— Няма никакви богове — изрече Хатусу. — Има само пясък, вятър и палеща жега.
Тя изговори последните си думи с жар и мъка, а Амеротке се сепна от омразата в гласа й. Наистина ли не вярваше в нищо? Нима Хатусу се бе променила толкова, че в нея бе останала единствено изгарящата я амбиция? Дали изобщо я интересуваше нещо друго, освен желанието й да управлява?
Тя изправи тялото си от кръста на горе и пое дълбоко дъх.
— Сененмут, да доведат пленника митаниец!
Съветникът й изхвърча като ужилен. След малко стражата въведе окървавен и зле ранен мъж; черната му кожена ризница бе разрязана и раздрана, а по главата и мустаците му имаше спечена кръв. Едното му око бе затворено, а заловилите го очевидно бяха откъснали обеците от ушите му. Пленникът бе хвърлен в нозете на Хатусу. Амеротке виждаше за първи път митанийски воин; той бе нисък и добре сложен; главата му беше обръсната в челната част, а дългата му черна коса, гъста и омаслена, падаше назад до раменете. Той изпъшка за вода. Амеротке коленичи до него и силом вмъкна една чаша между устните му. Мъжът загълта жадно.
— Смъртта няма да ти се размине — каза му Сененмут. — Остава ти само да решиш дали искаш да умреш бързо, или да издъхнеш в жегата на открито, докато те ръфат хиените.
Мъжът изпъшка отново и приседна на петите си.
— Разбира ли езика ни? — попита Сетос.
Сененмут заговори отново на някакъв грубо накъсан език с гърлени звуци. Митаниецът се извърна, сви презрително устни и облиза с надебелял език дълбоките охлузвания в крайчеца на устата си. Сененмут каза още нещо и погледна към Хатусу.
— Предложих му да запазим живота му.
— Защо не му предложиш и трона в Тива! — отвърна му тя.
Разпитът продължи. Лицето на Сененмут посивя. Митаниецът забеляза нервността му и започна да се подсмива злорадо, докато надзирателят на строежите престана да се владее и зашлеви жестоко пленника по лицето. После погледна към стражата.
— Изведете го извън лагера! Отрежете му главата! — митаниецът бе издърпан да стане и изблъскан навън. Сененмут отиде да спусне платнището. После се включи отново в полукръга, очертан около Хатусу. — Враговете ни са завладели един оазис, а така също и едно от укрепленията ни на североизток. Техните ескадрони колесници са наблизо. Оплячкосали са мините, а с награбеното богатство са успели да подкупят — обитателите на пясъка и бродниците из пустинята; ето защо не са се върнали нашите съгледвачи. Стигналите до нас сведения са неверни. Тушрата е само на един ден марш от тук. Войските му са най-малко два пъти повече от нашите. Разполагат с достатъчно провизии и са добре въоръжени: имат най-малко шест хиляди тежки бойни колесници. Господарке, тръгнат ли ще пометат лагера ни. Нищо не може да ги спре — разпери той ръце.
— А ще нападнат ли? — сложи Хатусу длани на коленете си. В тази поза Амеротке я оприличи на богинята Маат: сякаш прозрачното й лице бе съвършено спокойно и по него не се виждаше и следа от някакво чувство. Тя гледаше над главите им.
— Няма все да се крият — заяви Сененмут. — Запасите им от храна и вода не са безгранични. Ако са решили да атакуват, ще го направят скоро. Желанието им е да ни предизвикат на бой, защото разчитат да ни унищожат.
Хатусу сведе глава. Остана да седи притихнала.
— Скоро ще ни ударят — рече накрая. — Уважаеми Амеротке, подбери малък ескадрон колесници. Върни се обратно по Нил. Предай на Небанум следната заповед: да доведе полка на Анубис с ускорен марш. — А за твое знание, драги Сененмут, аз ще поема командването на генерал Омендап. Болестта му да остане в пълна тайна. Искам подсилване на лагера. Ескадроните колесници да се отдалечат на една миля в северна посока, а тук да остане само малък отряд от тях — изправи се тя и плесна с ръце.
— След един час ще съмне. Амеротке — продължи тя, като отиде до една от масите, взе един от личните си печати и го пъхна с отсечен жест в ръката му, — ако Небанум не изпълни заповедта ми, убий го! — отново плесна тя с ръце. — Хайде, действайте! Няма време за губене!
