— Кажи ми — попита Амеротке, — когато махаш вътрешностите от коремите, понякога намираш някакви остатъци от последната приета храна, нали?
— Тези бяха празни — отговори надзорникът. — Органите бяха на петна, обезцветени, леко набъбнали и подути, и като че ли промити от отвратителната отрова.
— А нещо друго? — настоя Амеротке. — Нещо по телата, по ръцете, около устата?
Надзорникът поклати глава.
— Нищо, господарю. Имам предвид нищо, което да съм забелязал.
Амеротке поблагодари на надзорника, после си тръгна от Къщата на смъртта и изкачи обратно стълбите към вътрешния двор на храма. Постоя за миг, любувайки се на лъчите на угасващото слънце, приветствайки полъхналия ветрец, опитвайки се да освободи ноздрите си от вонята на гнилост и от соления мирис на залата за балсамиране. Наистина, беше видял много трупове, но всеки един случай бе уникален и навяваше страх от смъртта. Той излезе от сенките и се загледа в небето, което бързо променяше цветовете си. Откъм храма протръбиха рогове, забиха гонгове, разнесе се мелодична музика на цимбали и лири — храмовите музиканти и хорът репетираха химна за сутрешното жертвоприношение. Мина през градината, където един слуга му сипа чаша чиста вода от висящия на пояса му мех, изработен от кожа на цяла газела, с малък мундщук на мястото на главата на животното. Слугата го упъти към Дома на писарите, където се намираха библиотеката и архивът. Долната част на Дома се състоеше от редица малки стаички, наредени покрай коридор, украсен с отличителните знаци и емблеми на Тот, Бога на думите, и с ужасни сцени от страховити истории и приказки, толкова обичани от тиванците. Амеротке разпозна много от фигурите: Ша, злото и отмъстително творение на Сет, чийто поглед превръщаше човек в камък; Сага, злостното и отвратителното създание с ястребова глава, способно на неописуеми жестокости.
Жрецът-библиотекар, надзорник на книгите, който дойде да приветства Амеротке, приличаше на стар селянин с грубата си кожа и воднистите си, избягващи директния поглед очи на лукавото си лице. Той неохотно пусна Амеротке през тежката кедрова врата, но не откъсваше поглед от водната купа в дъното на коридора, капките от която бавно отмерваха времето37.
— Светлината отслабва — заоплаква се той.
— Но аз не! — отсече рязко Амеротке. — Господарят Сененмут…
— Разбира се, разбира се — промърмори библиотекарят, прокарвайки по лицето си пръсти, целите изцапани с мастило.
Амеротке каза на възрастния човек какво иска да види.
— Фрагментът от Ари Сапу? — зяпна библиотекарят. — О, богове! Мислех си за нея днес, когато писарите… — и мърморейки нещо под носа си, той въведе Амеротке в една квадратна каменна стая с решетести прозорци на външната стена.
Помещението беше обточено с полици, а под тях имаше ленени торби и тръстикови кошове за съхраняване на ръкописи, в стените бяха издълбани специални ниши, също предназначени за съхранение за малки ръкописи и свитъци папирус.
— Прашасало място на забравени спомени — промърмори библиотекарят, доближавайки се до една от нишите, от която измъкна меден цилиндър. Махна капака му и извади свитък папирус, дълъг около две педи и почти толкова широк.
Амеротке го взе, разгъна го и отиде с него към западната страна на библиотеката, за да улови избледняващата светлина, процеждаща се през единствения прозорец. Седна на една варовикова скамейка и започна съсредоточено да проучва старателно изрисуваните йероглифи. Това беше просто извадка и все пак, докато я четеше, го обхвана дълбок и смразяващ страх и го завладяха мрачни предчувствия. Беше си имал работа със злокобни магьосници, майстори на тайни прахове, отвари, церове и отрови, истински властелини на мрака. Тива гъмжеше от аптекари, доктори, врачове, лечители, чародеи и хитреци, които срещу скромно заплащане биха приготвили най-смъртоносна отрова. Имаше дори гилдия на отровителите — професионални убийци, но това… Амеротке продължи внимателно да изучава откъса. Той съдържаше най- подробни описания на конкретни отрови и на начините за приготовлението им, отвари и съставки, за които никога преди не бе чувал: редки минерали, добивани от скали и кристали; растения и билки, които не вирееха покрай Нил; сокове и есенции от определени змии и насекоми, които се въдеха само в най- дълбоката и непроходима джунгла отвъд праговете, на стотици мили на юг. Събирането, дестилацията, приготвянето, симптомите и ефектът на тези отрови бе щателно описан, по начин, твърде подобен на архитектурните обяснения за кирпичени постройки или ли за строеж на къща, да речем.
