хареса.
Наведох се и го вдигнах, а животинката близна ръката ми.
— Ще го взема.
— Какво? — разсмя се Собек. — Ей, Маху, да не си станал сантиментален? Все пак случи с този избор…
— Знам. Има малко от сива хрътка. Стават добри пазачи — издържах погледа на Собек. — Ако се отнасяш добре с тях, верността им е безкрайна. Собек, не давам и пукната пара за никое кутре. Но ме безпокои възможността някоя сянка да пропълзи безшумно нагоре по стълбите, когато пия чаша вино на покрива на къщата ми.
Собек сложи ръка на раменете ми, насочвайки ме към вратата.
— Вземи кучето и го пази, макар че ти ще имаш нужда от пазач и защита през цялото време занапред — спрях се. Той ме побутна отново, почти забивайки този път ноктите си в месестата част на ръката ми. — Говорихме достатъчно за онова, което искаме — каза съвсем тихо. — Хоремхеб е прекалено амбициозен, а Хюйи е жаден за богатства и власт, но истинската опасност е скрита в твоя господар, защото иска да бъде бог.
— Такова е желанието на всеки фараон.
— Да, но този случай е особен. Той наистина мисли, че е бог, че е Единственият бог, Въплътеният бог. Запомни думите ми: онези, които търсят бог във всичко, търсят бога в себе си и… обикновено го намират — освободи ръката ми и ме потупа по рамото. — Тръгвай и бъди спокоен: никой няма да те притеснява.
Стигнах до кея все още наметнат с плаща на Снефру. Съдовете за превоз до отсрещния бряг бяха малко, защото тъмнината бе потопила всичко. Но точно когато слязох долу, се показа една плоскодънка, широка и клекнала съвсем ниско във водата. На кърмата й се бе изправил млад мъж с прът за управление, опрян на рамото му. Съвсем близо до носа, оформен като глава на пантера, бе седнал възрастен човек, когото взех за негов баща; отгоре пламтеше насмолена факла, а задните места бяха покрити с подплатена овча кожа.
— Предлагаме плодове — извика възрастният мъж, — но ако предпочитате…
Качих се, подадох няколко медни дебена и седнах пред стария човек. Той бе кръстосал нозете си; очите му с червени кръгове се усмихваха, а той дъвчеше нещо с беззъбата си уста. От врата му висеше амулет — изображение на глава на чакал. Възрастният мъж подпяваше нещо тихичко под нос, поклащайки се напред-назад. Запитах се колко пиво бе изпил. Лодкарят потегли и продължи с ловки движения, отдалечавайки ни от опасностите, спотаени в обраслите с тръстика брегове. Притиснах леко паленцето, стоплило се под наметалото ми, докато в ума ми гъмжаха мисли за Собек и за заплахата, стаена в думите му. Старият човек избърбори нещо, но не се вслушах в думите му. Очите ми натежаха. Постъпих повече от глупаво — отпуснах се. Засилващият се студен бриз ме събуди. Когато се сепнах и се размърдах, поглеждайки напред и нагоре, старият мъж не изглеждаше вече благоразположен и добронамерен; лицето му беше зло и говореше за спотаени някогашни грехове. Бе вторачил поглед в мен като във вол, готов за заколение; взираше се, за да разбере дали имам медальон под наметалото или гривни на китките. Погледнах вляво. Плоскодънната лодка бе вече в средата на реката; имах чувството, че сме запокитени някъде в мрака, носени от бързото течение. Кученцето се размърда, усетило тревогата ми.
— Това не е…!
Почувствах допира на острие в тила.
— А сега, пътнико, мирувай!
Възрастният мъж се поклащаше напред-назад, давейки се от смях. Плоскодънката се носеше бързо, следователно лодкарят бе на поста си, а острието беше в ръката на убиец! Ето кого са криели овчите кожи. Чакали са ме, а аз се бях вмъкнал в капана като празноглав заек, за да се оплета в мрежата на ловеца.
— Тук ли? — изръмжа гласът зад мен. — Един удар — и е готов!
