— И какво стана?
— Нищо — отвърнах объркан и смутен.
Тя отвори кошницата и извади глинен съд с формата на обърнат надолу маков цвят.
— Дошло е от островите, които са много далече в Голямата зелена вода — обясни Нефертити. — Благоуханно питие. Хайде, Маху, не бъди подозрителен. Ще успокои не само корема, но и сърцето, и душата ти.
Тя сипа питието в чашата, а аз го изпих лакомо до дъно. Бях готов да направя всичко, което би поискала. Питието се оказа почти без вкус: сладнеше съвсем леко. Нефертити ме гледаше внимателно през цялото време: лицето й сякаш бе станало още по-красиво, ако това бе възможно, а очите й — по-големи. Имах усещането, че е дошла съвсем близо до мене, а дъхът й стига до лицето ми. По някое време забелязах, че и горската поляна се е променила. Дърветата бяха заживели някакъв друг, различен живот; клоните се простираха надолу, за да ме погалят; дивите цветенца сменяха багрите си, растейки и свивайки се, сякаш дните и сезоните бяха ускорили своя естествен ход, за да съберат тяхното раждане, живот, цъфтеж и смърт в един прекрасен миг. В ушите ми зазвуча възможно най-нежната музика. Почувствах такова щастие, че пожелах да трае вечно. Занизаха се спомени, които идваха и си отиваха. Собек ми се усмихва. Моят господар се навежда през масата и ме храни. Момичетата от храма, които бях любил, се движеха на фона на блестяща цветна завеса. Но над всичко се извиси Нефертити. Тя беше до мене, ръцете й ме обгърнаха, дрехите й се смъкнаха от раменете, а после тя притисна гърдите ми с длани и ръцете й заслизаха бавно към слабините ми, за да влеят в мен най-прекрасното, върховното усещане за удоволствие. Прегърнахме се. Вкусвах лепкавата сладост на гъвкавото й тяло, пленяващо с допира и уханието си. След това тя ме възседна, спусна краката си отстрани и опря ръце на гърдите ми; неповторимата хубост на лицето й остана в рамката на косите, които светеха като огън, а очите й, сини като сапфири, събраха светлината на слънцето. Слушах все по-ниския и по-сладък глас. Дойдоха и други хора. Ай коленичи до нас, за да сподели прегръдката й. Почувствах, че се издигам нагоре и отивам към небето, чийто цвят запрелива от тъмносиньо до огненочервено, а в най-високото се виждаше знакът на Атон. Накрая усетих, че пропадам и потъвам полека в кадифена тъмнина.
Когато се събудих, бях сам. Денят гаснеше. Лежах в тревата, а донесената от Нефертити възглавница беше под главата ми. Мигом си спомних за съня и тромаво се изправих на крака; горската полянка беше празна и притихнала. Чувствах умора и в същото време бях почти свеж. Погледнах надолу по тялото си. Робата ми беше привързана, а сандалите, които бях оставил под близките дървета, си стояха там. Нищо не напомняше за идването на Нефертити: не бе останала и най-малката следа от престоя й тук. Подуших дланите и ръцете си, но не долових никакъв друг мирис освен този на собствената ми пот и сладникавия аромат на масло. Опитвах се да си спомня случилото се тук. Нефертити ми бе дала някаква напитка. Дали не беше сок от маково семе? Нещо, което да ме успокои и приспи. Но какво да кажа за другото, което приличаше на сън… Грабнах възглавницата и се прибрах в покоите си.
Оставих тази възглавница в спалнята си и слязох в залата за приеми. Нефертити и Ай бяха седнали в отсрещния край на помещението с плътно доближени глави и приказваха за нещо с приглушени гласове. И двамата вдигнаха поглед към мен. Нефертити бе прибрала косата си нагоре в красива мрежичка с перли по краищата; на раменете й лежеше бродиран шал.
— Я, Маху, върна ли се? Ти заспа, нали? Така и трябваше. Как е стомахът ти?
— Нищо ми няма, господарке. И съм зверски гладен.
— Добре ли спа?
— Дори сънувах.
