нямаше да сложи двойната корона и да хване жезъла и боздугана? Ами Хатусу, царствената кучка? Наратуша затвори очи и запъшка от удоволствие. Ах, как му се щеше да хване тази имперска кучка в ръцете си и да й покаже кой е истинският господар!
Чу рязко покашляне и отвори очи. Темеу, негов роднина и близък съратник, го гледаше втренчено и многозначително. Красивото лице на младия мъж бе изопнато и разтревожено, очите му излъчваха предупредителни сигнали. Наратуша се опомни. Вождовете, насядали в кръг около него, не бяха врагове, но в никакъв случай не му бяха и приятели, бяха само сподвижници в това, което Наратуша наричаше своето „велико начинание“ срещу могъщия Египет. Не всички заслужаваха доверие. Някои бяха свързани от кръвта, други от общата си омраза към фараона и от изгаряща жажда за египетските богатства, но нямаше почти нищо друго. Наратуша се захили, очите му засвяткаха. Не биваше да забравя да се усмихва отново и отново, а не да показва истинските си чувства. Трябваше да впечатлява тези воини, да ги респектира със своята хитрост и лукавство.
— Кой ли е виновен за отравянията? — запита Темеу, за да отвлече вниманието от Наратуша.
— Е, не и ние! — подигравателно каза Сивобрадия, предизвиквайки смях сред околните.
Наратуша остана невъзмутим. Вождовете приеха този коментар за забавен, но Наратуша и Темеу тайничко бяха обсъждали и подобна възможност. Не всички вождове искаха мир. Някои открито завиждаха на Наратуша за това, че чрез преговорите е придобил власт над тях. Дали някой от всичките не бе виновен за позора, който се случи в храмовия двор? Опит да бъдат провалени плановете му, преди да са се осъществили.
— Сигурни ли сте? — гласът на Наратуша, остър и груб, пресече краткото развеселяване. Той насочи пръст към Сивобрадия. — Ти пи последен, след Темеу. Ти подаде винената чаша на техния жрец.
Останалите вождове се напрегнаха. Наратуша бе заявил гласно подозрението, което някои от тях също бяха обсъждали помежду си. Сивобрадия попипваше кораловата си огърлица, окачена на прогизналия му от пот врат. Очите му, черни, предпазливи и хитри, блестяха на скулестото му лице; той се насили да издържи на втренчения поглед на Наратуша.
— Как бих могъл аз — спокойно и саркастично каза той — да отровя виното?
После разпери ръце и скъпоценните пръстени по пръстите му засвяткаха на светлината, проникваща през клоните над главите им:
— Каква отрова изобщо бих могъл да имам?
Наратуша кимна, сякаш му повярва.
— Бяха ли изследвани утайките от виното? — попита друг вожд, опитвайки се да разчупи напрежението.
— Да — резкият отговор на Наратуша въдвори тишина сред шептящия кръг около него. Той кимна, взирайки се напред, сякаш виждаше нещо, което те не можеха да видят. Знаеше какво следва. Трябваше да убеди тези хора, че мощта и влиянието му са огромни и се простират надалече.
— Откъде знаеш това? — попита Сивобрадия.
Наратуша всмукна въздух през зъби и присви очи. Беше твърдо решен да покаже на Сивобрадия, който се мислеше за лукав като чакал, че е много по-добър от него.
— Знам — прошепна той, протягайки се, — защото знам! — Огледа се наоколо и се усмихна. — Имаме шпиони по високите етажи, при министрите на Египет.
— Невъзможно! — възрази Сивобрадия.
— Темеу, лъжа ли? — обърна Наратуша се към красивия си братовчед.
— Ти говориш с гласа на истината — потвърди Темеу. Той наблюдаваше лицето на Наратуша, чудейки се дали хитрият му, коварен военачалник не подвежда и него, и цялата им група.
Изявлението на Темеу предизвика изненада и смайване сред всички. Либийците получаваха информация за Египет чрез търговци, прекупвачи и затворници. Понякога успяваха да подкупят някой дребен предател, нископоставен служител, но да имаш шпионин във висшето управление, сред министрите на Египет, за подобно нещо досега никой не беше чувал! Наратуша, седнал с кръстосани крака, си вееше енергично с ветрилото и същевременно внимателно изучаваше лицата им. Ако имаше предател или враг сред тях, сега щеше да покаже истинското си лице от страх, че египетският шпионин може да го е издал. Но Наратуша не установи никаква вина, никакви притеснения, а само изненада от неговото изявление.
