Амеротке стоеше приведен над пода и ровеше с бастунчето си из пепелта, от която се надигаше миризма на евтин зехтин.
— Пожарът е бил предумишлен — той хвърли кос поглед към Мабен.
— Разбира се! — закръгленото лице на жреца се сбръчка от страдание. — Бил е светкавичен и неочакван. Докато потушавали пламъците, миризмата на зехтин още се е усещала. Разбира се, че е бил предумишлен! Предполагаме, че през един от ниските прозорци са били плиснати мехове със зехтин и веднага след това е хвърлена факла или лампа.
— А причината?
Мабен само сви рамене.
— Господарят Ени чака — промърмори той.
— А Хинкуи?
— О, той е добре, много по-добре. Имаше мъчителен, силен пристъп на повръщане, но след това се оправи.
Напуснаха чернеещите руини, но вместо да заведе Амеротке в храмовите постройки, Мабен го поведе през вътрешни градинки, окъпани в слънце и разхлаждани от фонтани, направо към личната резиденция на върховния жрец. Ограденото от високи стени дворче бе богато и пищно озеленено: цветни лехи, чакълено пясъчни алеи, малък басейн, захранван от фонтан; слънчев павилион и няколко платанови дървета. Под тяхната сянка на тапицирани табуретки с разперени крачета и на широки и ниски столове, изящно инкрустирани с абанос и слонова кост, бяха насядали Ени, Минакт и Хинкуи. Пред тях имаше трикраки масички, върху които бяха наредени позлатени подноси, отрупани с храна, и скъпи чаши, преливащи от вино. Хинкуи изглеждаше доста блед, но Ени и Минакт явно бяха пийнали здравата от висока, декорирана с цветя винена амфора, поставена малко по-нататък, на сянка. Покрай къта за хранене имаше дървени стойки във формата на папирусови колони, блестящо зелени, с тройно разклонени връхчета; по тях висяха запалени лампи, предназначени да прогонват мухите и другите досадни насекоми.
Амеротке бе приветстван най-официално. Шуфой беше пренебрегнат, но след като съдията показно отказа предложената му табуретка, както и розовата вода, за да си измие ръцете и лицето, първожрецът кимна недоловимо.
— Донесете още една табуретка — нареди Минакт.
Амеротке и Шуфой набързо се измиха, подсушиха ръцете и лицата си с ароматизирани ленени кърпи, после се настаниха пред чашите с изстудено бяло вино, блюдата с мек, вкусен хляб със стафиди, купите с пресни зеленчуци и чиниите с вкусно сготвени меса.
— Господарю съдия, има ли нещо за отравянето на дипломатите?
Гласът и лицето на Ени бяха напрегнати, той бе толкова разтревожен, че забрави обичайните любезности.
— Първожрецо — сви рамене Амеротке, — имаме няколко версии. Вие подадохте бокала…
— А той ми бе подаден от Мабен.
— О, да, но вие го взехте от либийците и на свой ред го дадохте на тримата писари. Не, не — Амеротке вдигна чашата си, — не обвинявам вас. Просто отчитам далечната и смътна възможност либийците да са хванали ръба на чашата с вино с ръцете си, които по някакъв начин са успели да намажат със смъртоносна отрова — той сви рамене. — Нямам доказателства за това. Смъртта на тези трима писари си остава пълна загадка — той отпи от студеното вино, затворил очи, наслаждавайки се на прекрасния вкус в гърлото си. — А пожарът? — попита той, отваряйки очи.
— Започна след мръкване — обясни Минакт. — Най-напред усетихме миризмата, мнозина в храма я подушиха. Веднага бе вдигната тревога, тръбите засвириха и всички хукнахме натам, но вече почти нямаше какво да се направи. Опитахме се да съборим горящите стени и да загасим пламъците с вода. Накрая всичко, което можахме да направим, беше да спасим другите постройки и да оставим огънят да изгори сам.
— А библиотекарят?
Минакт скръбно поклати глава:
— Намерихме трупа му, по-точно онова, което беше останало от него. На практика нищо друго, освен кости. Можем да кажем, че това е бил той — само заради овъгления му амулет, който се търкаляше до него.
