Сградите в Града на мъртвите постепенно останаха зад тях. В покрайнините имаше селище, което подслоняваше постоянните работници в царските гробници. Под патронажа на двора и със специалното му благоволение тези опитни, изкусни майстори живееха в много добри условия и получаваха всякакви удобства. Амеротке си спомни, че днешният ден бе в почит на мъртвите, ден, в който не трябва да се върши никаква работа, и затова селището бе много шумно и оживено, огласяно от играещи деца, смях на мъже, долитащ от кръчмите, ясен показател, че наистина нито камък не е бил пренесен в Долината на мъртвите.
Щом излязоха от града, в периферията на западните Червени земи теренът се промени рязко. Стана унил и потискащ, с мрачни хълмове и тесни пътеки, които прорязваха сенчести клисури. Минаха покрай кавалерийски патрул и от време на време бяха спирани от елитните части на Пазителите на Запада, нубийци и сирийци, винаги нащрек срещу появата на крадци и мародери в гробниците. Накрая стигнаха до квартала на тайнствата. Въпреки слънцето, смазващата жега, песъчливия задушен въздух Амеротке имаше чувството, че някаква невидима, зловредна влажна мъгла идва като вихрушка откъм скалите. За да се разсее, съдията отвори ленената си чанта и извади картата, която бе взел от стаята на Хутепа. Знаеше добре къде отива. Долината на забравата беше място, което бе посещавал навремето с баща си и с брат си. Те го бяха угощавали с истории за чудовища, притаени наоколо: сфинксове с човешки глави; грифони с тела на чакали, с орлови глави и крила; уроди, които могат да превърнат човек в камък с един-единствен гибелен поглед. Не му се искаше дори да си ги припомня. Избърса потта от лицето си, отказа за пореден път предложения от Шуфой слънчобран и започна задълбочено да проучва картата, освобождавайки ума си от фантасмагориите и небивалиците на своето детство. Продължиха да вървят мълчаливо, а омаломощаващата жега ги обгръщаше като дебело, грубо одеяло.
Най-накрая стигнаха до Долината на забравата. Входната алея беше от фин пясък, изпъстрен с камъни и скални блокове, откъртени от скалистите странични склонове под въздействието на слънцето, вятъра и дъжда: потискащо, безмълвно място, с тесни пътечки, водещи в различни посоки. В сенките на скалите цъфтяха каперсови храсти. Виолетовите им цветчета и сочните им, плътни листа разнообразяваха гледката на сиво-черните канари. Амеротке спря и се загледа към небето. Кръжаха лешояди. Някъде нагоре, по скатовете на долината отекваше ехото от кашлящия вой на големи ивичести хиени — свирепи, хищни зверове, които ставаха истински опасни при падането на мрака. Той отпи глътка вода от меха от газелска кожа, носен от единия меджай, и забърза напред, продължавайки да се взира в картата на Хутепа. Когато стигна до маркираното място, се обърна наляво и се огледа.
Гробниците в стръмната, почти отвесна скала бяха стари и изоставени. Можеше да различи входовете на седем от тях, но осмият липсваше. Цялата група се оттегли на съвещание в сянката на близките скали. След като изслушаха Амеротке, единият меджай отново проучи картата, после се отдалечи малко, заслонил очи с ръка, и отново се взря в стръмния склон. Бързо се изкатери по ронливите шистови скали, като сумтеше и изпращаше подире си порой от малки камъчета и пясък. Когато стигна до ръба на скалата, издаден рязко напред, той се обърна и помаха на Амеротке. Съдията нямаше друг избор, освен да го последва. Шистата се ронеше и цепеше под краката му; горещината беше непоносима. Още на половината път Амеротке цял плувна в пот. Той дишаше тежко и пъшкаше, забравил напълно за достойнството си, но скоро издраска до ръба и захиленият меджай му помогна да се покачи. След това му обясни, че фронталната част на шистата е била съборена, за да се блокира входът. Амеротке се повдигна на пръсти и успя да види горната част на врата, подаваща се над сипея.
— Но защо ли точно тази? И как? — попита той.
Меджаят се ухили и посочи по-нататък, нагоре към скалната фасада.
— Огън — обясни той. — Пороят от камъни от ронещата се шиста, цялото това свлачище, е било предумишлено предизвикано. Някой се е качил тук и е хвърлил запалени факли в пукнатините, достатъчно, за да ги превърне в зеещи проломи; останалото го знаете.
— Можем ли да я разчистим? — попита Амеротке.
