— Но тя никога не е идвала тук — намеси се Надиф.
— Разбира се, че не. Хутепа е била хесетка. Как би могла да дойде в самотна долина като тази? Да се изкачи по този скалист сипей и да разбие входа? Не, не — той замълча за малко. — Може би е осъзнала, че ръкописите са били откраднати и без да идва чак дотук. Може би просто е искала да докаже, че Ари Сапу не са били загубени. Никога няма да можем да отговорим на този въпрос. Обаче аз съм убеден, че тя е била убита заради това, което е научила, макар да е само още една загадка сред многото други, които чакат да бъдат разрешени.
— Господарю! — Шуфой, който ровичкаше в някакви остатъци в най-отдалечения ъгъл, приближи, хванал нащърбена играчка в ръка. Амеротке я взе, приближи я до една от факлите и внимателно я разгледа. Беше малко жирафче с подвижна глава, закрепена на дебел и твърд канап за дървеното тяло.
— Детска играчка? — ахна Надиф. — Нима Хуанека е имала дете?
— Дали то е оцеляло? — попита Шуфой. — Или това принадлежи на самата Хуанека? Спомен от нейното детство?
— Открихте ли някакви други данни за дете?
Шуфой и меджаите поклатиха отрицателно глави.
— Запазете това — Амеротке подхвърли играчката обратно в ръцете на Шуфой, после се обърна и влезе в погребалната стая.
Взря се в очукания сандък на мумията и се запита какъв ли живот е водила тази жена. Може би е била хесетка с големи надежди и амбиции, но съпругът й се е оказал убиец, човек, виновен за смъртта на много невинни. И ето, в същия този храм, петдесет години по-късно, се бе появил още един, нов Рекхет. Някой бе проникнал в тази гробница, беше се сдобил с Книгите на гибелта и ги бе използвал за своите злодейски, нечестиви цели.
— Надиф — повика го Амеротке през рамо.
— Да, господарю съдия — Надиф приближи и застана до ковчега, прокарвайки ръка по боядисаната му гипсова рамка.
— Питах те и преди. Този Рекхет що за човек бе?
Надиф вдигна вежди:
— Господарю, нямам повече какво да добавя към това, което вече ви казах. Беше тих, спокоен, ерген. Квартирата му беше в храма, там работеше като жрец-лечител, беше прилежен и усърден учен.
— Мислиш ли, че той е бил истинският Рекхет?
— В моя живот съм срещал хора, както сигурно и вие във вашия, които приличат на господари и господарки на светлината, но всъщност имат тъмни сърца и зли души. Аз съм меджай. Аз арестувам хора. Аз не изследвам сърцата и слабините им, търсейки някакви тайни. Аз разчитам на доказателства и сухи данни! Мъжете, убити на онзи банкет, са подозирали, че Рекхет е от техния храм; един от тях всъщност го бе посочил. Когато претърсихме стаята на виновника, намерихме достатъчно отрови и еликсири, за да се посее масова смърт и осакатяване из целия град. Да не говорим за значителното състояние, което той така и не можа обясни. Още повече че сам си призна всички престъпления и се остави на милостта на фараона. Заради това бе осъден на жива смърт — доживотен затвор в пустинен оазис.
Амеротке приближи и потупа началника по гърдите:
— Но какво чувствате тук? Мислите ли, че наистина е бил виновен?
Надиф присви очи и се огледа из призрачната стая.
— С една дума, господарю, да, вярвам. Уликите го доказваха.
— Много добре, чудесно — Амеротке реши да пробва по друг начин. — А мислите ли, че в Тива би могло да има повече от един Рекхет?
— Възможно е — отвърна полицаят. — Може да е имал помощник, например хесетката Хутепа и затова да се е върнал, за да излее отмъщението си върху нея.
