престолонаследникът Тутмос със свитата си. Той изглеждаше по-добре, макар и все още слаб, леко уморен и с мъчителна кашлица. И той не остана безразличен към очарованието на Нефертити, а завистта към по- малкия му брат беше явна и едва ли не физически осезаема.
Ако между мен и Ехнатон бе настъпило известно охлаждане, Нефертити правеше всичко, за да го компенсира. Често тя избираше мен за разговор за това или онова; красивото й лице бе винаги усмихнато и ведро, а изумително сините й очи преливаха от любопитство, сякаш още не бе взела решение кой наистина съм. Понякога говореше за ранното си детство, за дните й в Ахмин, за това, как я образовал баща й и как също като леля си Тийи била служителка на бога Мин в местния храм. Умееше да опъне лък, знаеше да борави с меч или кама и нерядко ме викаше, за да присъстваме на заниманията на охранителния отряд на принца. От време на време дори искаше да я придружавам при посещения на войсковата част Хонсу, разположена на лагер току до стените около нашия дом. Естествено бе да я посрещат като очакван гост, комуто оказват цялото дължимо внимание. Отначало мислех, че иска да пофлиртува с офицерите, което тя не пропусна да направи, но се оказа, че интересите й са насочени към познанията на командния състав, бойния им опит и боравенето с оръжията — особено масираното струпване на стрелци с лък и ефективното ползване на ескадрони от колесници. Слизахме и по поречието на Нил, където разговаряхме с военните моряци и си спомняхме за делата на великия фараон Яхмос, ползвал шлепове с весла в операциите си срещу хиксосите в Делтата. Душа давах за насладата, която съпътстваше споменатите случаи. Тогава Нефертити ме хващаше за ръката, стискаше я или шепнеше в ухото ми. Нищо не я притесняваше да разказва на Ехнатон за станалото: „как тя и Маху били видени тук или там, като правели това или онова“.
В сезона на перет, около четиринайсет месеца след като тя дойде при нас, ме заболя стомах. Нефертити научила за това и ме потърси. Останах доста изненадан. В гористата местност отвъд Резиденцията бях намерил мъничка дъбрава, където ходех съвсем сам с делвичка вино и малко храна. Седях там и мислех. Спомнях си за Деди и нейната доброта, за дните ми с леля Изития и недоумявах защо баща ми беше толкова хладен в отношенията си с другите. От време на време се опитвах да си представя образа на майка ми, размишлявайки върху думите на Ай. Връщах се през годините към преживяванията ми в Кап и приятелството ми със Собек. Но най-често и повече от всичко се питах къде ли ще ме отведе пътеката, по която бях поел. Засега всичко изглеждаше тихо и спокойно — Ехнатон и съпругата му, вездесъщия Ай, усещането за внимателно премерена бдителност… И в същото време чувствах, че е възможно да сме подготвяни за нещо, но за какво ли?
Точно този ден имах толкова остри и болезнени спазми, че се радвах на самотата си. Не пих и не ядох нищо, а седях облегнат на едно дърво и пълнех погледа си с хладната зеленина на малката полянка в дъбравата. По едно време чух някакъв шум и вдигнах очи. Нефертити бе спряла наблизо с малка кошница в ръка и с възглавница под мишницата. Беше облечена в роба от подобна на газ материя, а около тънката й талия бе притегнат бродиран платнен колан. Обикновено носеше косата си събрана отзад или привързана на върха на главата. А сега я бе разделила на път по средата и я бе спуснала свободно на раменете си. Единственото бижу на нея бе сребърно изображение на Атон на златно огърлие около врата й.
— Господарке… — преди да се изправя непохватно на нозе, тя сложи възглавницата на земята и коленичи пред мене.
— Разбрах, че си бил болен — огледа ме тя с тъжен поглед. — Защо не ме потърси?
— Ами аз…
— Неудобно ли ти беше? — неминуемо бе забелязала руменината, избила по бузите ми.
Потрих стомаха си и смотолевих:
— Ще ми мине. Сигурно съм ял нещо развалено.
Тя отвори кошницата, извади неголяма чаша, сипа в нея две-три капки от някаква течност и ми я подаде. Допрях ръба на чашата до носа си.