Меджаят сви рамене и започна да изгребва камарата от свлечените камъни. Амеротке се спусна да му помага и извика на останалите да изчакат там, където са, тъй като ръбът на този етап можеше да издържи не повече от двама души. В началото задачата изглеждаше непосилна. Шистите режеха ръцете и нараняваха ноктите на Амеротке, отломъци и парченца раздираха краката му, но накрая, съсредоточавайки се на едно място за известно време, разчистиха камарата. Съдията отстъпи и се вгледа във входа, скрит допреди малко от скалните отломъци.
— Господарю — промърмори меджаят, — някой е бил тук преди нас.
Амеротке кимна. Той извика надолу към Надиф да запали факлите, които бяха купили в Некропола, и да ги донесе горе. С известни затруднения скалата бе изкачена, Шуфой използваше слънчобрана си за бастун, другият меджай се движеше пъргаво като маймуна. Той вдигна една от факлите високо и отмествайки внимателно Амеротке, се изкачи над свлачището и влезе в дупката. Амеротке видя светлинка, после още една и още една, тъй като меджаят бе открил стари факли, закрепени в процепите.
— Господарю — лицето на меджая се появи от дупката, — сега вече е безопасно да влезете и вие.
Амеротке свали робата си и ленената си торба и останал само по препаска, се изкатери по шистата и се промъкна в пещерата. Меджаят му помогна и му подаде факла. Гробницата се състоеше от две малки стаи — едната за погребалните предмети, а другата за саркофага. Оглеждайки се, Амеротке осъзна, че тялото е било заровено някак набързо. Със сигурност не е било някое богато и скъпо погребение. Кошниците, сандъчетата и ковчежетата изглеждаха евтини и кичозни. Всички до едно бяха отворени, а катинарите им бяха насилени и разбити. Саркофагът обаче, един простичък сандък за мумията, не бе заслужил такова внимание и си стоеше непокътнат. Амеротке затършува из оскъдните и бедняшки предмети: погребални делви, гърнета, статуетки и домашна посуда, които вдовицата сигурно е настоявала да бъдат погребани с нея. Най-накрая намери кожена писарска чанта, изработена от изкусен майстор. Капакът й беше откъснат; парчета от твърдия печат с пломбата още се въргаляха по пода. Вътре в чантата нямаше нищо. Амеротке се изправи. Останалите безцелно зяпаха из гробницата. Шуфой изтъкна, че няма никакви рисунки или следи от погребален банкет.
— Сигурно са донесли бедната жена тук — каза той и гласът му отекна в пещерата, — погребали са я и след това са си тръгнали колкото може по-бързо. Открихте ли това, за което дойдохте, господарю?
— И да, и не — отвърна Амеротке. — Гробницата със сигурност е била осквернена и ограбена. Които и да са били — той вдигна малко алабастрово гърненце с благовонно масло, — със сигурност не са търсили имане; в противен случай щяха да разбият и сандъка с мумията. Не, дошли са да търсят нещо съвсем конкретно. — Той посочи кожената писарска чанта. — И аз подозирам, че го са го намерили: Книгите на гибелта, Ари Сапу. Взели са свитъците, напуснали са гробницата и са инсценирали свлачище. Предизвикали са го, за да скрият входа и следите от своята намеса.
Надиф взе една съскаща факла от процепа, в който бе втъкната. Протегна я пред себе си и започна внимателно да я изучава. След това я вдигна и посочи и към останалите факли, забучени в процепите и пукнатините.
— Който и да е бил — заяви началникът, — е дошъл добре екипиран. Донесени са достатъчно факли, за да осигурят необходимата светлина за претърсването — той извади още една факла и я запали. — Смолата е суха и твърда, но все още е добра… — Той се огледа, постави факлата на пода и отиде до малка масичка, която беше премествана, прекара ръка по повърхността й и се вгледа в праха. — Тази Хуанека е погребана вероятно преди около четиридесет години. Предполагам, че гробницата е разбита преди може би пет или шест години, точно когато Рекхет постави началото на своето царство на ужаса в Тива.
— Напразно бихме целия този път дотук, а? — попита Шуфой. — Имам предвид, хвърлихме си силите на вятъра.
— Не мисля така — Амеротке приклекна, с ръце, провесени между коленете, и зацъка с език, взирайки се в писарската кожена чанта. — Първо, убеден съм, че Книгите на гибелта са били скрити, когато техният автор е бил арестуван и екзекутиран. Второ, съпругата му по някаква непонятна причина не е могла да се насили да ги унищожи, така че те са били погребани с нея. Хората може и да са помислили, че това са някакви семейни документи. Подозирам, че тя е станала бездомна изгнаница и е била низвергната — той махна обобщаващо с ръка наоколо си. — Всичко това го доказва: никой наистина не го е било грижа за нея. Трето, Хутепа е започнала да подозира, че Ари Сапу са тук. Тя е ровила из архивите и е открила къде точно е погребана Хуанека.