— Хутепа — въздъхна Амеротке. Чувстваше се уморен, мръсен и потен, но искаше да продължи всичко това, докато го доведе до неговото логическо заключение. — Хутепа е ходила в библиотеката на храма. Явно снощи там е станал някакъв инцидент, огън, пожар, макар само боговете да знаят какво точно се е случило. Но във всеки случай Хутепа е посещавала библиотеката. Най-вероятно е търсила някакви записки, за да открие тази гробница. Сигурно е питала библиотекаря дали и някой друг е провеждал подобни изследвания. Такова нещо би трябвало да е записано, редно е да се оставя знак за ценните ръкописи, с които се работи. Дори и да не е направено, библиотекарят би могъл да запомни. Хутепа вероятно го е питала за това? Затова ли е убита? Защо библиотеката е била изгорена снощи? Макар че — Амеротке се извърна и се облегна на погребалната лавица, — ако Хутепа бе открила, че и някой друг е замесен, сигурно би докладвала за това на властите? Дали? Това е гатанка, пълна мистерия, но хайде — Амеротке посочи към факлите, — гаси ги, и да си тръгваме.
— А вратата?
Амеротке се засмя:
— Надиф, аз съм сигурен, че ще напишете рапорт за откритията си в тази гробница. Господарите на мъртвите ще я поправят и заключат. Ние трябва да преследваме друга цел.
При пристигането си обратно на малкото пристанище до Великия траурен град на Нил Амеротке си мечтаеше да се върне у дома, да се изкъпе, да се преоблече и да си почине. Но царският шамбелан, ескортиран от един капитан от Накту-аа, много скоро промени това. Били проведени издирвания, каза му служителят, и щом се разбрало, че Амеротке е отишъл в Некропола, той застанал там, за да очаква търпеливо неговото завръщане.
— Господарю съдия — възвести шамбеланът, — трябва да ме придружите до Храма на Птах.
Той извади имперския картуш с печата на Хатусу. Амеротке незабавно го целуна и едва след това попита защо.
— Защото — отговори му шамбеланът — това е волята на Божествената! Пожар е унищожил част от храмовите архиви. Библиотекарят е бил убит, а господарят Ени и помощниците му са силно разтревожени.
— Нима всички ние не сме! — тросна се Амеротке.
Надиф веднага измърмори, че трябва да се погрижи и за някои други свои задължения, за които Амеротке тайничко подозря, че включват баня, хубаво хапване и отморяваща дрямка под сенчесто дърво. Той каза на началника първо да посети двореца, за да издири господаря Сененмут и да му каже всичко, което са научили. Той самият щеше да отиде право в Храма на Птах. Шуфой изпъшка драматично, но шамбеланът беше крайно настоятелен, а капитанът от Накту-аа изгаряше от нетърпение да избяга от жегата, вонята, рояците мухи и безумната врява на кея. Амеротке се сбогува с Надиф и меджаите и последва шамбелана към града. Почти бяха стигнали до храмовите пилони, смесвайки се с потока посетители и поклонници, когато Амеротке чу някой да вика името му и Мабен изникна от тълпата, бършейки чело с крайчеца на робата си.
— Господарю Амеротке — запъхтяно каза той, — първожрецът Ени чака, но първо трябва да видите разрушенията — той почти издърпа Амеротке от свитата на шамбелана, подканяйки го да бърза през колонадите, през арките, през градините и накрая го въведе във вътрешния двор на Дома на живота.
Още преди да стигнат до вратата, Амеротке усети парливия, остър мирис на масло и пушек. Минаха покрай редица лимонови дървета, завиха зад ъгъла и разрухата се ширна пред тях. Половината библиотека, включително и дългият коридор с прилежащите му стаи бяха унищожени до основи, превърнати в пепелища. Нищо, нищо не бе останало, освен лющещите се, овъглени дървени греди и купища напукан кирпич: пълен хаос, мрачно опустошение, над което все още пърхаха искри и тъмни стълбчета дим, които се издигаха нагоре и се разстилаха навсякъде. Амеротке премина през това пепелище, забелязвайки, че близките стени също са много обгорели и съсипани. Работници вече издигаха скелета и им поставях талпи, бързайки да възстановят разрушенията. Кошове, ведра и лопати, използвани при потушаването на пожара, лежаха захвърлени на земята. Стадо маймуни с пискливи гласове безспирно бъбреха в короните на дърветата. Птици се рееха и се спускаха, привлечени от необичайната гледка, и след миг отново се издигаха във вихрен танц.
— Ръкописите са загубени — изстена Мабен, — библиотекарят — мъртъв.
