нашите трима писари тази сутрин…
Доброто настроение се отцеди от физиономиите на либийците и глъчката на водените разговори рязко замря.
— Намерили сте убийците?
— Не, разбира се — отговори Амеротке.
— Тогава защо сте дошли тук? Ние не сме виновни. Не сте дошли тук, за да…
— Не — тактично го прекъсна Амеротке. Той видя как един от либийците хвана чашата с вино за ръба. — Дойдох, за да ви осведомя, че смъртта все още си остава забулена в тайна.
— Аха, и искате да ни разпитате.
— Да.
— И?
— Възможно ли е смъртта на тези трима писари по някакъв начин да попречи или да омаловажи мирния договор, който подписахте с Египет?
— Разбира се, че не. Нима Божествената…
— Разбира се, че не — Амеротке нарочно повтори като ехо думите на либиеца. — В крайна сметка договорът ще бъде спазван и зачетен.
Наратуша се усмихна в отговор.
— Още един въпрос — Амеротке надигна делвичка със студена вода, притисна я към лицето си и се усмихна на либиеца.
— Да, господарю?
— Защо е този мирен договор? — попита Амеротке. — Имам предвид, защо сега?
Наратуша разтвори широко ръце:
— Египет ще постави границите си, където пожелае — той издекламира фразата досущ като някой странстващ книжовник на прашния площад, почти припявайки думите, сякаш тайно им се подиграваше.
— Моят въпрос, господа — настоя Амеротке, — беше защо сега?
— Колесниците на Божествената се носят надлъж и нашир — рязко каза Наратуша. — Ние имаме нужда да търгуваме, да живеем в мир — той махна с ръка наоколо, — да подражаваме на величието на Египет. Сега, господарю, няма ли да пийнете?
Амеротке схвана, че няма да научи нищо повече. Той отпи няколко глътки вино, вдигна тост за либийците, побутна Минакт и дипломатично се сбогува. Щом се измъкнаха от къщата, Амеротке спря под разперените клони на един чинар. Мракът се сгъстяваше. Пътечките около храма сега бяха осветени от запалени факли и светилници. Виждаше се как островърхите, искрящи пламъци се умножават, защото храмовите свещеници бързаха да запалят още и още факли.
— Не съм сигурен — Минакт кимна назад, по посока на Дома на отдиха, — дали Наратуша е толкова невинен и наивен, колкото се представя.
Амеротке изсумтя в съгласие. Докато продължаваха надолу по отъпканата пясъчна пътека, той си даде сметка колко тихо бе станало в храмовите градини. Почувства някаква тревожност. Двамата с Шуфой често бяха минавали през мръсните и заплетени сокаци на Некропола, Града на мъртвите, по западния бряг на Нил. Амеротке притежаваше онова, което Сененмут наричаше почти животинско чувство за опасността. Съдията тайно вярваше, че бе плод на дългогодишното военно обучение, през което беше преминал в големите пустинни укрепления на Бухен. Дори и в такова тихо и мирно място като Храма на Птах това усещане за опасност бе боднало сърцето му. Нощният въздух бе свеж, луната беше пълна, звездите висяха като красиви цветя на фона на небето. И докато Минакт продължаваше да бъбри за либийците, Амеротке почувства още по-дълбоко безпокойството си. Те излязоха от подслона на чинарите и точно щяха да завият зад ъгъла, когато той рязко спря и сепнато се заоглежда, което стресна спътника му. Амеротке се взираше надолу по тъмната пътека. Да! Беше сигурен, че е зърнал сянка, бягаща фигура, която се мярна в края на алеята и изчезна зад дърветата.
— Какво е това? — попита Минакт.
— Нищо! — Амеротке се обърна точно в момента, в който една нощна птица дрезгаво изграчи в дърветата зад тях, после продължиха по пътя си. Той бе сигурен, че някой, като рис — безшумно и зорко, се придвижваше зад тях в тъмнината и дебнеше всяка тяхна стъпка. Но кой? Жрец от храма или либиец, пратен от Наратуша? Амеротке остана нащрек.
