краката ми. Избутах го, навеждайки се рязко встрани. Убиецът зад мене бе паднал по гръб. Стрелата го бе ударила точно в тила, а върхът й с обърнати назад шипчета стърчеше под брадичката му. Старият мъж правеше отчаяни опити да се върне обратно през борда на плоскодънката.
— Моля те!
Ударих силно плешивата му глава с изпъкнали сега венички на слепоочията, като забих нокти в лицето му, потапяйки го под водата. Плоскодънката се разклати отново.
— Довърши там поемката си! — изкрещях. — Нека речните добичета научат края!
Натиснах отново главата му. Старецът се опита да замахне, за да отбие ръката ми. После зарита и започна да се дави. Водата го заля и той не се появи повече. Седнах, за да си поема дъх. Тялото на убиеца, опрял преди ножа си в тила ми, последва своя повелител във водата. Паленцето скимтеше тихо. Вдигнах го и потърсих с поглед спасителя си. Бързоходният скиф се допря до борда на плоскодънката. Седящият вътре млад мъж ми се усмихваше; в скута му лежеше далекобоен сирийски лък, а през гърба му бе преметнат колчан със стрели. Ето къде се срещнах за първи път с Джарка. Това стана посред мъртвилото на нощта, когато се бях вледенил от студ, а сърцето и стомахът ми се бяха свили от страх. А той продължаваше да ми се усмихва с гладкото си лице с цвят на маслина без капчица пот и с черните си очи с гъсти мигли, които ме гледаха с любезно любопитство. Погледнах ръцете му. Не видях да държи кинжал или друго оръжие.
— Маху — разпери ръце той. — Ела, Маху. Аз съм Джарка от народа на шешну.
— Е, и?
— И съм един от Мълчаливите, които са на служба при Великата царица Тийи. Ще бъда твой слуга.
— Не ми трябва слуга.
— О, да: ще ти трябва, и то задължително. Хайде, ще разговаряме по пътя. Великата царица иска да ти каже нещо. Да се махаме, преди да е минала речната стража.
Взех понаквасеното паленце и се прехвърлих в скифа. Джарка натисна веслото и се отправихме бързо напред, оставяйки плоскодънката да се поклаща с пламъка на факлата, която се изгуби скоро в далечината.
— Следваше ли ме?
— Разбира се.
— Хората на Собек така и не успяха да стигнат до тебе.
Джарка смъкна горната дреха от раменете си и ми я подаде. Тя бе разделена на четвъртини с четири различни цвята — червен, син, черен и светложълт.
— Хората са готови да търсят винаги вече познатото — обясни ми през рамо той, — а аз се старая да не бъда един и същ никога. От време на време нося качулка. Друг път свалям сандалите си. Наблюдавах те, когато си тръгна от Кръчмата на Анха. Слезе до кея и там направи много глупава грешка. Очаквах да постъпиш точно така.
— Но как са могли да разберат? Сигурно Собек ме е предал.
— Не — Джарка се извърна и се съсредоточи в гребането. Вече наближавахме участъка от реката при Карнак: зърнах светлините на кея. След малко той добави: — Собек би те убил и заровил трупа ти в Червените земи.
— Тогава кой е?
— Някой иска да си мъртъв, а после друг иска и аз да те последвам. А ние убиваме и двамата в мислите си.
По някое време почувствах, че стомахът ми се е успокоил, а сърцето ми не блъска толкова бързо.
— А ти какво: жрец ли си? Или философ?
Джарка се разсмя като безгрижно момче, а моето сърце подскочи като предупреждение.
— Не, ловец съм. Не, не е съвсем точно. По-скоро съм актьор, който е мим и имитира другите. Не, отново не е напълно вярно — продължи замислен. — Просто съм слуга на Великата царица. Маху, видях те за първи път преди години, когато бях още момче. Беше в пустинята, но ти няма да си спомниш. Ето че пристигнахме.
Джарка спря лодката до стъпалата на кея, където беше един от по-малките вътрешни дворове на двореца.
