стрела. Естествено, тази част от ръба на чашата, държана от Наратуша, след това е бил предложена на нашите писари; да се завърти обратно би се изтълкувало като обида — един вид египтяните отказват да пият от онази част на чашата, която е докосвана от либийците. Но има ли толкова мощна отрова, че само едно просто намазване?
— Аз не знам — отвърна Минакт, — но има микстури, казвали са ми го лечители, от които само една капчица може да убие човек за един миг. Из Червените земи има скорпиони и змии, които могат да убиват човек, докато мигне веднъж.
— Знаеш ли нещо за тези отрови?
— Знам нещичко — разсмя се Минакт. — Аз съм повече жрец, отколкото лечител. Но знам нещичко и за Ари Сапу.
— Каква е историята?
Амеротке хвана Минакт за лакътя и го поведе към един от слънчевите павилиони, украсени със сини и жълти пълзящи цветя. Обзавеждането се състоеше от пейка, на която бе постлана ватирана постелка.
— Книгите на гибелта — започна Минакт, като се настани удобно — не са легенда. Преди около петдесетина години един жрец-лечител решил да отиде на пътешествие. Той бил човек на мрака, с тъмна душа и любопитно сърце. Пътувал отвъд праговете, в гъстите непроходими джунгли на юг от Нубия. Мнозина го мислели за умрял, но след няколко години той се появил и отново поел своите задължения на жрец, лечител и учен. Скоро си спечелил завидна слава заради лечителските си успехи, но те принадлежали на часовете на Ра, когато Окото на бога било връз него. Нощем обаче това създание на мрака се промъквало в града със забърканите от него отрови и хранело с тях Маар, най-бедните, окаяни, най-низвергнати хора от простолюдието. След това внимателно наблюдавал ефекта и симптомите на различните препарати и отвари. — Минакт направи ефектна пауза, бърчейки чело, напъвайки се да си припомни подробностите на тази злокобна история. — След това той се връщал и нанасял всичко в своя труд, който днес носи името Книгите на гибелта.
— И?
Минакт повдигна вежди:
— Бедняците винаги мрат като мухи, но броят на отровените сред клетниците нараствал драстично, откривали телата им в изоставени колиби, занемарени бедняшки квартирки и порутени къщици. Кметът на Тива се разтревожил, надвиснала опасност от размирици и бунтове. Накрая убиецът бил заловен. Бил изправен на съд и осъден, заровили го жив с неговите книги — махна с ръка към градината — някъде тук, в Храма на Птах.
— На свещена земя? — попита Амеротке.
— Да, господарю, това е било преди много години. Оттогава насам храмът е бил разширен и развит, но легендите твърдят, че някъде тук лежат Книгите на гибелта, до костите на своя автор.
— Чел ли си откъса?
— О, да — отвърна Минакт. — Повечето учени в нашия Дом на живота са го чели.
— Отдавна ли си посветен в този храм? — попита го Амеротке.
— Разбира се — усмихна се Минакт, — постъпих тук, още когато бях малко момче.
— И имаш семейство тук? — попита отново Амеротке, който изпитваше любопитство към този добродушен писар.
— Ерген съм, господарю, но живея хубав и пълноценен живот, като всяко врабче, което гнезди тук, наблизо до олтара на господаря Бог Птах. Бях — замечтано продължи той — помощник на първожреца; изпълнявах повечето от главните служби в този храм.
— Познаваш ли Рекхет, затворника, който е избягал?
— О, да, макар и само отдалеч, съвсем слабо — Минакт замълча, килнал глава, сякаш се заслушваше в песните на птиците в техните сребърни клетки, започнали светъл и звучен химн в прослава на приближаващата нощ. — Беше учен, тих човек, без семейство. Беше изцяло потопен в изследванията си. Никога не бих го заподозрял. Наистина, все още ми е трудно да преценя какъв точно беше, но нали — тук Минакт поклати глава — и водите на Нил текат тихи, а все пак са много дълбоки? Господарю, ще продължим ли към параклиса?
— Не, не още — Амеротке се изправи и пристъпи извън павилиона. — Споменахте либийците. Елате — усмихна се той на своя компаньон, — да отидем да ги навестим.