— А, не! — отри нос старецът с опакото на дланта. — Не тук, а близо до някое свърталище на крокодили. Без знак и без следа.
— Колкото и да са ви предложили — обещах аз, — ще ви дам повече.
Възрастният мъж се взря в мене и ме потупа леко по китката.
— Не става дума за това — тъжно отговори той. — В никакъв случай.
— Кой го иска? — попитах.
— Научи го от господаря Анубис, когато застанеш пред него.
— А защо?
— Пак питай него.
Кученцето изскимтя. Огледах водата, притисната от нощта. Бреговете бяха много далеч, а бледите точки на светлинките сякаш ми се присмиваха. Дали пък не беше дело на Собек? Не, не се връзваше, тъй като можеше да ме убие веднага след срещата ни. Понечих да мръдна, но ножът ме убоде в тила; изтръпнах от болката. Обади се улулица, а в отговор отекна смразяващ сърцето рев на хипопотам. Водата припляскваше шумно в бордовете на лодката; нощният въздух бе вече ужасно студен. Гадеше ми се, но гърлото ми бе пресъхнало толкова, че не успях дори да преглътна, камо ли да ги помоля да не отнемат живота ми, което бе впрочем безполезно, тъй като в жестоките старчески очи нямаше и следа от жалост. Дадох си ясна сметка, че убийците са били наети, за да изпълнят нечие поръчение, така че нищо не би ги отклонило от заръката.
— Ще приберем всичко, което носиш — последва още едно потупване по китката ми. — Ако се държиш както трябва, ще прережем гърлото ти още преди крокодилите да научат, че си във водата. Добре — изфъфли старият човек. — Значи ти ще пазиш тишина: никакво хленчене, викове, плачове и молби. Слушай, знам една поемка — изви той главата си встрани и плю. — Рецитирам я на всички мои гости — мушна той наметалото ми там, където скимтеше кученцето. — Куче ли има там? — отмести робата ми с върха на камата, която бе държал досега скрита в ръката си. — Кутренце. Колко е сладко! Е, ще трябва да убием и него, за да умилостивим с приношение и Бога на реката, който ще ни пази живи и здрави. Я виж мъглата. На тебе ти се падна едно пътуване, а ние ще имаме цели две — над водата се носеше грамадата на пелена от мъгла, гонена насам-натам от бриза. — А сега накарай паленцето да млъкне — разпореди се важно старецът. — Моето стихотворение е знаменателно, защото ще бъде твоето предсмъртно ридание — и той подхвана с напевен глас:
— Ей, вие там!
Вторачих се в тъмното. Право към нас се носеше бързоходен тесен скиф с факла, привързана на висок прът в предната част.
— Ей, вие там! Нека бог Хапи бъде с вас!
— Какво искате? — извика старецът.
— Изгубих се — чу се отново само глас, защото човекът не се виждаше от светлината.
— Къде искаш да си? — избоботи убиецът зад мене.
— В Полята на блажените — звънна весело нечий глас.
Малката, но бърза лодка изви рязко наляво и се озова зад нас. Убиецът зад мен не посмя да се обърне, а лодкарят не можеше да го направи. Възрастният мъж се взираше покрай мене, опитвайки се да види новопоявилия се. Над водата отбръмча звук, подобен на отгласа от бързо размахани криле — музиката на летяща стрела. Мъжът зад мен се стовари върху мен и дланите му ме заблъскаха в гърба; явно бе изтървал ножа си и сега кашляше, давейки се в горещата кръв, изтичаща през устата му заедно с последните мигове на живота му. Последва ново избръмчаване, сподирено от пронизителен писък и плясък на тялото на лодкаря, стоварило се тежко във водата. Лодката ни се разклати опасно, но плоското й дъно я задържа на повърхността. Възрастният човек реагира, но прекалено бавно. Замахнах с юмрук в мига, когато се изправи. Той залитна встрани и се опита да запази равновесие, но цамбурна във водата. Кученцето скочи между
