регистри, които е пазил.
— Това не е съвсем вярно — заяви Мабен. — Господарю съдия, храмовите регистри, тези, които може да ни дадат сведения за датата на смъртта на Хуанека и местоположението на гроба й, се пазят в библиотеката, но това са само копия. Оригиналите се съхраняват в ракла в моята стая.
Амеротке изненадано поклати глава, после вдигна чашата си и я завъртя в ръце.
— Значи, храмовите регистри, съхранявани от библиотекаря, в които е обозначено местоположението на гроба на вдовицата — повтори той бавно, — са били само копия, а оригиналите са другаде и нищо не им се е случило?
— Нищо — отвърна Мабен. — Мога да ви ги покажа. Те се съхраняват в специален сандък, за който само аз имам ключ.
— Тогава защо — настоя Ени — нашата библиотека бе изгорена, а нашият библиотекар убит?
— Единственият ми отговор е — заяви Амеротке, — че библиотекарят сигурно е имал информация, опасна за убиеца, а сред неговите архиви вероятно е имало нещо друго, доказателства, улики, които би могло да са ми от помощ. Първожрецо, имате ли някаква идея какво може да е това?
Ени и тримата му подчинени поклатиха глави и хорово дадоха отрицателен отговор на Амеротке. Той разсеяно захапа някакъв плод, после си взе резен месо; вече бе започнал да усеща виното. Отмести чашата си. Не искаше да показва сънливост, а и начинът, по който четиримата свещеници бяха зяпнали в него го караше да се чувства неудобно. Той лекичко мушна Шуфой в ребрата.
— Господарю Ени, благодаря ви за вашето гостоприемство. Време е да си вървя. Нямам повече въпроси. Това, което ми казахте, само задълбочи мистерията. Преди да тръгна, може ли да хвърля поглед на този специален сандък?
Мабен веднага се съгласи и скочи на крака. Шуфой довърши виното си, грабна две сочни парчета месо от платото и забърза след своя господар, без да се сбогува, да благодари или поне да се поклони пред първожреца. Дребосъкът се подсмихваше под мустак. Господарят му вече вървеше напред, говорейки с Мабен за сандъка. Свещеникът го уверяваше, че е подсигурен с три тежки катинара, а ключовете носи само и единствено той. Никога не ги бил давал на някого; е, не и без разрешението на върховния жрец Ени, и то само на високопоставени членове на храмовата йерархия.
Стаята на Мабен се намираше в края на колонадата. Беше приятно, прохладно помещение, със стени в свежо зелено; кошници с цветя бяха наредени в единия ъгъл, върху малка масичка бяха натрупани папируси и калеми, четки и мастилници, а наоколо имаше много сандъци и ковчежета. Мабен отключи вратата към друго помещение, което нарече пред тях „моята светая светих“, и въведе Амеротке и Шуфой в малка варосана стаичка с решетесто прозорче високо в стената. По стените имаше лавици, на които бяха подредени документи, малки сандъчета или касетки. Под една от тези лавици беше поставен огромен дървен сандък, целият резбован със символи и знаци на Бога книжовник Тот. Мабен отвори кесията, привързана към пояса му, извади връзка ключове и отключи трите тежки катинара. После издърпа сандъка изпод полицата, отвори капака и с ръка посочи съдържанието му на Амеротке:
— Господарю, можете да търсите тук, колкото ви душа иска. Това са оригиналите. Библиотеката — важно добави той — съхраняваше само копия. Направихме ги просто за да се подсигурим в случай на инцидент или събитие като снощното. Ще изляза и ще затворя вратата на стаята си. Бих бил признателен, ако ме осведомите, когато пожелаете да си тръгнете.
