— Ме пазят! — кресна грубо Ехнатон. — Защо са тук: да ме пазят, да ме защитават или да ме шпионират?
— Ваше превъзходителство — не се сдържа Рахимере, — Божествения…
— Да живее вечно — преля от сарказъм гласът на Ехнатон.
— Божествения желае да бъдеш защитен и в безопасност: да си близо до сърцето му, където държи по-големия ти брат.
Рахимере постигна своето — Ехнатон можеше да разиграва всякакъв театър, ала всички знаеха, че истинската сила е на страната на Тутмос — престолонаследника.
— Има ли още нещо? — той откъсна зърно от чепката пред него и без да изчака отговор, подхвърли зърното в устата си, обърна се и удари рязко възглавниците, сякаш не бяха наредени удобно. — Нещо друго? — извика, обърнал гръб към Рахимере. После срещна погледа ми и ми намигна.
— Божествения изпраща поздравите и благопожеланията си.
— Не забравяй да му предадеш с благодарност и моите — извърна се Ехнатон, взе съдина с грозде и я поднесе на Нефертити, а после и на Ай, преди да погледне към госта: — Още ли си тук? Може да се оттеглиш.
Градоначалникът пламна от обида и тръгна към изхода, последван от жреците и писарите. Ай понечи да каже нещо, но Ехнатон вдигна ръка предупредително. Изведнъж откъм вътрешния двор влетяха звуци на бесен лай, писъци и викове, плясък на бичове, крясъци на слуги и тръбене на рог. Ехнатон избухна в смях и се обърна към изправения до него Снефру:
— Какви ги вършат там ловните ми кучета, а? Не ги свърта на едно място.
— Господарю, нали ми наредихте да ги доведа — свлече се на колене Снефру, покрил лицето си с ръце.
— Точно така — ухили се Ехнатон. — Горкият Рахимере! Да попадне на цяла сюрия кучета, настървени за предстоящия лов!
Нефертити и Ай също започнаха да се смеят. Снефру бе освободен, а на мен заръчаха да коленича пред тях. Ехнатон вдигна едната си ръка с леко извърната встрани глава, заслушан в шума от вътрешния двор, където явно бе започнало възстановяване на реда.
— Рахимере няма да забрави никога посещението си тук — полека усмивката му изчезна. — Изпращат ми Хоремхеб, Рамзес и другите като пазачи…
— Шпиони! — направо подскочих от гласа на Нефертити. В очите й нямаше и следа от смях. — Уж са приятели и ни пазят, а всъщност ни подслушват и разнасят клюките на прислугата — после добави дяволито: — Но ще видим.
След пет дни пристигна Свещеният отряд: триста мъже под командването на Хоремхеб и на първия му заместник — Рамзес. Нефертити веднага покани двамата и някои други от Дома на тайните, между които и Майа, на великолепно пиршество в залата за приеми. Зае се лично с подбора на менюто, доставката на продуктите и приготовленията. А вечерта се появи като богиня — толкова красива и грациозна, така изящно облечена, цялата обсипана със скъпоценности. Не носеше перука; прекрасната й коса, прибрана плътно с миниатюрни брошки и шноли, святкаше като разпален облак. На ушите й блестяха обици. Шията й бе опасана със сребърна огърлица, а гърдите й красеше украшение от искрящ карнеол във формата на венчелистчета. Гривни с драгоценни камъни грееха по китките и глезените й с неестествена, призрачна светлина. Ехнатон стоеше до нея във великолепната си роба и плътно сплетена перука. По него нямаше бижута, сякаш за да не съперничи на великолепието на съпругата си.
Храната бе сервирана в скъпи чинии и подноси. Нямаше никакви музиканти, танцьорки, фокусници или хесети. Очевидно Нефертити не желаеше нищо да отвлича вниманието от новопристигналите. Хоремхеб поднесе официалните поздрави и Ехнатон отговори с приетата за такъв случай кратка реч. Насядахме по възглавниците — Хоремхеб и Рамзес от двете страни на Ехнатон, а Нефертити зае челното място. Бяхме всички. Хюйи, издокаран в блестящата си служебна дреха, бе чувствително заякнал и с внушителна ъгловата челюст. Пентжу, който беше вече многознаещ лекар, носеше малък жезъл с резбован като глава на овен горен край, а на врата му висеше амулет с емблемата на Уаджет — всевиждащото око на Хор. Мерире беше с жреческите си одежди и епитрахил около врата и вонеше на тамян и жертвен огън. Срещу мен седеше Майа с топчестото си лице и кръгли очи, гримирани обилно като на жена; дори ноктите на ръцете и краката му бяха тъмночервени. Той ме поздрави сърдечно и мигом ме заля с порой от хапливи забележки за Хоремхеб и Рамзес.
