да обърне впрегнатите коне, така че колесниците му да влязат отново в бой. Постепенно Амеротке долови промяна в поведението на сражаващите се: египетската пехота започна постепенно да изтласква митанийците. Чуха се призив на тръби и викове в далечината. Няколкото ескадрона на Сененмут се стовариха върху далечния фланг на митанийците. Битката се превърна в повсеместно унищожение. Бойните части на царство Митани попаднаха в подковообразен капан. Някои разкъсаха успешно обръча, но офицерите на Хатусу заповядаха на няколко ескадрона да ги преследват. Ръцете на Амеротке натежаха, очите го боляха, а в устата му бе влязла толкова прах, че го беше страх да не се задуши. Нямаше милост, нямаше пощада. Момците с яките ръце прерязваха гърлата на всеки враг, захвърлил оръжието си. Тук-там някои от наемниците изнасилваха поваления си неприятел. Амеротке сграбчи ръката на своя колесничар.
— Свърши! — изкрещя той. — Всичко свърши! Това вече не е бой, а скотобойна! — водачът се вгледа в него с опулени очи. — Изтегляй се! — викна му Амеротке. — Победата е наша!
Водачът обърна неохотно конете и поведе обратно колесницата през току-що отворената просека, търсейки пролуки в египетските редове, настървени жестоко на вече сразения враг. Не след дълго излязоха от касапницата. В светлината на залязващото слънце кръвта сякаш искреше по каменистата почва на пустинята. На някои места труповете лежаха на два-три реда един върху друг. Мъже охкаха и стенеха, а коне упорито се мъчеха да се освободят от разбитите останки на своите колесници. Цялата паплач, която следваше войската, вече развиваше активна дейност: грабеха плячка, събличаха телата на мъртвите и прерязваха гърлата на ранените врагове.
Амеротке посочи към малкия, потънал в трева оазис, който се намираше непосредствено до лагера. Ранените египтяни вече бяха настанени там и лекарите щяха да се погрижат за тях. Съдията се смъкна от колесницата и тръгна като сомнамбул в сянката към хладния водоем. И тук стенеха мъже: молеха за вода, за опиат, за нещо, което да ги облекчи от жегата, прахта и болката. Амеротке не смогна да чуе в себе си нотка на съчувствие. Той свали ризницата си, легна по корем и потопи лицето си във водата. След като утоли жаждата си, наплиска цялата си глава и дори тила. Почувства, че му е трудно да помръдне: искаше само да спи със затворени очи и запушени уши. Тогава долови нечие присъствие до себе си; погледна нагоре и видя дългокос наемник с евтина кожена ризница.
— Е, голяма ли е победата, господарю Амеротке?
Съдията се обърна. Лицето беше по-мургаво и променено сега с рунтави мустаци и брада, но Амеротке не можеше да не познае очите му, когато стисна протегнатата ръка на Менелото.
На следващата сутрин оградите на лагера бяха съборени, а цялата военна мощ на Египет се събра в плътно подредените редици на войсковите части. През нощта бе издигната голяма платформа от дървени греди. В средата на платформата се намираше огромна церемониална ниша със закрит навес, направен от плячкосано платно — наблизо се бе изправил Сененмут, възхваляван като един от най-големите герои на битката. В амплоато си на истински актьор той нито се бе измил, нито бе сменил дрехите си: сега стоеше облечен в бойната си пола и бронзова ризница, хванал шлема с едната ръка и поставил другата върху закривения си меч, втъкнат в ножницата. Той ръководеше церемонията по награждаването на различните командири и отделните войници със златни орли за проявена храброст. От време на време обръщаше глава и поглеждаше съучастнически към Амеротке. Предната вечер Хатусу бе изпратила вино като дар в палатката на Амеротке. Сега от двете му страни се бяха изправили командири на ескадрони и главни жреци с отличителните си знаци и картуши.
Никой не спа предната нощ. Лагерът на митанийците бе оплячкосан, а заедно с падането на мрака започна празненството в чест на съкрушителната победа на Хатусу. Цар Тушрата бе успял да избяга, но видни благородници от войсковите съединения на царство Митани бяха уловени и сега стояха наблъскани в набързо оградените с колове малки килии извън лагера. Пехотинците, колесничарите, гвардейците, момчетата с яки ръце и наемниците стояха изпънати и вперили поглед в голямата позлатена ниша с величествен вид, която бе въздигната върху платформата. Амеротке подозираше какво предстои.
Сененмут направи знак с вдигната ръка. Отекнаха тръбите. Острият им призив бе подет от инструментите на множество музиканти, намиращи се навред из лагера. Групата жреци с бели одежди около платформата вдигнаха кадилниците с тамян и благоуханният дим се заизвива в яркосиньото небе също като молитва. Звъннаха цимбали и Сененмут се обърна, правейки жест с едната ръка. Двамина от жреците изтичаха напред и златните завеси пред нишата бяха издърпани встрани, за да разкрият Хатусу, седнала на трона на Хор, облечена в скъпи дрехи и поставила краката си на специалното ниско столче. На главата й стоеше синята бойна корона със сребърната кобра по периферията. На рамото й бе провесена ненес, прекрасната наметка на фараона. Долната половина на тялото й бе покрита с набрано бяло ленено платно. Ръцете й бяха кръстосани на гърдите: в едната от тях се намираше жезълът с форма на гега, а в другата —
