— Добре. Приемаме, че леля Изития е искала да се отърве от моя милост, защото е мразела както майка ми, така и мен; приемала ме е като ненужно бреме, като пречка за съкровените й въжделения. Прав ли съм?
— Напълно — превзето се усмихна Майа.
— А сега как стоят нещата? — попитах тихо.
— Леля ти се радва на специална закрила и на високопоставени приятели сред жреците на Амон Ра. А ти, Маху — попита почти подигравателно, — не я ли посещаваш?
— Знаеш, че не, знаеш също и защо. Вече цяла година — ударих го съвсем леко под брадичката. — Кажи ми, хубавецо: Имри ходил ли е някога при нея?
— Може би — усмихна се Майа, — но е посещавал и престолонаследника Тутмос.
— Явно нещата опират до Тутмос — усмихнах се.
Майа отстъпи, за да скрие лицето си в тъмното.
— Да, Маху. Вече знаеш истината: братът на твоя принц е много уплашен.
— От какво?
— От приказките, които се носят — хвърли бърз поглед към нощното небе Майа. — Че брат му, Смехотворното плашило, е бил докоснат от боговете и те са го предопределили за някаква специална задача. Бракът му с хубавицата… о, тя наистина е изключителна жена — произнесе унесено Майа, — с червеникавата си коса и светлосините си очи, толкова необичайни за Египет цветове… Разправят, че родът й бил от потомци на бедуини…
— Та кой ли е чист египтянин? — прекъснах го аз. — Добре, кажи ми какво се знае в Дома на тайните за принцеса Нефертити и за коварния й баща?
Майа стана сериозен.
— Съвсем малко. Били са държани на скрито като стрели в колчан.
— А кой ги е крил?
— Великата царица Тийи.
— И с каква цел?
— Ами — въздъхна той — вече е очевидно. За принцесата не знаем нищо. В досието на Ай е отбелязано, че е много добър администратор и умел водач на поделение от бойни колесници — удари се Майа по обутия си със сандал крак и се обърна, сякаш се готвеше да си тръгне.
Хванах го за ръката и рекох:
— А защо продължавате да следите леля ми Изития? Да, знам за хороскопите, а също за престоя й в Дома на тайните.
Майа пристъпи толкова близо до мен, че ме заля със силния аромат на предпочитаното си благоухание.
— Тя е замесена в нещо, което е още по-страшно — прошепна той. — От време на време Божествения го преследват съмнения, че твоят господар, Плашилото, не му е син — той вдигна пръстите, за да не го прекъсна. — Защото просто не може да повярва, че е баща на подобно изчадие.
— Какво? Но…
— Шшшт — допря Майа пръсти до устните си. — Маху, слушай внимателно. Чувал ли си някога за пророка Ипурер? Живял е преди около петстотин години. Предрекъл е избухването на голяма революция и идването на Месия, който ще поведе своя народ и чието присъствие ще бъде — Майа присви очи и продължи: — Как беше този стих?… „И пламъка ще угаси“ — заразмята той кесийката на китката си. — Прорицанието свършва със следните стихове: „Наистина ще смаже злото. Къде ли трябва да е той? Пристига или вече е заспал и крачи между вас?“
— Легенди и суеверия!
— Но Великолепния е суеверен. И страховете му са намерили благодатна почва сред жреците на Амон Ра. Сляп ли си? Срещу Божествения се изправя болнаво и смехотворно плашило, за което се говорят небивалици и загадки. Чудна почва за жреците ни, които също искат то да изчезне, наблягайки на факта, че тъкмо това плашило е може би оня Месия, чието идване е предсказал някога Ипурер. А Изития би могла да влезе отново в употреба, като забърка някой от отровните си илачи, който да реши въпроса. Както и да е, твърде дълго говорихме за величията…
— Значи леля Изития продължава да вари отвари, така ли?
— Да. И дава указания на другите.
— Отвратителна стара кучка!
— Истинска убийца — отзова се с готовност Майа. — Кръвта на хора от собствения й род е оцапала ръцете й.
—
— Попаднах на стар доклад. Само няколко небрежно нахвърляни драскулки. Изития наистина е мразела майка ти. Напълно възможно е да не й е дала най-подходящото лекарство, когато тя се е възстановявала след раждането ти. Маху? Онемя ли?
Почувствах как нещо студено и страховито свива стомаха ми.
— Но баща ми е трябвало да…
— Баща ти не е подозирал нищо. Доста жени умират след раждане. Озовала се в затвора, леля ти Изития е била измъчвана, но не е имало доказателства. Сведенията са били подадени анонимно в Дома на тайните. Клюки на прислугата и нищо по-сериозно — спомних си за Деди и за дрезгавия й шепот в онази градина преди толкова години. — Е, Маху, ще си отмъстиш ли? Ако решиш — настойчиво продължи той, — не го прави точно сега. Умолявам те — бях изпил доста вино, но се чувствах напълно трезвен. Изпитвах желание да избягам от двореца, да отида в къщата на леля Изития и да я погледна в очите, но само след като постискам дълго и здраво мършавото й гърло. — Не сега, Маху — сграбчи китката ми Майа. — Вече знаеш достатъчно. Но нека това да не се чете по лицето ти: скрий чувствата си и не вдигай ръка. Ще удариш, когато си убеден, че времето е дошло. Почакай, а аз ще ти кажа още неща…
— Какво например?
— Предупреди Ай да се пази.
— От кого? От шпиони ли?
— Не. От убийци — вдигна поглед Майа. — Знае се, че Ай е първи съветник на царица Тийи, а вече и на господаря ти.
— Кой му е вдигнал мерника?
— О, Павиане — усмихна се Майа, — убийците не окачват табели на врата си…
Стиснах го за раменете и го дръпнах силно към себе си.
— Майа, защо ми каза всичко това? Как мога да знам, че не мътиш водата?
— Собек.
— Какво Собек? Хайде, говори! — изръмжах и натиснах яко раменете му.
— Собек го няма.
— Не — дръпнах мигновено ръцете си от него.
— Бил избягал — той се огледа бързо. — Знаеш как стоят нещата със затворническите клетки. Осъдените са оковани с вериги. Оцеляват само благодарение на водата, оскъдната растителна храна и това, което им оставят пазачите, както и на милостинята на бедуините. Ако някой от осъдените успее да избяга, какво би могъл да стори и на какво да се надява? Но Собек е рискувал. Офейкал е и е тръгнал през Червените земи. Намерили са изсъхналия му скелет — разпознали са го по белезниците на китките му и по глинената плочка, захвърлена наблизо. Бил задигнал един нож и съд с вода. Не са го намерили. В тила на главата му зеела дупка.
Изстенах и се обърнах встрани.
— Горкият Собек!
— Глупости! Маху, я помисли малко: Собек беше воин. Измъкнал се е с нож и съд с вода. Либийците не се прокрадват крадешком, за да пробият дупка в нечий тил. Те остават на разстояние и свалят жертвата си с остра стрела. Такава стрела не са намерили при Собек. Не схващаш ли? Собек е убил някого, взел е ножа и водата му, сложил е белезниците на ръцете на горката жертва и е хвърлил наблизо затворническата глинена плочка. После е избягал.
Мозъкът ми гъмжеше от мисли, картини и спомени.
