— Пълен лукс — каза той през рамо. — Ипуе със сигурност е бил мъж, който е обичал плътските наслади — началникът приседна пред Амеротке. — А ръкописите, господарю съдия?
Амеротке набързо му ги описа. Надиф се ухили:
— Мислите ли, че всички тези жени са били куртизанки и курви?
— Възможно е — каза Амеротке. — Трябва да задам няколко въпроса на собственика долу. Може би сред тях е имало вдовици, дъщери, сестри на други търговци — оттук и имената. Обикновено известните куртизанки си имат свои собствени титли и прозвища, но за тези специално заслугата се пада на Ипуе. Вероятно е искал да прикрие истинската им самоличност?
Амеротке млъкна, тъй като вратата се отвори. В стаята нахълта Шуфой. Беше се разгорещил, лицето му се бе зачервило, той си вееше с все сили с едно помпозно натруфено ветрило, с дръжка от блестящ абанос и разкошни дипли в ярки цветове. В другата си ръка носеше неизбежния си слънчобран, който поклащаше напред-назад, сякаш беше някакъв специален символ на поста му.
— Този тъпак, съдържателят — изруга той, но изведнъж млъкна и изумено зазяпа из стаята, смаян от изразителните, впечатляващи стенни рисунки. — В името на рогата на Хатор, господарката на пиянството — той си пое дъх, — какво, за бога, е това?
— Каквото изглежда — усмихна се Амеротке и се изправи. — Любовен рай, Шуфой. Занесе ли указанията ми където трябваше?
— Асурал, неговата храмова охрана и всички безделници, които можа да подбере, сега претърсват земята в имението на Ипуе. Господарката Мериет е особено доволна.
— Добре — усмихна се Амеротке. — Е, знам, че Шурат ни очаква, но преди това, Шуфой, собственикът на това заведение…
Долу на улицата бижутерът все така проявяваше неохота да разговаря. Когато Амеротке го сплаши с двамата меджаи, застанали прави на стража до външната стълба, негодникът стана по-отзивчив и увери съдията, че доколкото той знае, Ипуе е имал много посетителки, макар всичките да бяха останали забулени в пълна мистерия.
— Забулени и маскирани — разпери ръце бижутерът, — това е всичко, което мога да кажа. Кои бяха те? — той поклати глава. — Изглеждаха хубави: стройни, с фини, изящни глезени, боядисани нокти, бляскащи гривни и пръстени на ръцете и краката, които подрънкваха, докато се качваха нагоре по външните стълби. Ипуе винаги ги очакваше, но повече от това, господарю съдия, не мога да кажа.
Амеротке му благодари и тръгна.
— Едва ли са били куртизанки — промърмори Надиф, като го настигна. — Професионалистките не се притесняват да показват лицето си. Всъщност — разсмя се той, — то дори е част от стоката, която продават.
Началникът се обърна, извика на меджаите да го последват и те отново си запроправяха път през вонящите сокаци към Голямото пристанище на Нил. То бе по-оживено и от мравуняк. Хамали и слуги носеха денкове, търговци и благородници се поклащаха на богато украсените самари на магарета с пищни сбруи; виждаха се дами в носилки; изгорели от слънцето моряци шумно си проправяха път през тълпата, бързайки да стигнат до корабите и лодките си; кръчми и бордеи се нижеха край вълнолома. Кошари с малки жирафчета, маймуни, кози, овце и гъски издаваха гранива воня, която ставаше още по-задушлива, когато се смесеше с миризмите на тиня и риба, идващи от реката. Шарлатани и клоуни викаха и шумно рекламираха услугите си, надявайки се да привлекат повече клиенти. Сводници сновяха из тълпата, шмугваха се напред- назад, разяснявайки с шепот прелестите на своите красавици. Хора-гущери и хора-скорпиони54 се оглеждаха крадешком за лесна плячка. Свещеници се тълпяха, за да отидат до Некропола. Три погребални шествия стояха с приготвени сандъци и саркофази; хоровете нетърпеливо чакаха да запеят. Господарите на гробниците обучаваха опечалените как да се държат, какво да правят в различните етапи на ритуала.
Амеротке и придружителите му си пробиваха път с лакти, а Шуфой зорко следеше за „заблудените“ пръсти на ловките мъже-гущери. Съдията се насочи надолу към малък кей и използвайки фараонския си картуш, успя да осигури една дворцова баржа, „Царският хор“, развяваща имперското знаме. Те се качиха на борда и матросите я оттласнаха от брега. Един моряк стоеше на борда и свиреше като с рог през голяма раковина. Виещият звук, подобен на сирена, предупреждаваше другите съдове да направят път на фараонския пратеник.
