Обаче вниманието ни тогава бе съсредоточено върху по-важни и спешни дела и събития. Нефертити най-сетне роди. Пентжу се оттегли и акушерките се събраха накуп с гърнета с разни отвари. Жреците на Амон Ра изпратиха пет жрици, представляващи богинята Изида. Ехнатон ги отпрати доста грубо, но суеверията оставаха все още част от цялата програма. Погрижиха се за муски от рибена кост и бяха прочетени молитви за опазване от Крадеца от Отвъдното, който дебне под детската люлка, готов да изпие живота на новороденото. Ехнатон се помоли на своя странен бог за благословията му. И в края на краищата боговете или пък Случайността уредиха нещата. Нефертити роди здрави и жизнени момиченца близначки, и то в ден, който предсказваше добри бъднини. Господарят ми бе доволен и горд. В бляскавите зали с колони започна празник с шумна веселба; там бебетата бяха възхвалявани, а грижите около тях се оказаха повече от прекомерни. Изля се истински порой от подаръци — скъпоценни камъни и бижута, дрехи и храна. Ехнатон се перчеше, сравнявайки се с други фараони, въпреки че аз познавах много добре душата му, или поне мислех, че я познавам. Успях да доловя разочарованието му, че не му се бе родил син. Изведнъж празничните дни секнаха рязко за мен. Продължавах да мисля за странните думи на Апи; недоумявах и защо не бях получил отговор от Собек. Накрая дойде и отговорът. Около кухните се завъртя непознат амбулантен търговец и Снефру ми предаде съобщението, че някакъв приятел искал да се видим, защото се бил приготвил да ми подари много изискано бижу.
Тринадесета глава
Аз съм крокодил от света на ужаса и там завличам всички смъртни.40
Загърнат в ярък плащ на Снефру и преметнал през рамо кошница със запечатан съд в нея, прекосих Нил при Некропола; това пътуване винаги ми напомняше, че тук, както в двореца, животът и смъртта следват своя ход неотстъпно един до друг. От тълпата на кея се измъкна един просяк и ме хвана за китката, веднага коленичейки, за да засвидетелства миролюбивите си намерения.
— Сергията на бижутера — каза съвсем тихо и едва разбираемо той през подпухналите си венци — е затворена. Но ще те посрещнат в Кръчмата на Анха на Улицата на ковчежетата близо до Квартала на кошничарите в Града на мъртвите. Разбра ли?
— Да — отскубнах се от яко стисналите ме пръсти.
— Върви си в мир, страннико — усмихна се той и се наклони леко към мене; лъхна ме миризма на застояла пот и евтино масло. — И внимавай да не те проследи някой.
Един лодкар ме прехвърли през Нил. По това време реката беше толкова пренаселена, че беше невъзможно да разбера дали някой ме следи. Нещата се влошиха още повече, когато от военен съд от речната стража ни извикаха да се отдалечим. Използвах възцарилата се бъркотия, за да огледам реката. Търсех лодка, плоскодънка или неголяма баржа с един пасажер — човек, който не се вписва в околния пейзаж, но не открих нищо особено.
Стигнах без допълнителни проблеми до Кея на мъртвите и навлязох в лабиринта от улици в по-ниската част на Града на мъртвите. Мястото беше мрачновато и сгодно само за онези, които търсеха подслон от ударите на закона. Чувствах определено безпокойство, защото долавях нечие невидимо присъствие, макар и да не виждах никого и нищо подозрително, с изключение на някакво джудже с рунтава глава и раирана роба, което ту се оказваше зад мене, ту ме изпреварваше. Най-после стигнах до Кръчмата на Анха — пивница и дом за удоволствия. Специално тази вечер заведението бе безлюдно отвътре, въпреки че малкият му вътрешен двор беше пълен с наемни побойници с характерните им кожени поли, презраменни ремъци и солидни походни сандали; те се бяха изтегнали около разбит водоскок. Всички вдигнаха глава и ме огледаха, но никой не стана. На вратата на кръчмата също имаше стража. Собек се бе разположил на куп възглавници под прозорец със затворени капаци. Хората от бандата му стояха прави или клечаха, но оставаха в сянката. Собек се усмихна, когато влязох, пусна на земята кученцето, с което си играеше, и се изправи, за да ме поздрави. Остана обаче обърнат към вратата.
— Справи се добре, приятелю — каза той и извика: — Проследи ли те някой? — джуджето му отговори нещо с гърлен глас, но на език, който не разбирах. — Очевидно е имало преследвач, но сме го изгубили — обясни Собек, докато ми стискаше ръката.
После седна и ми посочи възглавниците в основата на дървена колона. Извадих кинжала от платнения си колан и седнах с кръстосани крака. Някой бутна голям съд с пиво в ръката ми. Собек вдигна бокала си за наздравица. Отвърнах на жеста му, но не отпих.
— Не е отровна — засмя се Собек. Той взе чашата ми, отпи дълга глътка и ми я подаде обратно. Сега изглеждаше доста по-добре от последния път, когато се видяхме; лицето му не бе толкова изпито, макар че имаше нови белези на двете бузи и над лакътя на дясната ръка. Кожената му пола, шалът на раменете му и сандалите на краката му бяха добро качество. По пръстите, китките и ръцете му блестяха пръстени и гривни. Главата и лицето му бяха обръснати гладко и намазани обилно с масло; очите му бяха все същите — като на гладна котка, тръгнала на лов. Кинжалът му бе в обсега на дясната му ръка. — Добре ли си, Маху, шефе на полицията?
— Не съм ше…
— Скоро ще бъдеш. Чух леля ти да се смее по този случай. Разбрах го точно от нея.
— В нощта, когато я… посети, ли?
Собек се ухили, затулвайки устата си с ръка. Той поръча порции с риба зъбатка, свежа маруля и сочни резени от нар. Сервира ни млада просякиня. Собек пое чиниите и раздели храната на двама ни.
— Е, и? — задъвчи шумно той. — Какво искаш?
Отворих кошницата и извадих запечатания съд от алабастър, пълен с мухи, които бръмчаха около бучка мед, и го сложих на масата пред него. Собек спря да дъвче:
— Това подарък ли е?
— Да.
— Задето убих леля ти ли? — присви се лицето на Собек. — Не беше трудно. Тя се оказа достатъчно нагла и смяташе, че войниците, които лагеруваха в градините й, са сигурна защита. Очевидно й харесваше да бъде сама. Както и да е. Вратът й изпука като клонче. За какво ми е това гърне с бучка мед и бръмчащи мухи в него?
Отворих кесията си и извадих три скъпоценни камъка, които сложих на масата.
— Искам да отнесеш съда с мухите при балсаматорите и да им кажеш да го сложат до главата на трупа на Изития. Тя не можеше да ги понася.
Собек се разсмя и попита:
— Нещо друго? Тук има и три камъка.
— Ще трябва да подкупиш балсаматорите да извадят сърцето й и да махнат защитния скарабей, преди да обвият трупа й с превръзки. Искам душата на леля ми да се скита дълго из отвъдното.
— Не знаех, че вярваш в тези неща.
— Собек, аз съм пресметлив, когато се налага.
Собек почука по третия диамант.
— А този?
— Къщата на Изития ще опустее. Искам да бъде изгорена до основи както самата сграда, така и всичко в нея, но да не пострада върбата в овощната градина.
— Пожар ли? — погледна Собек към тавана. — Ще трябва доста масло, а в допълнение и дръзки мъже… — сложих четвърти диамант на масата. Собек го преметна в дланта си. — Явно омразата ти към нея е била голяма…
— Тя направи от мен това, което съм.