Амеротке кимна в знак на съгласие. Щом свещеникът излезе, двамата с Шуфой издърпаха сандъка в стаята на жреца. Съдията взе възглавници за себе си и за слугата си и започна внимателно да пресява ръкописите. Сандъкът бе натъпкан с документи, всеки с етикет, указващ датата, на която е бил написан. Някои бяха съвсем скоро направени, други бяха пожълтели от времето или пък се съхраняваха в отделни медни цилиндри. Амеротке отхвърляше настрани тези, които не му вършеха работа, поставяйки от дясната си страна всички, които бяха написани през последните пет или шест години. Но дори и при тази организация задачата бе много скучна и трудна. Наложи се Шуфой, който беше оборен от сънливост, да се разбуди. Двамата претърсваха свитъци и регистри, свързани с най-разнообразни храмови дейности: посетители, дарения на храма, погребални стоки, както и местонахождения на гробници. Амеротке скоро си даде сметка, че този важен сандък съдържа най-ценната документация на храма. Други подобни документи може би се съхраняваха в сандъци и ковчежета и касетки в съседните стаи. Макар и сънен, той преглеждаше купчината, която бе отделил настрани, четеше внимателно бележките, гледайки датите, но не откри абсолютно нищо, което да предизвика подозрението му.
— Господарю — Шуфой разтърка очи, — денят преваля. Време е да си вървим. Тук няма нищо.
Амеротке му върна една ядосана реплика в отговор. Чувстваше се тревожен и неспокоен. Не беше отбелязал никакъв напредък с разследването си. Беше блокиран от всички страни, в някакъв кошмар, като изгубен в лабиринт без вход и без изход, докато около него се вихреше злото.
— Господарю съдия! — Амеротке се сепна и погледна към вратата. Там стоеше Мабен. Зад него изникна Асурал, капитанът на храмовата стража към Двореца на двете истини в храма на Маат, а след него и Пренхое, главен писар в същия дворец. Асурал избута Мабен и влезе с маршова стъпка като на парад. Беше облечен в богато украсена кожена пола, походни обуща на краката, с кожен ремък през гърдите. Шлемът му беше под едната мишница, с другата си ръка държеше къс жезъл, който използваше при подреждането на войниците си в тържествен строй.
— Господарю съдия — прогърмя той, застанал мирно, като поглеждаше към Шуфой, който се хилеше в шепата си, — господарю съдия, разрешете да доложа!
— Асурал, Асурал — промърмори Амеротке и се изправи, — за бога, просто ми кажи защо си тук.
Асурал погледна през рамо към Пренхое, който бе роднина на Амеротке. Младият писар беше облечен в надиплена бяла роба, с бродиран пояс около талията, пръстите му бяха изцапани с мастило, и се оглеждаше назад към коридора така, като че ли се бе изтощил от необятните дворове на огромния Храм на Птах.
— И ти, Пренхое, не гледай толкова уплашено — каза Амеротке. — Я и двамата елате тук.
Пренхое бързичко застана до Асурал, а той се поотпусна.
— Господарю съдия, претърсихме основно Дома на златната лоза. Открихме тленни останки на жена. Мисля, че е по-добре да дойдете.
Осма глава
Кенти тенену: либийски вожд
Наратуша, главнокомандващият на либийските племена, потърка потния си гръб в кората на терпентиновото дърво, на което се бе облегнал, и с присвити очи се вгледа в своите спътници. Слънцето все още прежуряше, но той имаше нужда да излезе извън Имението на отдиха, където „очите“ и „ушите“ на фараона не можеха да гледат и да слушат разговора им. Огледа още веднъж втренчено групата, насядала в кръг около него.
— В сила ли е мирният договор? — повтори им той.
— Не съм сигурен — отговори сивобрад либийски вожд, седнал от дясната страна на Наратуша. — Фараонът може да заяви, че поради смъртта на онези трима писари мирният договор е анулиран, тъй като церемонията по подпечатването не е била доведена докрай за нейно удовлетворение.
— Анулиран, анулиран? — изсъска Наратуша, опитвайки се да овладее избухването си.
Той въртеше чаша бира в ръцете си и зяпаше из манастирската морава. Погледът му падна върху отблясъците на водата в напоителния канал, който докарваше речна вода дотук, за да запази този рай свеж и зелен. Овце и диви кози кротко пасяха наоколо. Гълъби от храмовите гълъбарници се рееха ниско и отново се вдигаха на бели ята във въздуха. Зад дърветата се виждаха великолепните каменни зидове на храма, огрени от светлина.
