сигурно се е начупил, защото беше много стар…
— За каква сума би могъл да го продаде?
— Най-малко… четири слитъка чисто злато… — с треперещ глас отвърна младият писар.
— Сенги — извика Амеротке, — ти си наел този човек…
— Не знам нищо! — главният писар беше ядосан. — Пепи не се интересуваше кой ще седне на трона на фараона. Каза, че ще потърси доказателства за жена фараон и ще ми каже, ако открие, но едва щом привърши с проучването…
— Е, сега го е привършил завинаги! — изсумтя Вехлис.
Амеротке вдигна ръка, за да въдвори тишина, и загриза устни. В Тива беше пълно с богати търговци и колекционери на древни предмети и скъпоценни реликви от миналото на Египет. Ако Пепи беше откраднал и след това продал ръкописа, сега документът можеше да бъде къде ли не.
Съдията освободи пазачите и заповяда на останалите да седнат около масата. Те бързо се подчиниха. Амеротке махна на младия писар да се присъедини към останалите.
— Случаят е доста странен — започна той. — Ако Пепи се беше опитал да открадне ръкописа, пазачите щяха да го хванат. Но въпреки това документът е изчезнал, а Пепи изведнъж е забогатял — той огледа библиотеката: — Нерия е отговарял за архивите, нали?
Лицето на библиотекаря се отпусна, в очите му избиха сълзи:
— Той беше добър учител, господарю, истински учен…
— Защо тогава някой ще иска да го убие? — попита Амеротке.
— Нерия беше добър човек, незлоблив и търпелив. Книгите бяха неговият свят. Често го заварвах тук късно през нощта, говореше си сам, наведен над някой ръкопис… Беше ерген. Обичаше древните свитъци като своя съпруга и деца. Напоследък бе силно развълнуван от предстоящия съвет на върховните жреци. Сам се зае да дири доказателство… Но понякога се държеше много тайнствено. Определено избягваше Пепи. Веднъж чух двамата да си разменят остри думи, но не разбрах за какво става въпрос.
Вехлис почука по масата с боядисаните си в лилаво нокти:
— Всички обичахме Нерия, но що се отнася до мъдростта, той беше истински скъперник. Събираше скъпи късчета познание, безценни неща, но ги пазеше само за себе си…
— Значи Нерия е бил ангажиран в търсенето на доказателства за правото на божествената Хатусу да управлява, така ли?
— Да — призна Хани.
— Не знам за Пепи, но Нерия работеше усилено — намеси се Вехлис. — Често го виждах да седи тук и да пише в един свитък папирус. Един ден го попитах какво прави. Той ме погледна, очите му блестяха въодушевено, но не ми отговори, а само се усмихна и поклати глава. И преди да ме попитате, господарю Амеротке, ще ви осведомя, че веднага след убийството на Нерия съпругът ми заповяда килията му да бъде претърсена внимателно. Свитъкът беше изчезнал заедно с плодовете на целия му издирвачески труд.
— Прегледах внимателно всичките му принадлежности — потвърди Хани. — А Сенги провери в библиотеката. Не открихме нищо.
— Господарю, аз подхванах изследването отново — обади се библиотекарят, — но не съм учен като Нерия.
— Откри ли нещо? — попита Амеротке.
Библиотекарят пак погледна към Хани и върховният жрец махна в знак на позволение.
— Все още нищо — измърмори библиотекарят.
Амеротке се обърна към Хани.
— Успяхте ли да разберете къде е бил Нерия, докато всички останали са присъствали на пиршеството след посещението на царицата?
— Доколкото знам — отвърна бързо Хани, — е бил долу в тайните проходи под храма, за да посети гробницата на Менес.
— И защо? Какво има там долу? — попита Амеротке.
— Точно под светилището — намеси се Вехлис — е царската гробница на първия фараон на Египет. Когато във времената на Хиената хиксосите нападнали Египет, подложили земята ни на разруха с огън и меч и водите на Нил потекли червени от жестоките им жертвоприношения, жреците на Хор изоставили храма и се скрили в подземията — тя обиколи с ръка библиотеката: — Хиксосите завладели всичко. Но все пак в тайните галерии под земята оцелели неколцина жреци. Един от тях мислел, че светлината на Египет ще угасне завинаги, и затова покрил стените на гробницата на Менес с фрески, които разказват историята на страната ни, така че идните поколения поне да узнаят за славното минало на земите ни преди нашествието на варварите.
— Нерия обичаше да ходи там… — библиотекарят се усмихна и дръпна настрани кутията от смокиново дърво. — Казваше, че е чудесно място за размисъл.
— Значи всички са знаели, че Нерия ще бъде там долу? — подхвърли Амеротке.
— Разбира се — засмя се горчиво Вехлис. — Ако някой го е търсил, е трябвало само да провери тук или долу в гробницата на Менес.
— Веднъж слязох долу след него — обади се Сенги. — Факлите и лампите бяха запалени. Промъкнах се на пръсти до гробницата, Нерия седеше до саркофага и му говореше, сякаш с мумията бяха стари приятели.
— Всъщност той каза нещо… — младият библиотекар се взираше напрегнато в тавана: — Попитах го за божествената Хатусу — той преклони глава — и какво мисли за срещата, която трябваше да се състои тук, за съвета на върховните жреци… — младежът замълча и Амеротке осъзна колко тихо е станало в библиотеката. — Доколкото помня, Нерия отвърна: „В началото е била единствено божествената майка. Всички неща започват от жената.“
Вехлис възбудено плесна с ръце:
— Виждате ли!
— Но никой не го отрича — възрази Хатор. — Теолозите твърдят, че преди да се отдръпнат врящите морета и да се образува сушата, преди светлината да се отдели от тъмнината, е съществувала само Нут, богинята на небето.
— О, не, сигурен съм, че Нерия имаше нещо друго предвид… — измърмори библиотекарят, но забеляза киселата гримаса на Хатор й млъкна.
— Имате ли още въпроси? — обади се Озирис. — Наближава времето за пречистване. Трябва да се помолим и да се оттеглим за почивка през горещината на деня…
Останалите се съгласиха, но Амеротке удари с ръце по масата:
— Говорите за ритуали и пречистване, за храна и почивка, но дали Нерия ще усети някога слънцето по лицето си? Дали благият отец Перм ще се взре в звездното си небе? Тук става въпрос за убийство. Сет, червенокосият бог на хаоса и разделението, се е настанил в този храм. Пълненето на стомасите и излежаването на сянка няма да го прогонят. Не го ли осъзнавате, премъдри жреци? — попита ядосано той. — Всеки един от нас може вече да е белязан със знака на ангела на смъртта!
Седма глава
Думите на Амеротке обуздаха арогантността на жреците. Сенги кимаше мъдро. Вехлис долепи длани в безшумни аплодисменти. Хани се усмихна:
— Право говорите, господарю Амеротке. Вашата откровеност е добре известна.
— Не исках да бъда откровен — отвърна Амеротке, — а само да кажа истината. Огледайте се. Да, градините са просторни и облени в слънце; розите, лилиите и лотосите ухаят във въздуха. Тъмночервените гроздове са се налели със сок. Сред колоните е прохладно, но има тъмни места, тесни проходи, изпълнени със сенки ниши. През нощта нахлува тъмнината и кой тогава ще бъде в безопасност, а? Можем да си седим спокойно и да си говорим, но не забравяйте защо съм тук! Двама жреци, двама високопоставени служители
