скорошно жертвоприношение. Потри стомаха си и се загледа към входа в края на коридора. Мракът вече се бе спуснал.
— Дневното светило угасна — промърмори си той тихичко.
— Господарю?
— Да?
Ени влезе в светилището, сандалите му шляпаха по пода, надиплената му тога се издуваше и развяваше. Изглеждаше доста зловещо, досущ като герой на някоя призрачна история.
— Ваше Превъзходителство, слугата ви Шуфой…
— Да, той е джудже и мой слуга; а също е и мой приятел. Какво има, какъв е проблемът?
— Нищо — усмихна се Ени, — просто се е напил и е заспал дълбоко. Двама от моите слуги го занесоха на носилка в дома ви. Сметнах, че така е най-добре.
— Благодаря ви — Амеротке съжали за предишната си сприхавост. — Мабен — извика той, — вървете в къщата на Ипуе. Кажете на началника Надиф, че ще бъда там на ранина, в сияйния час.
Амеротке се сбогува и си тръгна. Прибра бастунчето си от стаичката на портиера и се насочи към храмовия двор и задните порти вдясно от извисяващите се пилони, водещи към храма. Подмина главната постройка, която бе забулена в савана на тъмнината. Само маслените лампи огряваха статуите и ги превръщаха в малки островчета светлина в мрака. Той си припомни великолепната церемония, която бе проведена по-рано този ден, и мерзкото светотатство, което така внезапно я бе нарушило.
Едно момченце, понесло малко кученце в ръце, тичаше в тъмнината и викаше майка си. Амеротке го гледаше и си помисли за Шуфой. Надяваше се само малкото човече да не се е забъркало в някоя неприятност тук, в храма. Шуфой, независимо от безносото си лице и редичката си коса, все мечтаеше да стане виден и тежък търговец, а това го караше да пъха малките си пръстчета във всяко гърне и да се забърква във всякакви каши. Амеротке винаги се чудеше защо го прави. Само се надяваше Шуфой да не е направил нещо подобно през този ден; езикът му бе по-остър от писарски калем. На съдията му бе омръзнало да изтъква на слугата си, че каквото и богатство да притежават той, Амеротке, и неговото семейство, Шуфой винаги ще има свой дял в него. Дребосъкът си оставаше упорит и не отстъпваше.
— Богат ли съм? — питаше той, сочейки към белега, останал на мястото, където трябваше да се намира носът му. — Ето, загубих това40. Бях изпратен в селото на Носорозите и когато обжалвах, се обърнах към вас, господарю съдия, и вие най-накрая възстановихте правдата. Вие изчистихте и въздигнахте отново името ми.
— Но така и не можах да върна обратно носа ти — шегуваше се Амеротке.
— Не е толкова важно колкото името, господарю. Един ден трябва да ви се отплатя.
Амеротке се усмихна, потънал в мислите си. Бе преполовил пътя по тясната като панделка алея, минаваща между отделните храмови постройки, когато изведнъж чу звук. Той се обърна и в този миг усети бръснач, опрян встрани на врата му.
— Господарю съдия — изсъска гласът, — не ви мисля злото.
— Тогава защо е бръсначът?
— Предпазливост.
— Кой си ти?
— Ами, господарю, аз съм този, когото наричат Рекхет.
— И си дошъл, за да заявиш своята невинност?
— Това има ли някакво значение? И би ли имало смисъл?
— Не.
— Много добре, Повелителю на правосъдието в Залата на двете истини. Щом е така, просто гледайте, слушайте, помнете и мислете.
— За какво?
— Истината — прошепна хрипливо гласът — за смъртните случаи.
Остро, пронизително изсвирване разкъса мрака зад тях. Нечии невидими ръце внимателно избутаха Амеротке напред; когато се обърна, нямаше никого. Огледа се назад, но съзря само тесните, подобни на процепи пътечки, отклоняващи се от двете страни на алеята. Рекхет можеше да е тръгнал по всяка една от тях. Амеротке си пое дълбоко дъх, потушавайки възбудата си, после се обърна и бавно тръгна по алеята към задните подута.
