— Може би за да се прикрият някакви улики. Аз самият не знам нищо.
— Нещо друго?
— Амеротке и началникът на Меджай Надиф с всеки изминал час стават все по-любопитни. Това, както вече казах, е много опасно.
— Опасността ще отмине — убедително прошепна Темеу. — Тогава ще се срещнем отново. Нали? Ще се шляем из някоя усамотена градинка в храма, ще полегнем на сянка, където тревата е сочна и свежа…
Чу звук, от който разбра, че свещеникът стана и избяга през малката вратичка. Темеу се засмя тихичко. Изправи се и се облегна на стената, хвърляйки бърз поглед по рисунките срещу себе си. Жрецът нямаше друг избор, освен да дойде тук, да го слуша и да му каже всичко, което знае. Темеу шумно си пое дъх. Време беше да тръгва. Излезе от параклиса и се смеси с навалицата, следвайки пътеката през храмовия двор. Погледна част от почернелите руини на Къщата на книгите. Не спря да ги разглежда, а бързо продължи нататък. Най-сетне стигна до Вратата от слонова кост, незабележим сред тълпата, блъскаща се напред- назад, и подмина храмовите стражи, полегнали в сенките на кана с бира. Проправи си път през вратата и излезе на широката алея, която водеше към града.
— Милостиня — жално изхленчи някакъв глас, — милостиня, велики господарю!
Темеу се обърна. Приведеният мъж бе облечен в просешки дрипи и държеше тояга в ръка, но лицето му не изглеждаше никак жално; очите му святкаха, а устата му беше отворена. Темеу забеляза, че по зъбите му има синкави петна.
— Каква милостиня? — отвърна патетично Темеу. — Каква милостиня да ти дам?
— Велики господарю, мога да ви покажа всякакви чудеса. Мога да ви покажа забележителностите на града, аз съм роден тук — просякът го гледаше втренчено. Той му бе казал паролата, уговорена от Наратуша с амеметите.
Темеу кимна. Просякът скочи бързо на крака и стискайки здраво тоягата си, забърза напред. Либиецът нямаше друг избор, освен да го последва. Просякът подтичваше покрай храмови постройки и дворци, блестящи от злато, сребро и лапис лазули, по булеварди, оградени със статуи на ръмжащи лъвове с човешки глави, изваяни от чер гранит; те сякаш се взираха през улицата към други чудновати фигури, изваяни от розов варовик.
Стигнаха до Голямото пристанище на Нил с впечатляващата колонада, със стени, украсени с изображения на подвизите на предишни фараони, с великите им победи над либийци, кушити и други народи от Деветте лъка. Просякът нае лодка и те се качиха на борда й. Нил беше муден, водите му едва се влачеха, но лодкарите бяха вещи и опитни. Те познаха просяка и бързичко ги прекараха до Двореца на Озирис — голямото пристанище на Града на мъртвите, над което се извисяваха статуите на египетските богове. Просякът не плати нищо. Веднага щом лодката акостира на кея, той скочи и забърза по тесните пътечки и криволичещите сокаци. На места струпаните боклуците стигаха почти до кръста; голи деца търсеха из купчините им нещо, което да става за ядене. Парливата воня на гнилост и разложение се смесваше с отвратителната миризма, идваща от балсаматорските дюкяни. Продавачи и майстори на ковчези, гробокопачи и погребални агенти се надвикваха в надпревара кой по-бързо да продаде стоката или услугите си. Крещящо облечени писари предлагаха на минувачите да им напишат писма до Параклисите на смъртта. От време на време просякът спираше, за да се увери, че Темеу го следва, после отново ускоряваше крачка покрай бирарии и кръчми, претъпкани с проститутки, сводници, калайджии, търговци, хора-скорпиони и хора-гущери. Темеу забеляза, че неговият водач, макар и облечен сиромашки, е посрещан навсякъде с най-голямо уважение, хората се отдръпваха встрани също тъй почтително и боязливо както пред взводовете на меджаите.
Накрая стигнаха в Свърталището на мрака — зловещо, мистериозно място, и се озоваха на един пазарен площад, ограден от всички страни от къщи. Край тях цъфтяха няколко чинара, а в дъното беше Къщата на вечерната звезда, кръчмата, в която Темеу и преди се беше срещал с амеметите. Вътре беше изненадващо чисто, стените бяха варосани, подът — покрит с меки тръстикови рогозки. Къщата бе обзаведена с удобни табуретки и ниски, лакирани масички. От мертеците висяха най-различни надписи: „Пий, докато паднеш“, „Не спирай да се забавляваш, смъртта иде“. Други табели рекламираха, че кръчмата предлага всякакви вина, идващи чак от Аварис на север и отвъд Четирите прага на юг.
