кинжали. Ай ми прехвърли отговорността за Къщата на войната, защото бе твърде зает с подбора на наемници, необходими за попълването на непрекъснато нарастващия личен състав на военната свита на самия Ехнатон, и с изграждането на допълнителни военни бараки. Господарят ми проявяваше интерес към тези нови сгради и строежи, но само в заключителния им етап, когато се стигнеше до боядисването и декорациите им. Тогава той изпадаше в трескав ентусиазъм и се включваше енергично с настоявания за още повече светлина в залите, за пъстро оцветяване на резбованите дървени колони и греди, за добавяне на шарени гирлянди и за оформянето на новите градини.
Дните минаваха. Ай получаваше сведения и доклади от Тива и от останалата част от двореца. Обсъждаше ги с мене, преди да ги внесе в съвета с Ехнатон и Нефертити. Една сутрин Снефру, вече капитан на личната ми охранителна гвардия, прекъсна заседанието със съобщение за току-що пристигнал посетител с вест. Не можах веднага да установя кой бе възрастният човек, облегнат на стената на вътрешния двор.
— Господарю Маху.
Разпознах обаче със сигурност гласа му:
— Апи, ти ли си! Какво те води насам?
— Почина леля ти Изития.
— Ама че нещастие!
— Помислих, че е редно да те уведомя. Една нощ тя падна… Просто е паднала. Беше на покривната тераса — запелтечи той, — когато чухме вика й. Сигурно не е била достатъчно внимателна и се е подхлъзнала…
— Да — съгласих се, — сигурно така е станало.
— Не бе пила много. Навярно се е надвесила повече.
Спомних си разположението на леглата и масите на терасата и преградната решетка. Изития с чаша вино. И тъмната сянка на Собек, пълзяща по външната стълба. Когато бе нужно, той можеше да се движи като котка.
— Смъртта се спуска от горе като сокол — казах тихо.
Апи ме загледа втренчено:
— Жалко, че не я видя, преди да…
— Жалкото е, че изобщо съм я виждал някога — изръмжах в отговор.
Апи се сви:
— Явно няма смисъл да изказвам съболез…
— В никакъв случай. Кой наследи къщата и всичко останало?
— Жреците на Амон. Всичко се прибира в Дома на среброто в Карнак.
— А ти?
— Нищо! След толкова години служба! Нищо!
Минах от другата му страна.
— И аз не мога да ти дам кой знае какво.
— Господарю, струва ми се, че ще можеш да сториш нещо. Скоро ще бъдеш началник на полицията в Тива.
— Какво? — сграбчих предницата на робата му и го изправих; не тежеше повече от средно голяма торба с кокали. — Какви ги разправяш? Откъде знаеш?
— Леля ти го каза малко преди нещастието. Смееше се: „Представи си — Маху, Павиана от Юга, става шеф на полицията.“ Господарю, аз си нямам нищо! — завайка се отново Апи, а аз си спомних как обикаляше около леля ми Изития като гладно псе. — Никога не съм бил лош към тебе — почти проплака той.
— Тя ли уби майка ми?
Апи заби поглед в земята.
—
— Да, донякъде. Когато баща ти го нямаше, жестокостите на леля ти се трупаха една след друга. А когато ти се роди, майка ти се замъчи от силна треска…
— Прочутите плачи на леля ми Изития! — вдигнах очи към небето със силното желание да завия като чакал. — Стигнах дотук само благодарение на тази кучка. Къде е трупът й?
— В Некропола. В Дома на смъртта, собственост на Сдружението на Соколите. Жреците на Амон го пратиха там.
— Сигурен съм, че ще гушнат паричките й, а трупа й ще бутнат в най-близката яма. Тя не заслужава да бъде погребана редом с родителите ми. Колкото до теб… — Апи падна на колене с протегнати ръце. Снефру прекрачи през прага на близката врата с вдигната тояга, но му махнах да се върне. Отидох в покоите си и взех пет малки кюлчета, които правеха сравнително голяма мяра сребро, и три скъпоценни камъка. Върнах се и ги бутнах в ръцете на Апи. — Довиждане, Апи. Ти си щастлив човек — веждите му се вдигнаха въпросително. — Мина ми през ума, че си струва да ти светя маслото — казах съвсем тихо. Челюстта му увисна и той сякаш замръзна от страх и ужас. — Какви ги говоря? — засмях се. — Вече забравих всичко… Ти също, нали?