— И дори не се е опитал да избяга и да се спаси? — попита Амеротке.
— От това, което установихме — въздъхна Минакт, — той е умрял в пламъците; може дори да е бил убит преди това.
— Пожарът със сигурност е започнал в неговата стая — рязко отсече Ени. — Предполагаме, че е бил заключил вратата след себе си. Това си беше негова привичка — щом затвори библиотеката, да седне там, да похапне, да пийне и да се порови в ръкописите, макар — гласът на първожреца стана сприхав и гневен, — това да беше строго забранено.
— Значи — Амеротке отпи от чашата си, — имаме тези трима писари, отровени в храмовия двор. Хесетката Хутепа, убита в собствената й стая от някаква смъртоносна отрова, сипана във виното й. Сега — и библиотекаря, обгорял до смърт в канцеларията си, а част от библиотеката е напълно унищожена. Подозирам, че сте прав — посочи той с чашата си към Минакт, — може и да е бил отровен, удушен или намушкан още преди да започне пожарът. Интересното тук е: защо пожар? Убиецът е искал да скрие нещо, но какво? — Той постави чашата си на масичката и се протегна. До него Шуфой си хапваше така, сякаш не беше ял с дни, без да обръща грам внимание на смразяващия поглед, идващ от закръглената, лъщяща от пот физиономия на Хинкуи, който придържаше с две ръце шкембето си.
— Първожрецо Ени, според легендата Книгите на гибелта, Ари Сапу, лежат погребани тук, заедно с техния автор, но това е просто измишльотина. Подозирам, че те всъщност са били погребани с Хуанека, чийто гроб е в Долината на забравата.
— Невъзможно! — заяви Ени.
Мабен и Минакт поклатиха глави, а Хинкуи изглеждаше направо слисан.
— О, не само е възможно, но е истина — монотонно и безстрастно продължи Амеротке, вперил внимателен поглед в свещениците. — Преди около четиридесет години Хуанека е била погребана заедно с Ари Сапу. Вероятно тя не е имала смелостта да ги унищожи, от страх да не й отмъсти отпътувалата ка на съпруга й, смятала е, че някаква заплаха я дебне от онзи свят. Хутепа е изучавала храмовите регистри и архиви и е успяла да установи къде е погребана Хуанека. Тя никога не е ходила там, но днес аз го направих. Открих схемите и чертежите, които беше скицирала. Гробът на Хуанека е в Долината на забравата, вратата му бе скрита зад купчини камъни от свличане на скалите; когато ги изгребахме, открихме, че тази врата вече е била разбита, а при претърсването не намерихме никакви следи от Ари Сапу.
— Имате предвид, че някой е бил там съвсем наскоро? — попита Минакт.
— Да, именно — кимна Амеротке. — Рекхет също е открил къде са се намирали Ари Сапу, отишъл е в Долината на забравата, взел е книгите, после е започнал своето ужасяващо дело тук, в Тива.
— Но когато Рекхет беше арестуван — заговори Ени, — Ари Сапу изобщо не бяха намерени при него.
Амеротке примигна и потисна едно проклятие. Съвсем не беше помислил за това.
— Може би — той внимателно подбираше всяка своя дума, — може би ги скрил някъде в храма и свитъците все още са тук?
— Или в тази библиотека — произнесе се Шуфой, без да спира да дъвче, с уста, пълна с месо.
— Може би — поклати глава Амеротке. — Подозирам, че библиотеката е била опожарена, за да се унищожи не само храмовата документация, но и всеки един запис за всеки човек, който е търсил нещо определено в храмовите архиви. Сигурно са съществували такива регистри?
Ени кимна:
— Господарю съдия, Хутепа беше хесетка, тя нямаше право на достъп до подобни ръкописи. Библиотекарят би трябвало да й откаже и непременно да ми докладва за случая, но никога не го е правил — добави той замислено и тъжно.
— Но защо му е било да убива библиотекаря? — попита бързо Минакт. — Можел е просто да изгори само библиотеката.
— Може би библиотекарят е знаел имената на онези, които са ползвали тези ръкописи — отвърна Амеротке. — Заради това е трябвало да умре, да бъде унищожен, заедно с всички записи, дневници,
