господарю съдия?
Амеротке поклати глава.
— Просто изумително — каза Шурат, — макар че, от друга страна, този човек бе заловен толкова лесно, че изглеждаше някак невероятно.
— Какво имате предвид? — язвително попита Надиф.
— Ами — каза Шурат, въртейки чашата в ръцете си като някой преподавател в Къщата на светлината, обсъждащ важен академичен проблем, — от време на време убийците биват залавяни, както и тези, които ги наемат, обикновено защото допускат грешка. Този човек никога не го направи, освен в един-единствен случай. Отрови трима свои приятели и когато вие, началнико Надиф, претърсихте стаята му, изведнъж, я гледай, намирате всички доказателства, които са ви необходими. Честно казано, не вярвам в това — той се протегна и докосна лекичко Надиф по гърдите. — Мисля, че в сърцето си и вие не го вярвате. Така че, господарю Амеротке, началнико Надиф — продължи той по-бързо, — у мен се породи голямо желание да се запозная с този човек. Искам да науча какво точно се е случило. И ако тези двамата вчера сутринта не бяха такива глупаци, сега той щеше да се намира под моята защита и под мой надзор.
— А втората причина? — попита Амеротке. — Казахте, че имате две причини.
— А, да — усмихна се Шурат. — Без да е известно на Божествената, на Сененмут или на вас, господарю Амеротке, либийците искат Рекхет мъртъв. Те искат тази уста да замлъкне. — Той се засмя весело при изненадата, изписала се на лицето на Амеротке. — Либийците не са глупаци. Те знаят за Тива не по-малко от вас: при кого да отидат, какво да купят, кога, къде и как. Още преди отравянията на писарите в Храма на Птах те ми изпратиха послание в Свърталището на мрака: мога ли да заловя Рекхет? След като отравянията се случиха, станаха още по-настойчиви. Предлагаха злато и сребро не в кесии, а в торби.
— Приехте ли? — попита Амеротке.
— Разбира се!
— Тогава защо ни казвате всичко това!
— Мразя либийците — отвърна Шурат. — Взимам златния им прах, среброто им, скъпоценностите им, но дали бих им предал Рекхет жив? Е, това е друг въпрос.
— А защо според вас — намеси се Надиф — либийците искат да се докопат до Рекхет?
— Не знам — разсмя се отново Шурат, — но когато го хвана отново, със сигурност ще го попитам. Интересен въпрос! Защо би могъл либийският главнокомандващ да има някаква работа с избягал затворник?
— И защо казвате всичко това на нас! — попита Амеротке. — Какво искате в замяна?
— О, няколко неща, господарю съдия. Първо, аз съм много любопитен. Второ, както вече казах, мразя либийците. Трето, известна ми е репутацията ви на честен човек. Когато Рекхет бъде хванат в капана, преди да бъде изпратен на дръвника, бих искал да говоря с него.
Амеротке се намръщи, но кимна.
— И накрая — Шурат наведе глава, после погледна нагоре, а очите му святкаха, — никой не живее вечно. Един ден и аз ще умра. Имам съпруги, деца. Те са ми скъпи, така както вашите — на вас. Бих искал думата на Божествената, че ще ми бъде позволено да си построя гробница, Дом на вечността в Долината на запада.
Амеротке изненадано погледна този господар на престъпниците, човек, който имаше пръст във всяко престъпление в Тива, било то проституция, насилие или смърт.
— Не ми вярвате, а, Амеротке? Всички ние трябва да отидем в Далечния запад. Когато умра, искам подобаващ гроб, пълен ритуал, мавзолей, където жените и децата ми да могат да идват и да говорят с мен, след като се отправя на път.
Амеротке чувстваше, че този човек говори с гласа на истината. Той се наведе над масата с протегната ръка:
— Имате моята дума, господине, вашите условия ще бъдат изпълнени.
Шурат се усмихна благо и стисна ръката на Амеротке.
— Не се притеснявайте, господа, когато си тръгнете, ще излезете безопасно от Свърталището на мрака. Ако някога, когато и да е, се върнете, тук няма да ви грози никаква опасност, имате моята дума.
— А ако вие хванете Рекхет преди мен?