Загледах се след него, докато прекосяваше със залитане вътрешния двор, а после пратих веднага съобщение на Собек, че искам да го видя. Отговор не дойде следващите няколко дни, а мен ме завъртяха приготовленията за посрещане на принцеса Тадухийа в двореца на Атон. Тя пристигна в уговорения ден с малка свита от кикотещи се девици, натоварени догоре коли с богати дарове и група хетски пленници. Ехнатон ги посрещна във вътрешния двор. Принцесата се появи прикрита зад спуснат платнен навес. Ехнатон размени няколко шеги с висшите сановници, които ескортираха новата му съпруга, след което ги освободи. Нефертити, изправена в дреха от материя със златни нишки и накичена с великолепни диаманти и драгоценни камъни, приличаше на статуя. Ехнатон разгледа даровете, а после се взря в хетите — непривично изглеждащи люде с остри лица и странни татуировки по гърдите и лицата. Видът им го очарова, макар че будеха истинско съжаление. Заповяда им да изпеят някаква песен от родната им страна; когато започнаха, той отиде при съпругата си под слънчобрана и забарабани с крак, леко извърнал глава. Подхванатата от робите песен беше скръбна и приличаше повече на птичи кряк, отколкото на хорово изпълнение. Нефертити се закикоти. Ехнатон продължи огледа. Видях в края на групата двама мезаи — охраняващи съгледвачи, които имаха грижата да държат крадците по-далеч от колите с ценни дарове. Докато Ехнатон подпяваше тихо някаква песен и този път проучваше внимателно пълните с богатство коли, си спомних какво ми бе казал Апи. Наистина ли
Забелязах, че пристигането на принцесата бе прекъснало обичайния ход на мисълта на Ехнатон, така че запазих мълчание. Чувствах притеснение винаги когато се наложеше да разговарям с господаря си пред други хора, понеже имаше опасност от устата ми да се изплъзне името Ехнатон. Принцът ми нареди да се закълна с неотменима клетва и ръка върху Слънчевия диск, че свещеното му име ще остане тайна, докато неговият Отец не му даде знак да го оповести пред всички до краищата на земята и отвъд.
Ехнатон се отправи към Нефертити и застана до нея. Най-сетне потните носачи на паланкина получиха заповед да свалят на земята ценния си товар. Завесите бяха дръпнати и Тадухийа се появи. Беше дребна и мургава, на не повече от четиринайсет години; черната й коса бе прибрана и вдигната нагоре с доста чудновато украшение за глава. Носеше скъпи роби в крещящи цветове. Отправи се с бърза и лека крачка към Ехнатон, който хвана в длани ръцете й и я целуна по бузите, съзерцавайки я с нежен поглед. Контрастът между двете жени бе направо смайващ, или поне сепваше. Макар и дребна, митанийката имаше безупречно тяло; очите й бяха леко скосени; кожата на лицето й бе тъмна; устата й бе издадена напред, ушите й стърчаха леко, а пълничките й бузи блестяха от масло. Нефертити се отпусна, видимо успокоена: новата съпруга не можеше да й бъде съперница.
— Прилича на маймуна — прошепна ми тя. — И така ще й казваме.
Ето как новодошлата получи името Хийа. В него нямаше нищо обидно. Думата изразяваше привързаност и в нея нямаше нищо, което да засяга личността — точно както Ехнатон говореше за Нефертити като за Та Шепсес, или Фаворитката. Сега той я приветства с пристигането й в двореца със сведен към нея поглед и държеше ръцете й, а тя му отговаряше стеснително, освобождавайки едната си ръка, за да прикрие усмивката си; тя направи същото, когато я насочиха към Нефертити, за да се видят очи в очи. Тогава реших,