Влязоха в оградената от стени градина, сред която се намираше Параклисът на Детето-бог. Факлите пламтяха в гнездата си, закрепени покрай колонадата пред малкия храм. Изкачиха стълбите, минаха през полуотворената врата и окъпания в лунна светлина вътрешен двор и влязоха в колонната зала. В дъното на светилището, правоъгълно помещение с множество врати отстрани, в слабата светлина на лампите и светилниците в олтара, се бяха събрали няколко жреци и се занимаваха с нещо. Минакт обясни, че страничните врати са на помещения, които служат за канцеларии и складове. Наосът на свещената маса бе затворен; около него бяха струпани гирлянди и венци от цветя, купчини от зрели плодове и подноси с прясно изпечен хляб, за да могат жреците да ги поднесат като храна на Детето-бог Хор по време на сутрешното жертвоприношение.
Минакт поведе Амеротке към една от стаите, които ограждаха наоса. Пазителят на храма притича и им отключи вратата, после ги въведе вътре и побърза да запали лампите и светилниците. Стаята бе съвсем простичка и почти гола: само няколко най-необходими и съвсем обикновени мебели, молитвени възглавнички и маса, отрупана с делвички и парчета пергаменти. Амеротке видя три сламеника, служещи за импровизирани легла, наредени на едната стена под плочата с изображението на голото дете Хор. Младият бог, възседнал крокодил, държеше виещи се змии в ръцете си; над него бе фигурата на грозния бог на семейството и дома Бес с озъбената си усмивка. Амеротке изведнъж изпита смътен и необясним страх, докато гледаше плочата. Подобна имаше на стената на стаята, когато беше момче, но тя така и не беше предпазила от ужасната трагедия нито него, нито по-малкия му брат.
Амеротке се бе отдал на спомените, които нахлуваха неканени, и сега не им се поддаде. Олюля се леко на краката си. Беше уморен, стомахът му се бунтуваше; усещаше киселина в гърлото си, сякаш бе пил лошо вино или ял развалени плодове. Наистина трябваше да се прибере у дома. Искаше му се да е далече оттук. Насили се да се усмихне на Минакт, след това мина покрай масата и погледна към гърненцата с помадите, гримовете и благовонията, подредени пред плосък поднос от полирана мед; той трябва да беше служил като огледало, когато писарите се бяха приготвяли за церемонията по-рано през деня. Не се виждаха никакви остатъци от храна или напитки, нищо неуместно и забранено. Той вдигна няколко различни гърненца и ги помириса, но не долови, освен силния дъх на благовонно масло, друга миризма.
— Кой е идвал тук, освен писарите?
— Ние!
Амеротке се обърна. Първожрецът Ени и двамата му помощници — Хинкуи и Мабен, стояха на вратата. Мабен изглеждаше видимо развълнуван и разтревожен, а Хинкуи беше дори по-зле. Върховният жрец пристъпи вътре, като мяташе коси свирепи погледи наляво и надясно.
— Ваше Превъзходителство — обхвана той стаята с широк жест, — това ще трябва да почака. Идвам от Божествената. Тя — Ени притисна дланите на ръцете си една в друга като за молитва — се оттегли за през нощта. Господарят Сененмут каза, че трябва да бъдете информиран за новите събития. Трябва да се заемете с този случай.
— Трябва? — удиви се попита Амеротке. — Трябва да се заема с какво?
— Ваше Превъзходителство — Мабен пристъпи, — ужасни новини. Пристигнаха късно тази вечер. Търсихме ви — свещеникът изгледа ядосано Минакт, сякаш държеше него отговорен за закъснението.
— Но какво има? — попита Амеротке.
— Зет ми, търговецът Ипуе, патрон на този храм, и съпругата му са намерени мъртви в късния следобед, удавени, открити са с лица надолу в лотосовия им басейн. Плували са…
— Инцидент?
— Не, господарю. Началникът на Меджай е убеден, че всичко е някаква подла, коварна игра — Мабен безпомощно разпери ръце. — Това е всичко, което мога да ви кажа. Аз самият тръгвам за Дома на златната лоза. Чудя се…
Амеротке излезе от стаичката и влезе в светилището с олтара. Той долови зловоние на кръв от