— Маху, всички сънуваме. Сънищата могат да ни посочат пътя, който трябва да следва развитието на нещата — тя издържа погледа ми като приятел съзаклятник. — Сготвих нещо специално — добави тя. — Най-добре ще е, ако се преоблечеш.
Любезно и тактично отпращане. Поклоних се и се оттеглих. В спалнята се съблякох и измих, оглеждайки най-внимателно тялото си за някое порязване, знак или следа от случилото се на горската полянка. Накрая опипах чатала си и помирисах пръстите си: долових нещо, с което никога не бях се мазал — аромат на акация, сок от която хесетите ползват, когато искат да намалят силата на мъжката семенна течност.
Девета глава
Военната част Хонсу бе сменена с подразделение от Свещения отряд — ветерани от войсковите части към храмовете в Карнак и Луксор. Подчиняваха се единствено на Рахимере — градоначалника на Тива, а щитовете им бяха украсени със знака на Амон Ра. Рахимере пристигна в двореца на Атон окичен с бляскавите си ланци и огърлици — свидетелство за високия му пост. Беше дребен и си придаваше важност. Господарят ми, Ай, Нефертити, аз и Снефру го посрещнахме. Той влезе тържествено в залата за приеми, заобиколен от свита писари и жреци с бръснати глави. Ехнатон и градоначалникът едва се понасяха. Господарят ми остана безмълвен миг-два, карайки госта да стои очаквателно. Рахимере се покашля нервно и промълви:
— Тук съм…
— Как се осмеляваш! — изплющя като камшик гласът на Ай. — Ти си обикновен простосмъртен в присъствието на царския син! Влизаш тук без дължимото почитание. Бе никакъв дар! И смееш да го безпокоиш!
— Свободен си да си идеш — рече хладно господарят ми — и да дойдеш, когато си припомниш как подобава да се държиш пред Обичния син на Божествения.
Рахимере коленичи, макар и с въздишки и мърморене, а цялата му свита нямаше как да не последва примера му. Той не сведе чело до земята, а само се поклони, треперейки от яд. Видях гневните погледи на хората от свитата му и бях сигурен, че и те чуваха бавното полугласно броене на господаря ми. Той ги остави да чакат, докато стигна до двайсет, и плесна с ръце:
— Станете!
Някои бяха възрастни мъже с пристегнати в кръста снежнобели роби и блестящи служебни огърлици. Те представляваха жреците на Амон — заклетите врагове на Ехнатон, задушаващи се от такава злост, че бяха забравили за правилата на дължимата почит и уважение.
— Ако бях предизвестен за идването ти — отбеляза Ай, — щях да разпоредя гощавка, подобаваща на ранга ти.
— Извинявам се — попи Рахимере потта от челото си, — но въпросът е спешен. Да, трябваше да се изпрати куриер… — погледна той ядно през рамо.
— Какво? За какво става дума? — попита Ай. — Да не е обявена война? Нима либийците вече са в Тива?
— Не, но стрелците ще бъдат оттеглени — измърмори Рахимере, — а и войниците от речната част.
— И това ли е всичко? — седна Ай отдясно на Ехнатон. — Само заради това ли е спешното ти посещение? Да се явите пред нас само защото частите на стрелците трябва да бъдат изтеглени, а заедно с тях и пехотата край кея недалеч от Носа на газелата?
Ехнатон стоеше по царски невъзмутим, а Нефертити небрежно намести цветето в косата си.
— Ами… аз — съвсем се обърка Рахимере — имам още новини: ще ги заменят части от Свещения отряд.
Ехнатон се разсмя. Нефертити се изкикоти. Ай цъкна с език и поклати неодобрително глава. В тъмните очи на Рахимере отново пламна гняв и давейки се от злоба, той добави:
— О, да, още нещо! Командващите офицери — плъзна към мен поглед — ще изпълняват заповедите на бивши чеда на Кап. Нали знаете кои са?
— Ами да, наши добри приятели — плесна Ехнатон като дете. — Хоремхеб и Рамзес.
— Хюйи ще им бъде писар. Пентжу ще е лекар, а Мерире ще е капелан — усмихна се престорено Рахимере. — Решихме, че ще е най-добре, ако предишните ви приятели… — думите му увиснаха във въздуха.