Нил течеше, ленив и муден. Въздухът, дори и далеч от бреговете, бе наситен с миризмите на спарен такелаж, тиня, дзифт и престояла риба. В средата на течението имаше дори повече погребални кораби, отколкото покрай брега, на някои кабините бяха съвсем прости, а на други — драпирани с бродиран плат или с кожа. На палубите им стояха опечалените, обърнати с гръб към по-бавната баржа за ковчезите, представляваща имитация на тайнствения кораб, който превозил Озирис до Далечния хоризонт. „Царският хор“ обаче имаше екипаж от опитни гребци и лесно си проправяше път през оживената като централен булевард вода. Птици се стрелкаха нагоре и се спускаха надолу, пикираха и се рееха из въздуха. Над всичко това, извивайки се като тъмна переста сянка на фона на светлосиньото небе, се носеха огромни лешояди и ястреби, долетели от пустинята, за да пируват с изобилната мърша наоколо. Седнал до Надиф на кърмата, Амеротке се чудеше какво ли ще може да им каже Шурат, докато баржата се носеше като стрела през водата към основното пристанище на Града на мъртвите: Вечния дом на Озирис, чиято огромна статуя се извисяваше над главния вход на Некропола. Въпреки горещата мараня и облаците прах съдията все пак можеше да различи отделните слоеве на Града на мъртвите: редиците на къщите, вилите и работилниците, сбутани едни в други, покатерени по склона на планината, прорязан от различни пътища и лъкатушещи тесни пътечки. Амеротке се държеше здраво и остана непоклатим, докато баржата правеше остър завой, за да акостира на пристана. Накрая маневрата приключи успешно и съдията и придружителите му слязоха на брега и започнаха да се промъкват през гъстата, притискаща ги отвсякъде тълпа, като се мъчеха да отвяват настрани прашните облаци и хилядите мухи. Шуфой отвори слънчобрана, но Амеротке се отказа от него; не му даде сърце да каже на дребосъка, че е твърде дребен, за да му го носи. Вместо това закрачи устремно напред, а останалите, заедно с двамата меджаи, го следваха по петите. Сега вече се намираха в Страната на смъртта, Входа към Далечния изток, Прага на Далечния хоризонт, зад която лежаха гробниците, Домовете на милионите години. Вътрешният град бе посветен изцяло на смъртта. Тук опечалени се приготвяха да вземат участие в предстоящите погребални обреди, а наетите хорове репетираха химна: „Когато най-добрите отиват на Запад55, тогава и боговете ридаят…“
Недалеч от погребалните шествия се бе наредила пъстра сбирщина от хора, решили на всяка цена да изкарат насъщния си, заменяйки и продавайки какво ли не — от пакетчета с кукички за риба до наливен зехтин. Готвачи предлагаха храна, вряща в гърнета над пламъците на импровизирани огнища. Винарчета на висок глас обявяваха колко струва чаша от стоката им. Амеротке подмина бързо цялата тази навалица и навлезе в уличките на смъртта, покрай които бяха наредени балсаматорски и погребални дюкяни, предлагащи пълен набор от услуги, като се започне от изваждане на вътрешностите от телата на бедняците, които после трябваше да се почистят в наситена със самородна сода вана и да се натъпчат с евтини дървени стърготини и парцали, та се стигне до пищни и разточителни погребални обработки за богатите, с които се подсигуряваше абсолютно всичко за подобаващо последно пътуване на мъртвия. Те се отклониха от главната улица и завиха надясно в един отвратителен, мизерен и вонящ лабиринт от пълни с боклуци сокаци — мрачния квартал на Ашу, бездомниците, с тесни тунели, подслоняващи всякакви престъпници. Мяркаха се сенки, плашещи и опасни, но прибягващите им силуети мигом се стопяваха някъде, щом разпознаеха Надиф с меджаите му. Амеротке и придружителите му бяха приветствени със злокобни викове, които отекваха наоколо из мръсните сокаци, за да оповестят кой идва и да предадат информацията в самите дълбини на това гето на ада. Тук всъщност бе Свърталището на мрака — квартал, лабиринт от тунели, рушащи се къщи, запуснати храмове и занемарени, мръсни дюкяни. На Амеротке му се стори, че стените от двете му страни се събират върху него, но в този момент тунелът, през който се промъкваха, ги изведе на широк, прашен площад, в чието дъно имаше изоставен стар храм.
— Сърцето на Свърталището на мрака — прошепна Надиф. — Тук ще намерим Шурат.
Едва бяха преполовили площада, когато от сокаците и вратите се заизмъкваха мъже от всякакви националности — кити, жълтокоси наемници от островите във Великото зелено море; нубийци, черни като нощта; ханаанци, блестящи като бронз; пясъчни жители, либийци, всички до един облечени в дрипи, но и
