от храма на Хор бяха жестоко убити. От нечия черна ръка снощи бе покосен и трети учен. И смъртта се промъкна тук, когато бе свикана тази среща. Не искам да ви плаша, но според мен убиецът все още е сред нас — той въздъхна: — Нека първо заловим убиеца, а после да почиваме. След като свършим тук, искам да посетя проходите и пещерите под храма.
— Ще заповядам да запалят лампите и факлите — измърмори Хани.
— Имате ли други въпроси? — отново попита Озирис.
Амеротке кимна:
— Смъртта на Прем е истинска загадка за мен. Бил е жестоко убит в килията му, но когато стражите са разбили вратата, убиецът вече е бил избягал. Как? Явно не се е спуснал през прозореца, защото капаците са били затворени, а и няма следи от въжена стълба или от стъпки по земята. Пък и на убиеца би му трябвало повече време, за да се скрие…
— Истинска загадка — съгласи се Сенги.
— Всъщност загадките са две — поправи го съдията. — Първата е как злодеят е убил благочестивия отец и е избягал. А втората — защо е поел такъв риск.
— В какъв смисъл? — попита Хатор.
Амеротке разпери ръце:
— Прем често се е разхождал в градината и си е почивал под някое дърво. Хранел се е от кухнята на храма, пиел е вино. Стрела или чаша отрова са можели да го убият не по-зле от разбиване на главата в стената на заключена отвътре килия…
Настъпи тишина.
— То е ясно — обади се най-накрая младият писар от библиотеката. — Прем е трябвало да умре, сякаш е бил убит от леопард… — той махна към лавиците с ръкописи зад себе си: — Древните хроники са пълни с описания за жестокостите на хиксосите, които често използвали диви котки и леопарди, за да проследят и да убият враговете си. Даже бойците им носели бронзови пръти, на които били прикрепени нокти на пантера…
— Но защо убиецът не е използвал обикновен боен кривак или кама? — попита Амеротке.
Всички се извърнаха към младия библиотекар и той се изчерви от вниманието на вишестоящите.
— Градинската кула е много стара — отвърна той. — Говори се, че е била построена от хиксосите. Използвали роби, за да пренесат, да натъкмят и да шлифоват камъните. Старците разправят, че варварите смесвали водата за варовика с човешка кръв и че погребвали живи затворници в основите като жертвоприношение към боговете си. За кулата се знае, че се обитава от душите на убитите от хиксосите… — библиотекарят замълча за миг. — Възможно е убиецът да е искал да предизвика безпокойство и раздори в храма, защото, както знаете, кастата на жреците е особено подвластна на истории за тайнствени убийства и жестока смърт от невидими сили.
Върховният съдия внимателно огледа библиотекаря — съвсем млад, с бръсната глава и крив, сякаш чупен в миналото нос. На Амеротке му допадаха проницателността и здравата му логика.
— Как се казваш?
— Калив, господарю.
— И сам ли стигна до този извод? — младежът стисна устни и кимна.
— Справил си се много добре! — похвали го Амеротке. — Храмът на Маат — обърна се той към върховния жрец на Хор — би се гордял да има такъв библиотекар.
— И още нещо — продължи Калив. — Хиксосите са войнствен народ. Отнасяли са се дори към собствените си жени като с животни и не са имали женски божества…
Амеротке се приведе напред:
— Значи смяташ, че убийството на Прем е било съзнателно планирано и извършено, за да разстрои храмовата общност точно когато върховните жреци от цяла Тива обсъждат възкачването на Хатусу на трона на вечността? — младежът кимна енергично и съдията продължи: — В думите ти има истина. При нормални обстоятелства щяхме да обсъждаме възкачването на фараона спокойно и с аргументите на учените. А сега сме сред кръв и хаос, неясни заплахи и тайнствени убийства… Ясно защо Нерия е бил убит, но Прем?
— Той беше учен — отвърна Хани, — който също изследваше въпроса за възцаряването на жена на трона на Египет.
— Имаше ли близка връзка между Прем и Нерия? — попита Амеротке.