— Кой е този шпионин? — засече го Сивобрадия.
— Жрец в Храма на Птах — отвърна Наратуша, — който седи в краката на фараона, царствената кучка, и слуша тайните, които се леят от нейната хубава устица. Темеу — посочи го — ще потвърди това, което ви казвам — той вдигна двете си ръце. — Не мога да ви кажа името му! Просто трябва да ми повярвате. Темеу?
— Според нашия шпионин виното е било изследвано — Темеу подхвана нишката, — утайките са били дадени на едно куче. То не е пострадало.
— Тогава откъде е дошла отровата? — запита един от вождовете. — Дали не е от царствената кучка? Дали тя не е тази, която е искала да провали мирния договор? Знае ли тя нещо за плановете ни?
— Не! — саркастично каза Наратуша. — Не! — силно се изсмя той. — Тя екзекутира тези пустинни жители — е, те биха могли да й кажат! Може би знаеха нещо, може би не. Но ако царствената кучка действително бе разбрала за нашите планове, щеше да пощади живота им и да ги разпита.
— Значи тайната ни все още е запазена?
— Разбира се! — натъртено и самонадеяно отговори Наратуша. — Мислите ли, че ще ви докарам тук, за да се правим на фараонски кучета, да целуваме боядисаните й крака и да се преструваме на смирени молители? Ние — той направи успокояващ жест с ръка — трябва да убедим царствената кучка, че искаме мир, докато тайно се готвим за война. Преди да дойдем тук, ви казах какво ще се случи, и всичко, което ви казах, излезе истина. Търговецът Ипуе ни прати вест, че ще видим могъществото на Египет да се разклаща и ето, точно това виждаме. Отравянията на трима от техните главни писари на храмовите стъпала, пред целия народ на Тива — наистина ли мислите, че Хатусу би искала това? Сигурно е бясна!
— Сега Ипуе е мъртъв — каза Сивобрадия. — Дали пък това не е работа на фараона, акт на отмъщение, а?
— Не знам. Не съм мислил върху това — отговори без заобикалки Наратуша. — Той умря в същия ден, в който бяха отровени и тримата писари. Не, съмнявам се. Всичко, което бих могъл да кажа, е, че това, което Ипуе обеща, се случва.
— Тогава, ако Ипуе не е убит от фараона, дали не си ти този, който му е затворил устата? — запита Сивобрадия.
— Търговците, които продават едного, винаги могат да продадат и другиго — безцеремонно отвърна Наратуша.
Това е най-добрият начин, помисли си той, нека сподвижниците му да останат в неведение за неговите криволичения, за неговата непочтеност. В крайна сметка именно тази непочтеност, заедно с меча в ръката му, бяха нещата, които му извоюваха първенството в този съвет.
— Царствената кучка — заяви един от вождовете, — може да е организирала отравянето.
— Защо?
— За да ни задържи тук, да разкрие какво в действителност се случва в западната пустиня.
Наратуша кимна. Не можеше да отрече това; самият той се чудеше дали не е така. Дали Хатусу не беше планирала убийствата, за да ги задържи — и него, и останалите вождове тук, далече от съплеменниците им, далече от съзаклятието им? Беше напълно наясно за опасността, пред която са изправени. Не можеха да си заминат — ако го направеха без изричното разрешение на Хатусу, подозренията за отравянето щяха да паднат върху тях. Мирният договор действително щеше да се провали и тогава какво щеше да се случи? Египетските кавалерийски ескадрони със своите многобройни колесници щяха да нахлуят дълбоко навътре в пустинните земи. Но макар че ги бяха задържали в Тива, откъде фараонът и приближените й можеха да научат как се развиваха нещата в собствената им страна — планът на Наратуша да срази великата мощ на Египет?
— Не можем да напуснем без разрешението на царската кучка — бавно произнесе Наратуша. — Тя си има хора, които си врат носа навсякъде, за да й докладват всяка подробност. Съдията Амеротке разследва случая с тези отравяния. Убеден съм, че кучката е много объркана. Може наистина да не е искала договора. Нейният любовник зидар Сененмут е на същия акъл, както и генералите й, но те не можеха да не отстъпят