— Имате най-тържествените ми уверения — отвърна Шурат, — че ще го разпитам и после ще ви го предам, макар че други могат да ни изпреварят! — Той се ухили на учудването на Амеротке и после зашепна, протягайки се напред. — Господарю съдия, мислете! Допускате ли, че либийците са ми повярвали напълно? Глупости! Наели са и други за тази задача. Дори не се преструват, че не е така! — Той се обърна, изкашля се и се изплю. — Ето това мразя у тях: показват много малко доверие и почти никакъв респект. Наели са амеметите, тази отвратителна гилдия от убийци, за да намерят Рекхет. Никой — печално продължи Шурат — не вярва на никого. Знаете ли — въздъхна той, — че дори са изпратили да ни шпионират? — Той посочи към Шуфой. — Дребосъче, помниш ли моя пратеник, Черепа?
Джуджето кимна.
— Пропадна! — Шурат поклати глава, а на лицето му се изписа тъга. — Изчезна! Хванат е! Не от Меджай; най-вероятно от амеметите. Те ще го изтезават и Черепа няма да има друг избор, освен да им каже малкото, което знае! — Той разпери ръце. — Защо не могат либийците просто да оставят тази работа на мен?
— Как научихте всичко това?
— Надиф — зловещо се ухили Шурат, — дори врабчетата, които посещават Свърталището на мрака, го правят с мое позволение. Не мога да кажа нищо друго, освен че амеметите, наети, платени, и насъскани от либийското злато, в момента търсят Рекхет.
— Ипуе? — рязко попита Надиф.
— Началнико, какво мога да знам за смъртта на търговеца, намерен да плува с лице надолу във водата, до съпругата си в лотосовия басейн?
— Мислите ли, че е бил убит? — попита Надиф.
— Да, така мисля — кимна замислено Шурат, издал напред долната си устна, като се помръдваше напред-назад върху възглавницата си. — Ипуе беше уважаван търговец, но обичаше крехка плът. Бих се обзаложил, че е бил човек, който е раздавал всевъзможни обещания на хората, в частност на жените, и че един ден е паднал в капана на собствените си лъжи. Обаче, кой го е убил и как точно е умрял — той поклати глава, — не бих могъл да кажа. Сега, господа — усмихна се Шурат, — ако нямате още някаква работа, няма да ви задържам повече.
Амеротке стана. Той кимна на Шурат и тръгна към вратата, където ги очакваха меджаите. Надиф го следваше. Шуфой остана, за да обмени шепнешком няколко думи с техния домакин, после хукна подире им. Амеротке беше на прага, когато Шурат го повика обратно:
— Господарю съдия, моля ви, може ли още само един миг?
Амеротке се обърна. Шурат стоеше прав, затягайки шарен пояс около талията си, като внимателно завързваше възела.
— Мога ли да ви дам един съвет, господарю съдия? Мисля, че преследвате погрешния човек — той се потупа с пръст по слепоочието. — Нямам улики, нито доказателства, които да представя пред вашия съд, но го чувствам. Запомнете какво съм ви казал.
Амеротке, Надиф, Шуфой и двамата меджаи напуснаха Свърталището на мрака, минавайки отново през тесните като иглено ухо улички в Града на мъртвите. Амеротке спря на един ъгъл и се огледа. Видя го как се совна бързо зад тях и изчезна в сенките — едноок просяк с патерица. Беше сигурен, че подобен просяк бе видял и когато слязоха от кораба при Вечния дом на Озирис в Некропола.
— Казвах ви — ликуваше Шуфой, — казвах ви аз, че Шурат иска да ви види!
— Но ти откъде го познаваш? — попита Амеротке.
— Господарю — дребосъкът вдигна ръка с разперени пръсти, — пет години бях сред Носорозите; с най- забележителния от които току-що се запознахте.
Завиха към търговския квартал на Некропола, с по-широки улици; подминаха дюкяните и будките на балсаматорите, пред които бяха окачени да съхнат трупове на бедняци. Жегата, смрадта и мухите бяха толкова натрапчиви, че Амеротке замени топче сребро за топче благовонно масло, за да получи поне малко облекчение, докато вървяха през шеметната блъсканица по пътеките, водещи към западните долини.