Минакт неохотно се съгласи. Той повика двама дякони, млади мъже, обучавани за служба в олтара, за да ги заведат до Дома на отдиха, където бяха настанени либийските пратеници. Околният парк бе охраняван от офицери от полка Славата на Амон. Те споделяха това задължение с хора от свитата на либийците — жилави мъже, облечени в широки роби и с ленени забрадки на главите, чиито краища бяха преметнати през носа и устата така, че им придаваха по-скоро зловещ, отколкото тайнствен вид. Един от египетските офицери гарантира за Амеротке и Минакт и те бяха въведени по стълбите във вестибюла, който бе великолепно осветен от маслени лампи и светилници, пламтящи в прозиращи алабастрови гърненца. След кратко изчакване те бяха поканени в централната стая — голяма, елегантна зала, със стройни колони, инкрустирани на върха и в основата със златни лотосови цветове и осветена от множество прозоречни отвори. Стените бяха покрити с хващащи окото шарки на цветни гирлянди — лотоси, макове и жълти цветове на мандрагора. В дъното, върху широк подиум под единия прозорец, на разположени в кръг възглавнички, се бяха изтегнали либийците, а масичките пред тях бяха отрупани с подноси и чаши. До тях върху украсена с цветя поставка бе оставена стомна с вино. Някъде наблизо, в сенчеста ниша се бяха настанили музиканти и тихичко свиреха на мандолини, арфи и лютни. Либийците бъбреха помежду си, но млъкнаха, когато офицерът, избързал напред, обяви пристигането на неочакваните им гости:
— Влезте, благородни господа.
Либиецът в центъра се изправи и им махна с ръка към подиума, за да ги покани да се присъединят към тях.
Наратуша изглеждаше по-висок, отколкото в храмовия двор. Със сигурност беше отпочинал. Той разхлаждаше острото си лице с позлатено абаносово ветрило, инкрустирано с тюркоази и карнеоли, личен дар от фараона. Бяха донесени още възглавници, чашите бяха напълнени с най-доброто вино от Имот и Абеш. Амеротке и Минакт бяха поканени да седнат и либийският главнокомандващ посочи към сребърните и златни подноси, разпръснати по масата, и отрупани с всякакви ястия: патладжанена салата, яйца хамин38, риба в лешниково лучен сос, пиле, телешко месо в пиперков сос, грисов кекс и парчета твърд, захаросан мед.
— Храна, благородни господа?
Двамата гости тактично отказаха. Либийците, заключи Амеротке, като се огледа, със сигурност се бяха наяли и напили до насита. Малките топчици благовонни масла, поставени по късо подстриганите им коси, имаха дълго действие и се изпаряваха и стичаха в ароматни, сладки струи по бузите, вратовете и голите им гърди. Въпреки че прозорците и страничните врати бяха отворени, на подиума бе доста горещо и задушно.
— За удоволствието от вашата компания, благородни господа — Наратуша се ухили на другарите си. — Ние сме ви истински благодарни — добави той и сръбна шумно от чашата си.
„Грешка, неискреност, преструвка, за да ги заблуди“, помисли си Амеротке. Другите либийци можеше и да са пияни, но водачът им бе трезвен колкото самия него; можеше да е сигурен в това заради бистротата на погледа му и прецизността на движенията му. Но такава си беше природата на Наратуша: хитър, коварен и лукав — опасни качества, които се добавяха към заклетата омраза към Египет. Не за пръв път през този ден Амеротке се запита как този пълководец, чиито ръце бяха изцапани от кръвта на толкова много египтяни, бе дошъл тук от Червените земи, за да се поклони толкова ниско, че чак да усети мириса на земята по обраслите с папируси и тръстики брегове на Нил. Според Сененмут либиецът се беше съгласил да превърне народа си във „фараонско куче“ в замяна на много злато, сребро, скъпоценни камъни и най-вече на правото да търгуват с големите мини покрай пътя на Хор през Синай.
— Господа! — Наратуша прекъсна бъбренето си с Минакт и се протегна напред над малката акациева масичка пред него. — Господарю Амеротке, неприятно ли ви стана от нашето пиршество? — Либиецът говореше египетски с остър и завален акцент, използвайки лингва франка39, диалекта на пристанищата покрай делтата.
— Да, уважаеми господа. Съжалявам — безцеремонно му отвърна Амеротке, — все пак смъртта на