Амеротке се сепна от някакъв звук. Погледна напред, заслонявайки очи с ръка срещу пряката светлина.
— Какво?! — той се изправи и в този момент си даде сметка колко студена е станала вечерта.
— Господарю, съжалявам! — в сенките пристъпи Минакт, а библиотекарят се влачеше по петите му. — Господарят Ени каза, че може да поискате да проверите Параклиса на Детето-бог, в който тримата писари бяха изолирани преди церемонията.
— Да, да — Амеротке погледна към небето.
Медночервените нишки се бяха разширили и се смесваха с белите валма на облаците. Той изложи шия на насладата от полъхването на вечерния ветрец, после подаде папируса на библиотекаря, благодари му и тръгна след Минакт през храмовия парк. Минаха през колонади, покрай които се мотаеха и клюкарстваха слуги; край параклиси, статуи и градини, над които хвърляха сянка чинари, смокини и терпентинови дървета. Върбите също бяха в изобилие, истинска каскада от зеленина, сякаш дърветата се бяха навели да пийнат от проблясващата водица в каналите, които захранваха басейните, фонтаните и миниатюрните езерца на храма. В сянката на тези дървета се издигаха конусообразни пчелни кошери и елегантни слънчеви павилиони, където съхраняваха напитки за онези, които потърсеха подслон.
В началото вървяха мълчаливо, а Минакт се държеше като човек, който изпитва истинско страхопочитание и благоговение пред Негово превъзходителство върховния съдия. Амеротке се усмихна вътрешно, тъй като вродената словоохотливост на главния писар избиваше под повърхността и не можеше да не вземе връх. Скоро той започна да бъбри за храмовите дела.
— Как предполагате, че са умрели? — Амеротке мигом съжали, че така внезапно го прекъсна.
Минакт спря клюкарстването си и лицето му се набръчка от изненада:
— Господарю съдия, искате моето мнение?
— Бих го оценил!
— Е, добре! — Минакт му хвърли бърз поглед, после примигна срещу небето. — Трябва да са либийците.
— Но как? — попита Амеротке.
— Писарите бяха в чудесно разположение на духа и в най-добро здраве тази сутрин. Нали, господарю…
Амеротке се съгласи.
— Ами — Минакт доближи лице и зашепна, — трябва да е била чашата. Спомнете си, господарю Амеротке, чашата бе в ръцете на Наратуша; той я подаде обратно на господаря Ени, който пък я подаде на тримата писари.
— И?
— Помня — продължи развълнувано Минакт, — че Ени и нашите трима писари държаха чашата в дланите си, но либийците, както е обичаят им…
Амеротке разбираше вълнението на Минакт. Той беше виждал как пият либийците и жителите на пустинята; те обикновено хващаха ръба на чашата или ведрото. И Шуфой правеше така. Амеротке затвори очи:
— Наратуша и неговите придружители държаха чашата…
— Да, да, точно така — прекъсна го Минакт, — те я държаха за ръба.
Амеротке отвори очи.
— Сигурен ли си? — попита той.
— Не само аз — продължи Минакт, — а и господарят Ени. Той заяви, че когато му е подал чашата обратно, Наратуша я е държал с двете си ръце за ръба. Така че, нали разбирате, господарю съдия…
— Той може да е намазал ръцете си с някаква отрова, някаква смъртоносна злъч, някаква пагубна течност и да е натрил ръба на чашата с нея — заключи Амеротке. — Нещо смъртоносно, бързо, като отровна