Хесетката Хутепа, на която се падаше заслугата за острото изсвирване, стоеше скрита в сенките и изчакваше Амеротке да изчезне в мрака. Тя избърса потта от лицето си. Едва когато бе сигурна, че е безопасно, изтича обратно в Дома на молитвата, в сигурността на своята малка стаичка в задната част на сградата. Щом затвори вратата зад гърба си, забеляза чашата с вино, която бе оставила. Разсеяно я надигна, обгърна я с ръце и се усмихна, докато пиеше. Свали чашата, погледна неоправеното легло и го приближи, за да седне на него. Когато надигна чашата за втора глътка, изведнъж си спомни, че тя беше празна, когато излезе; кой е бе напълнил отново? Изправи се бързо на крака, но отровата вече действаше в нея. Силни спазми я разтърсиха, пронизаха я ужасни болки. Тя изпусна чашата и се заклатушка към вратата, но болката бе толкова непоносима, че се свлече на колене. В предсмъртния си миг Хутепа се досети кой е виновен. Тя се протегна и сграбчи чифта кастанети, оставени на плота върху скрина й, и продължи да ги стиска здраво дори и в смъртта.
Трета глава
Тес: наниз от лъжи
Амеротке оглеждаше красивата зала в Дома на златната лоза. Подът й беше полиран като стъкло. Навсякъде имаше поразително ярки, впечатляващи стенни рисунки, въздаващи възхвала на живота и на легендите за Великото зелено море, в което морските чудовища играят покрай натоварени кораби, порещи позлатените гребени на сините вълни. Над тях върху светлозелен фон бяха изрисувани всевъзможни птици — врабчета, лястовички, калугерици, зелено ивичести щиглеци, сиви гугутки с черни якички; и всички те се вихреха между медните лъчи на слънчевата светлина. Амеротке се загледа в тавана, боядисан в успокояващи пастелни оттенъци. Със сигурност обаче не можеше да се усети особено спокойствие сред тези, които седяха или коленичеха на възглавниците около него. От дясната му страна беше Надиф, шефът на полицията Меджай — сух, тънък и жилав, с остри очи и ловки движения на ловец. Отляво на Амеротке, със сънено лице и подпухнали очи, беше Шуфой, който се поклащаше на своята възглавница, като се надяваше по този начин да прикрие къркорещото си шкембе. Останалите бяха от домочадието на Дома на златната лоза. Мериет, сестра на Мабен и на първата съпруга на Ипуе, беше много хубава жена, но със сурово и безжалостно лице, със стройна осанка, блестящи очи и капризни устни. До нея седеше Мабен, после Хутеп — капитан на кушитската охрана на мъртвия търговец. Той беше черен като нощ, мускулест и висок, намазаната му с масло коса бе ниско подстригана, на врата си имаше огърлица от карнеоли, гърдите му бяха оголени; носеше ленена пола с ресни, а богато украсеният пояс, на който бяха окачени кинжал и боен кривак, бе поставен на купчинка на пода край него. Бивш член на полицията Меджай, той току се усмихваше на Надиф, макар всъщност да имаше малко поводи за усмивка. Домът на златната лоза бе в траур — огньовете бяха намалени, лампите угасени, печките и мангалите бяха студени. Домочадието на Ипуе бе спазило всички обичайни ритуали: пепел и прах, посипани по лицата и ръцете; без вода за добре дошли на гостите, без чаши за напитки или подноси с храна. Сега, когато Надиф беше направил своя печален доклад, атмосферата бе станала още по-потискаща.
— Сигурно е било убийство — заяви полицейският началник. — Ипуе и съпругата му, господарката Хаят, бяха отлични плувци, така че да бъдат открити удавени и двамата, на едно и също място, по едно и също време, с лице надолу в лотосовия басейн, просто… — Надиф направи красноречива гримаса.
— Но как? — възкликна Хутеп. — Аз и още шестима други мъже караулехме около оградата на басейна. Двама други охраняваха вратата. Не видяхме нищо и не чухме нищо, освен някакъв плясък, после тишина.
— И? — попита Амеротке.
— Ами слънцето залязваше — продължи Хутеп. — Един от моите стражи, Санеб, се зачуди, че няма нито знак, нито звук от господаря Ипуе. Той отвори вратата и влезе вътре.
Амеротке вдигна ръка:
— Доведете този човек тук! — нареди той.
