Хатусу почувства паниката, обзела офицерите и другите мъже, струпани около нея. Тя стисна Сененмут за китката:
— Какво става? Какво се е случило?
Сененмут я дръпна надолу. Тя беше принудена да се подчини и го последва през целия лагер.
— Прибери се в шатрата си! — изрече бързо надзирателят на строежите, като я тласна напред. — Въоръжи се!
Тя не успя да му възрази, защото Сененмут се отдалечи с бързи крачки, крещейки на офицерите. Около нея се възцари лудешка блъсканица: египтяните грабваха първото попаднало им под ръка оръжие. Двойките по колесници се събираха и допълваха. Ехтяха тръби. Офицерите се стрелкаха насам-натам с белите си служебни жезли. Сененмут осъзна, че едва ли може да помогне с нещо. Момците с яки ръце вече заемаха местата си по защитната ограда около царския отсек. Наемниците, надянали роговите си шлемове, се тълпяха около централната порта. Сененмут продължи да си пробива път. А Хатусу се въоръжаваше в шатрата си. Тя бе свлякла робата си на земята и сега надяваше през главата си ризницата — дългата защитна обвивка от врата до прасците. Лицето й бе пребледняло. Сененмут й помогна да обуе сандалите си. Преметна портупея през рамото си, а преди той да й попречи, Хатусу грабна синия боен шлем — корона на египетските фараони, и го закрепи на главата си. От отсрещния край на лагера се понесе рев: очевидно митанийските колесници, които пристигнаха първи, правеха опит да пробият. Притича офицер с отчет за ставащото.
— Полкът на Анубис — задъхано пошепна той — е попаднал на засада! Митанийските сили са го оградили и сега го преследват и натикват в лагера!
Хатусу затвори очи. Сененмут й предлагаше съвет, но тя не съумяваше да разбере думите му. Тя се бе върнала в спомените си в царската градина заедно с баща си, който й чертаеше с пръчка някакви знаци по земята, описвайки своите победи.
— Господарке!
Хатусу отвори широко очи. Амеротке стоеше на входа на шатрата; лицето и доспехите му бяха покрити с прах, а по бузите и раменете му се виждаха прорезни рани. Зад него стояха хора от ескадрона му. Хатусу го прикани с жест да влезе. Без да се замисли, тя взе бокал с вино и му го подаде.
— Знам какво се е случило! — каза тя и посочи парчетата папирус, с които бе осеяна масичката за писане. — Амеротке, искам да ми покажеш ясно на какво можем да се надяваме, ако това е възможно.
Съдията отпи глътка вино, взе приспособление за писане и го натопи в съдинка с червено мастило. Все още не успяваше да овладее разтърсващите го тръпки. Сълзи избиха в очите му; усети и спазми в стомаха, сякаш бе пил твърде много, а сега трябваше да повърне. Сененмут забеляза треперещата му ръка.
— Ще ти мине — увери го той. — След малко ще ти олекне.
Съдията разтри очите си. Начерта един правоъгълник.
— Това е лагерът — обясни той и изтегли линия в долната част на правоъгълника, — а тук е царският участък — добави той и драсна в горния край на правоъгълника: — Това е централната порта, нали е ясно? Полкът на Анубис е разбит, защото беше зле воден и слабо подготвен. Всички се паникьосаха, а сега се опитват да се вмъкнат в лагера — после той очерта извита стрелка отляво и надолу към централния вход. — Ето ги и митанийците, но не само патрул или няколко малки ескадрона, а ужасно много колесници, подсилени от фаланга след фаланга пехотинци. Насилват да пробият и да влязат в лагера.
— Ако успеят — рече Хатусу, — ще следват най-лесния път, също като водата. Не през оградата, а през главния вход. Нека пробият. Редиците им ще се накъсат посред палатките и колите — допълни тя, преди да посочи дънната част на правоъгълника. — Ето къде трябва да бъде основната сила на ескадроните колесници! — премести леко тя пръста си вдясно, посочвайки края на оазиса. — А тук е останалата част от юмрука на колесниците. Почитаеми Сененмут, тръгвай веднага и поеми командването на тези ескадрони.