— Да бяха добри приятели — отвърна Вехлис. — Нерия се отнасяше към Прем като към свой учител, наставник и изповедник.
— Значи е възможно Нерия да е открил или да е видял нещо и да го е споделил с Прем? И затова и двамата е трябвало да умрат. Но какво е било това, си остава загадка.
— Явно само убиецът знае тяхната тайна — обади се Вехлис.
— Да — кимна Амеротке, — освен ако двамината не са споделили с още някого откритията си…
Всички се обърнаха към Хани. Той се изчерви и избърса уста с крайчеца на памучния си колан.
— Не знам нищо — отсече той. — Абсолютно нищо. Нищо не са ми казвали…
Амеротке въздъхна и освободи с жест жреците — засега нямаше повече въпроси към тях. Те припряно излязоха и остана само библиотекарят Калив.
— Имате ли нужда от нещо, господарю?
— Ще ги претърсят ли? — кимна към вратата съдията.
— Не, посетителите се претърсват само ако са разглеждали ръкописите.
Амеротке му благодари и библиотекарят се скри в малката си стаичка, от която имаше пряк излаз от библиотеката. Върховният съдия се взираше в лавиците и поставките. Вслушваше се напрегнато. Нищо не нарушаваше хармонията в тази красива благоуханна зала. Опита се да сложи в ред мислите си, които кръжаха около всички събития от последните дни. Влюбената в новия си съпруг Далифа, арогантното лице на Антеф, обвиненият в убийство Рамос, Залата на подземния свят… Да, трябваше лично да иде до лабиринта, но щеше да му е нужен военен ескорт. Оазисът Амарна беше опасно място — не само заради лъва човекоядец. Там често се навъртаха скитници и жители на пустинята, винаги нащрек за лесна плячка.
Постъпката на Рамос беше или много глупава, или твърде злостна. Защо беше отвел конете? Какво ли е могло да се случи на близнаците, добре обучени и въоръжени войници? Нима можеше да изчезнат безследно от лицето на земята? Но кога да отиде дотам? А и тази работа… Варварските убийства на Нерия, Прем и Пепи…
Клепачите на Амеротке натежаха. Вратата на библиотеката се отвори и вътре влезе Вехлис, зад нея ситнеше прислужничка.
— Трябва да си починете! — върховната жрица на Хор се усмихна. Беше се преоблякла в бяла роба от чиста вълна, пристегната в талията със сребърно коланче. Беше свалила перуката си. Амеротке осъзна колко по-млада изглежда сега. — Отивам да поплувам — обяви тя.
— Само не в Нил! — пошегува се Амеротке.
Тя погледна през рамо, до вратата все още стоеше прислужничката.
— Сигурна съм, че на някои от върховните жреци това би им допаднало. Реката край храма е пълна с крокодили, но вероятно те няма да ми обърнат внимание. Не съм апетитната хапка, която бях някога… — тя въздъхна. — Останалите се гощават в градината. Трябва да отидеш и ти при тях, Амеротке. Дори и ако те избягват компанията ти…
— Защо да я избягват?
— Страхуват се от теб. Много си добър в задаването на въпроси. Нищо чудно, че престъпниците в Тива подскачат само като чуят името ти.
— Ласкаеш ме — пошегува се съдията.
Вехлис се засмя и излезе. Амеротке въздъхна и се изправи. Беше гладен и уморен, но трябваше преди това да посети подземните проходи и гробницата на Менес.
Излезе от библиотеката, попита един слуга за посоката и тръгна по пустите коридори. Новите крила на храма бяха просторни и обсипани със злато, слънчеви лъчи играеха по ярките рисунки върху белите варосани стени, мраморния под и делвите със скъпи благовония, оставени край всяка от колоните. Няколко десетки танцьорки, упражняваха нов танц в един от вътрешните дворове. Гъвкавите им съблазнителни тела бяха обвити в тънки прозрачни роби, а на главите носеха красиви перуки. Движеха се в смайващ синхрон,