— Няма ли да го оставиш? — посочи той кученцето и го взе от ръцете ми, докато ме водеше нагоре.
Минахме бързо през вътрешния двор. Джарка се спря пред някакъв склад, отвори една врата и хвърли вътре лъка и стрелите, последвани от паленцето. Накрая тръшна вратата, без да се притеснява от последвалото силно скимтене и лай.
— Тук ще бъде на топло и сигурно място. И скоро ще заспи. Как ще се казва?
— Карнак.
Джарка се усмихна криво и обяви:
— Е, значи ще се хареса на бръснатите глави на Амон.
След това ме поведе през вътрешността на двореца: спираха ни пазачите със синьо-златистите украшения на главата и церемониалните щитове с изображение на овнешката глава на Амон. Джарка показваше глинената плочка пропуск, която слагаше край на всякакви въпроси и отваряше всички врати.
Царица Тийи ни чакаше в една стая под стълбището, която гледаше към малка вътрешна градина. Бе облякла съвсем проста бяла туника, а на раменете й бе наметнат бродиран шал, осеян със скъпоценни камъни. Когато влязохме, вдигна поглед към нас. Очите й бяха уморени, а бръчките от двете страни на устата й бяха забележимо по-дълбоки от преди.
— Е, Маху, в безопасност ли си?
Приближих, за да коленича, но тя посочи възглавниците пред дивана.
— Сядай! Сядай! И ти, Джарка!
— Ваше превъзходителство, наредихте ли да ме проследят?
— Разбира се — изви встрани главата си царица Тийи. — Маху, нима си мислиш, че можеш да отидеш в Тива, без да бъдеш забелязан? Знам всичко за Собек и за бижутера. Той е вече мъртъв, както сигурно си разбрал. Направих опит да го подкупя, а той, горкият, не разбра и затова си плати. Учудва ли те, че още не съм се разпоредила да арестуват Собек? Защо да го правя? Нима заради това, че е откраднал една царска наложница? Той може да има цял куп от тях. И още нещо: с какво би могъл да заплашва той?
Запазих мълчание.
— Животът му беше застрашен — обади се Джарка. — В реката Главите на чакала му устроиха капан.
— Главите на чакала ли? — спомних си веднага за амулета на шията на възрастния мъж.
— Семейство наемни убийци — отговори живо Джарка.
— Изития знаеше много за тях — Тийи се усмихна на изненадата ми. — О, да, тя имаше отколешни познайници в този занаят.
Веднага си спомних деня, когато ме отведоха в храма на Анубис, за да видя трупа на баща си. Тогава ни налетя странният просяк. Сетих се и за деня, когато бе нападнат моят господар.
— По някое време те я пазеха — обясни царица Тийи, — а това зачовърка любопитството ми. Маху, ти ли уби леля си Изития? Това ми хрумна отначало, но ти беше в двореца, когато тя е умряла.
— Не съм я убивал, но се разтанцувах от радост, когато новината стигна до мен.
— Сигурна съм, че си ти.
— Кой е наел Главите на чакала? — смених темата.
— Не знам. Може би не съм единствената, която смята, че ти си очистил леля си, а може и да е кръвно отмъщение. Някой ден ще стигнем до истината, включително до корените на нещата. Но дотогава ти ще бъдеш защитник на моя син, а Джарка ще пази теб.
— Снефру ми е достатъчен!
— Джарка ще те охранява — повтори спокойно тя. — Той е от добро семейство и е напълно подходящ — присви очи. — Маху, ти имаш много опасни приятели. Собек, или както и да се казва той сега, е добре познат на полицията, но може да стане наш съюзник. Ела! — Тийи отиде до водния часовник в ъгъла, погледна го, а после откачи една пелерина и я наметна. Продума тихо: — Струва си да видиш нещо.
Минахме през истински лабиринт от великолепно украсени коридори и прекосихме няколко вътрешни двора, прониквайки все по-навътре в двореца. Стражите стояха прикрити в тъмни ниши. Царицата спря на