— Ако бях царица на Египет — изсмя се подигравателно Нефертити, — вие, другари на моя любим от ранните му години — затанцуваха дяволито очите й, — весели и предани негови приятели… О, да, ако бях Великата царица, всички вие щяхте да сте в Свещения кръг и да бъдете наши съветници, консултанти, шамбелани и генерали — тя направи съвсем кратка пауза, колкото да заглъхнат оживлението и смехът. — И нещо още по-важно — щяхте да сте негови, както и мои приятели. Да, разбира се, вие ще бъдете, вие трябва да бъдете наши приятели.
Думите й не спираха да се леят, подчертавани с изящни жестове и искрящи погледи. Тя завърши речта си с тост, възхваляващ предаността; словата й бяха попаднали на много благодатна почва, а хубостта й щеше да ги подхранва занапред. Ай дойде, когато започнахме да се храним, и седна в края на масата между мен и Майа. Най-невинно заразпитва съседа си за работата му в Дома на тайните, което скоро притесни и изнерви Майа и той обяви, че би искал да отиде да подиша хладен нощен въздух. Ай ми направи знак с очи да го последвам, а когато излизах, той се премести по-нататък към следващите жертви на масата — Пентжу, Мерире и Хюйи.
— Знаех, че ще дойдеш — тупна ме по рамото Майа. Прекосихме вътрешния двор и влязохме в градината. Майа извади ветрило от кесийката на лявата си китка и го размаха. Той не крачеше, а сякаш се плъзгаше с плавни поклащания на бедрата като жена. — „Красотата има своя лик и този лик е неин“ — той вдигна ветрилото до лицето си и ме загледа студено над горния му край, докато рецитираше: — „Прелестта е в свое тяло. То е нейното.“ Забележителна жена — усмихна се пресилено.
— Тези думи твои ли са, или повтаряш нещо, което си чул в Дома на тайните?
Майа затвори ветрилото с плясък и го върна в кесията. После кимна към покритото с лотоси Езеро на чистотата, което проблясваше на лунната светлина.
— Маху, има ли тук някой, който те охранява? Пак ли ще се наложи да плувам?
— Не — тупнах го по рамото и кимнах да продължим напред. — Имри и кушитските му шпиони работеха ли за Дома на тайните?
— Не знам. Може и да са шпионирали, но не и за Дома на тайните. Не са донасяли нищо на Хотеп — замълча за миг. Ухили се, че съм изненадан: — О, да, Павиане. Имри и другарите му може и да са шпионирали, но за кого? — присви кокетно рамене той. — Наистина не знам. Кажи ми, убити ли са?
— Бяха шпиони.
— Не отричам. Но все пак трябва да се запиташ: за кого са работели?
Сподавих паническия страх, бликнал внезапно в мен.
— А леля Изития? Получи ли бележката ми?
— О, да. Леля Изития — измърмори Майа — е изключително интересен случай. Бившата майсторка на хороскопи, на която вече е забранено да ги прави. Маху, роднината ти наистина е интересен човек. Може да е спряла да се занимава с хороскопи, но ръката й борави умело с бича — примига той и добави: — Истински специалист и причинител на сладка болка.
— Какво искаш да кажеш?
Майа притули уста с ръка и се изсмя:
— Много добре знаеш за какво говоря. Да не би да си въобразяваш, че са те взели в Кап заради черните ти очи и специалното ти потекло? Да, познавам добре досието ти, както и нейното. Изития е имала цял куп основания да освободи пътя си от тебе. Тя все още се радва на благоразположението и закрилата на Божествения. Продължава да обучава някои от второстепенните наложници в похвати и умения в любовното изкуство.
— Възможно ли е тя да е научила за Собек?
— Защо пък не.
Почесах се по бузата.