— А вие, господарке?
Хатусу грабна стилото за писане и изтегли стрелка от царския кът по дължина на правоъгълника до главния вход.
— Митанийските колесници са тежки. Конете им ще са уморени. Екипажите им ще се пръснат за плячка — тя повика един от офицерите: — Ти ли си Хармосаи, който командва полка на Изида?
— Тъй вярно, господарке.
Хатусу чуваше виковете и крясъците, както и звъна на оръжията, идващи от лагера, но гласът й не трепна:
— Сега поемаш командването на лагера.
— А генерал Омендап?
— Треската му не е отминала. Слушай ме добре, човече: получаваш заповед да организираш хората си във фаланга, която да се изправи непосредствено отвъд царския кът. Трябва само да задържиш митанийците. Без да настъпваш, повтарям: никакво настъпление, преди да ударят нашите колесници!
Съветът свърши и Сененмут излезе веднага. Изпълнената с решителност Хатусу издаде още заповеди и закачливо пошляпна Амеротке по рамото:
— Хайде, почитаеми съднико. Да дадем дължимото на врага!
Амеротке се вгледа с уморени очи в нея:
— Дошло е време за убиване, така ли?
— Да, Амеротке — спокойно изрече тя. — Трябва да убиеш, за да завземеш властта! И да убиваш, за да я задържиш! И да продължаваш да убиваш, за да укрепиш тази власт! Нямаш друг избор, щом си роден по божия воля!
Четиринадесета глава
Хатусу, Амеротке и групата офицери, които я придружаваха, се присъединиха към ескадроните колесници, струпващи се в отсрещната страна на лагера съгласно указанията на командирите си. Плътният фронт на колесниците бе изтеглен по дължина: конете подскачаха и се вдигаха на задните си крака, бойните украшения от пера танцуваха, водачите проверяваха юздите и сбруята, а съпътстващите ги воини разполагаха в готовност лъка, колчана със стрелите и копията за хвърляне. Трептящи светлинни отблясъци на късното следобедно слънце играеха по позлатените украшения, бронзовата повърхност на броните и върховете на копията. Скърцаха колелата на колесниците, които се носеха напред-назад. Офицерите не спираха да сноват по фронта, повтаряйки едни и същи инструкции. Не трябваше да обръщат никакво внимание на безредието в лагера. Можеха да напредват, но само след божествената Хатусу. Намиращите се далече вдясно трябваше да извият по дъга и да нанесат удар по фланга и в ариергарда на митанийците. Господарят Сененмут ще изскочи с подкрепление от другата страна, така че капанът да се затвори. Пехотата и момчетата с яки ръце в лагера ще трябва да задържат неприятеля. Те бяха длъжни да притискат митанийците в стесняващ се пръстен до пълното им поражение. Заповедта не беше особено сложна, но я повтаряха отново и отново.
Амеротке се качи в колесницата си. Водачът бе сменил конете. Той се усмихна:
— Господарю, този път ще ги изненадаме ние!
Амеротке понечи да му отговори, когато по редиците се надигна вълна от приветствени възгласи. Хатусу в личната си колесница, изправена до първия си телохранител, мина бързо и тържествено по целия фронт на ескадроните. Носеше синия боен шлем корона, а бронзовата й ризница блестеше на слънцето. В едната ръка държеше копие, а с другата се бе хванала за перилото на колесницата. Тя не казваше нищо, а оглеждаше строените мъже, сякаш решила да раздвижи чувствата им и да внуши с присъствието си важността на онова, което предстоеше. Само мигове ги деляха от решаващото събитие, но тя отиде до края на фронта и едва тогава обърна колесницата. Амеротке се усмихна. Хатусу бе родена актриса: закована в колесницата и с вдигнато високо копие, тя приличаше на въплъщение на бога на войната Монту. После Хатусу сведе копието, спря колесницата и се обърна. Тръгна бавно напред. Амеротке и ескадроните командири я последваха. Зад тях се устреми гигантската маса на ескадроните със скърцане и тропот, които