— Зърна от хвойна ли? — подуших отново, но този път шегувайки се. — И счукани бадеми, нали?
— И още нещо — усмихна се тя. — Изпий го. Ще успокои спазмите.
Това и направих. Малката глътка се оказа горчиво-сладка, преди познатите нежни пръсти да вземат чашата от ръката ми. Нефертити приседна на възглавницата и ме загледа.
— Често ли имаш такива болки?
— Не, преславна лечителко — пошегувах се. — Всъщност наистина съм павиан. И затова боледувам много рядко.
— Така ли? — премести тя кошницата, за да може да положи дланта си малко под коляното ми. — Маху, има болести и болести…
— Не разбирам, господарке.
— Онези, от които страда душата — стрелна ме леко язвително с поглед. — Защо идваш тук, Маху?
— Исках да бъда съвсем сам. Мислех, че никой няма да ме намери. А ти как успя?
Нефертити се усмихна и поклати леко глава.
— Аз се грижа за тебе. Искам и трябва да знам къде ходиш. Чувала съм от Многообичания за смелостта ти при нападението на кушитите. Как си му помогнал да се справи — прозвуча по-сурово гласът й — с предателите отвътре.
— Верен слуга съм на моя господар — отговорих според формулата на дължимата любезност. — Изтривалка за нозете му.
Тя заби нокти в крака ми и аз се смръщих от болка.
— Ако Многообичания го чуе, ще се ядоса. Маху, ти си му приятел. Ти си негов брат.
— Той си има истински брат.
— Не е вярно, има си пазач. Млад мъж, който се чувства виновен заради него.
— А не можеш ли да помогнеш и на Тутмос? — изплъзнаха се неволно думите от устата ми.
— Да му помогна ли? — удиви се тя. — Как бих могла да помогна с нещо на престолонаследника?
— Той страда от мъчителна кашлица…
— Всичко е прах, Маху — отговори Нефертити. — Съдбите ни са изписани на Божията длан. Каквото трябва да стане, ще стане.
— Но ти не вярваш на това — укорих я аз. — Нито ти, нито баща ти.
Искриците в очите на Нефертити се скриха: те станаха хладни и ме загледаха съсредоточено. Помислих, че съм отишъл прекалено далече и съм я обидил. Тя отмести кошницата, за да й бъде по-удобно.
— Прав си, наистина не вярвам — млъкна, сякаш разсеяна от крясъка на птица. — Това ястреб ли е?
— Не, господарке. Чапла, която ловува по реката.
— Не вярвам. Но освен върху Божията ръка съдбите ни са изписани и върху собствените ни длани. Всеки от нас има роля, която трябва да изиграе. Тутмос — тя сви рамене — си има лични лекари. Ако поиска да му помогна… — не довърши думите си. — Самотен ли си, Маху? Това ли е болестта ти?
Не успях да си заповядам да мълча. Започнах да й разказвам, донякъде неуверено в началото, за времето при леля Изития и за обучението ми в Кап. Сигурен съм, че тя вече познаваше тази част от живота ми, но желаеше да я чуе от собствената ми уста. Интересът й изглеждаше неподправен. Боях се от мига, в който щеше да си тръгне, но тя продължаваше да седи пред мене и да ми разказва още и още подробности от живота си. Че имала сестра — Мутноджмет, която много обичала песоглавците и джуджетата…
— Трябва да я запознаеш с Хоремхеб — пошегувах се. — Сигурно е, че имат общи вкусове.
— Може би. А сега ми кажи: как е стомахът ти? — едва тогава осъзнах, че цялото ми неразположение бе изчезнало. Чувствах се много по-спокоен и освежен. Тогава тя ме попита: — Маху, летял ли си някога? — вторачих се в нея, изгубил за миг дар слово. — Случвало ли ти се е да искаш да полетиш като птица? — остана напълно сериозно лицето й. — И пожелавал ли си някога да стигнеш до самата сърцевина на нещата?
Спомних си различни сънища: за усещането, че летя или че се нося във въздуха над Нил и наблюдавам корабите, шлеповете и плоскодънките под мене.
— Да, но само насън — признах аз — или след като всичкото вино е било изпито.
— А обичал ли си някога?
— Да, но само веднъж.
Отново улових познатия вече тъжен поглед в очите й.