Не след дълго Амеротке излезе от лагера с малък ескадрон; до него стоеше колесничарят му. Те поеха обратно по прашния криволичещ път, по който бяха стигнали до лагера предния ден. Първите лъчи на слънцето ставаха все по-осезаеми. Нил блестеше в утринната мараня. Покрай бреговете му излитаха ята птици, подплашени от някой крокодил или хипопотам, размятващ облак от пръски в сенчестите гъсталаци. Вляво от тях пустинята полека се обагряше в златисто и червено, сякаш приветствайки слънчевите лъчи. Утринният хлад изчезна. Росата се изпаряваше бързо с издигането на слънцето — величествено кълбо от искрящ огън. Направляван от Амеротке, ескадронът колесници се движеше в сгъстен строй по три в ред — една изтеглена напред и друга в левия фланг, пазеща ги от изненади. Когато слънцето показа целия си лик, конете се движеха вече в галоп, а колесниците се наклоняваха и подскачаха.
Спряха по пладне близо до реката, защото жегата бе изгаряща. Конете бяха напоени и нахранени. И все пак всички изпитваха някаква неясна тревога. От едната им страна течеше Нил, кротък и муден по това време, а от другата се бе изтегнала притихналата пустиня и внимателно ги наблюдаваше. Амеротке се изправи и се изкачи на крайбрежния насип. Остана там, сложил ръце на кръста и взрян в пустинята, почти безпаметен от връхлитащата жега. Въздухът трептеше, като изкривяваше и обезформяше очертанията на далечните скалисти възвишения и наклона на терена: помисли си, че там би могла да се движи цяла армия, без да бъде забелязана. Набързо заповяда на хората си да станат:
— Трябва да тръгваме!
Запрегнаха отново конете. Амеротке не можеше да се освободи от неприятното усещане, че някой ги наблюдава. Отпочиналите коне поеха в ускорен лек галоп и тишината отстъпи пред тяхното пръхтене и тропота на биещите им копита. Стигнаха до лагера на Анубис малко преди да се спусне здрач. Амеротке се разпореди хората му да останат отвън и да хапнат и пийнат от малкото провизии, които бяха взели със себе си. А той влезе в лагера, придружен само от един офицер. Хората от Анубис се бяха погрижили за добрата си организация съгласно устава и правилата: палисадата бе издигната и ровът — изкопан. В средата на лагера бяха вдигнали олтар на своя бог, но Амеротке не видя и следа от раздвижване и активност, каквито бе очаквал да завари. Небанум излезе с подпухнали от сън очи и роба, метната небрежно на раменете, с изсечени черти на лицето и надвиснали вежди. Той се почеса по плешивата глава и се прозя, докато Амеротке се представяше, а после се обърна и нареди на стоящия до него жрец да напълни каната му с бира.
— Е, значи Омендап те е пратил — погледна той над рамото на Амеротке към щандарта, увесен пред олтара. — Предполагам, че идваш със заповед да побързам. Не съм спирал да се движа, но с дължимото внимание към себе си и моя кон — отново се прозя той.
— Ваше благородие — усмихна се Амеротке и пристъпи по-близо до него, като извади картуша, даден му от Хатусу. — Изпраща ме не генерал Омендап, а нейно височество — Небанум се усмихна насила, но се поклони и докосна картуша с устни, както повеляваше протоколът. — Нося съвсем простички заповеди — продължи Амеротке. — А задачата ми е да действам в подкрепа на фараона и на неговата мощ.
— Дълъг живот, здраве и благоденствие — доловимо цинично промърмори Небанум.
— Длъжен сте да тръгнете начаса с форсиран марш — разпореди се Амеротке и изтегли меча си, последван от дошлия с него близък офицер. — В противен случай ще трябва да ви екзекутирам и да поема командването! Такава е божествената воля на фараона!
Промяната, настъпила в поведението на Небанум, бе смайваща. Амеротке разбра, че този командир е с труден характер, но като всеки офицер е готов да изпълни безпрекословно всяка повеля, издадена в името на фараона и на неговата власт. Само за час лагерът бе вдигнат, обозните коли — натоварени бързо и конете — впрегнати в колесниците. Слънцето още не се бе показало цялото, когато полкът на Анубис, почти тичешком, вече бе поел по пътя. Колоните от потни мъже в пълно бойно снаряжение се изнизваха бързо на север под призивните звуци на тръби и тропот на барабани.
Амеротке се бе разпоредил ескадронът му да заеме място в ариергарда. Докато утрото набираше сила, вдясно и вляво не се виждаше почти нищо, тъй като нозете на маршируващите и преминаващите покрай тях колесници вдигаха гъсти облаци прах.
Първоначално полкът се стресна и разтревожи; хората негодуваха приглушено срещу невзрачните дажби и тегобата на бързия марш. Все пак нещата се уталожиха полека-лека. Жреците заредиха бойни