Щом вратата зад тях се затвори, просякът се обърна и бързо пристъпи към Темеу с протегната ръка.
— Аз съм Синезъбия — заяви той, — водач, десетник в бандата на амеметите.
Темеу обаче пъхна своята ръка под робата си и хвана камата си.
— Къде са всички? — попита той. — Това място е изоставено.
— Не, не е — отвърна един глас.
Темеу бързо се обърна. Ъгълът зад гърба му беше неосветен. Един мъж излезе оттам и пристъпи напред. Имаше жестоко лице на граблива птица.
— Аз съм Лешояда — той протегна напред ръка, чиито извити хищни нокти напълно оправдаваха името, с което се бе представил.
Темеу я стисна.
— Господарят ти ни нае — Лешояда потропваше с крак, събрал ръце като за молитва, докато зорко изучаваше либиеца, — но сте наели също и Шурат.
— Ще наемаме всеки, когото си пожелаем — отвърна Темеу. — Всичко, което искаме, е да получим това, за което плащаме. Разполагате ли с него?
— Все още не — отвърна Лешояда, разпервайки ръце. — Но разполагаме с някого, с когото може би ще ви хареса да се запознаете.
Той поведе Темеу през празната зала към задната част на къщата. Кухненските и складовите помещения зловещо зееха. Печките бяха студени, месарските дръвници бяха изстъргани, изжулени и чисти; не се чуваше нищо, освен бръмченето на мухите над локва кръв на пода. Пронизително цвърчене на някакви гадини отекваше през открехнатата врата в дъното на кухнята. Лешояда заведе Темеу до нея, отвори я широко и му показа стълбите, водещи към горещия и влажен мрак на някакво мазе. Запалените факли, забити в нишите по стените, заслепяваха очите и объркваха ума. Темеу внимателно заслиза стъпало по стъпало, усещайки как по кожата му плъзва пот. Не му хареса отвратителната миризма, която го посрещна, нито злокобната, плашеща тишина. Разкопча катарамата на робата си, за да измъкне камата, затъкната в пояса му.
— Няма нужда от това — прошепна Синезъбия, застанал зад него. — Ти си в безопасност.
Стигнаха до края на стъпалата. Темеу постоя за миг, засенчвайки с ръка очите си от светлината на факлите. Бяха в мазе с нисък, схлупен таван. Помещението гъмжеше от хора. Въоръжени мъже, само с по една ленена препаска около бедрата, с лъщяща от пот кожа се бяха струпали около нечие простряно на пода тяло със завързани ръце и с крака, целите омазани в нечистотии. Всички се обърнаха при влизането на Лешояда и Темеу. Махнаха на либиеца да застане от едната страна на окования мъж. Той се приведе и се вгледа в мършавото, брадясало лице, в зейналите като пещери очи, и тънките устни, в слабото тяло, плувнало в пот. Затворникът му отвърна със свиреп поглед, очите му замигаха в някаква смесица от твърдоглавие и страх.
— Това е Черепа — любезно каза Лешояда. — Служи на Шурат, Поглъщача на мерзости, чиято резиденция е в Свърталището на мрака. Предполагам — той потупа затворника по лицето, — можем да го наречем бизнес конкурент. Дебнеше из Храма на Птах. Подозираме, че господарят му замисля нещо заедно със съдията Амеротке. Поради това — той изгледа Темеу — се надявам, господарю, че ще внимавате къде ходите и с кого се свързвате. Сега се опитваме да разберем всичко, което Черепа знае. Оказа се труден екземпляр. Знае, че така и така ще умре — Лешояда замълча, докато затворникът напразно опъваше и дърпаше оковите си. — Ако ние не го убием, Шурат със сигурност ще го довърши.
— Не знам нищо за плановете на моя господар — изстена Черепа. — Какво бих могъл да ви кажа?
— А, значи Черепа, освен това, е и лъжец — продължи Лешояда словоохотливо, после млъкна за малко, сякаш раздразнен от онова упорито цвърчене, което Темеу бе чул малко по-рано. — Та ето какво възнамеряваме да направим — той вдигна ръка и властно махна на един от въоръжените мъже, който провлече крак напред, държейки дървена клетка. Тънките й, гъсто преплетени дървени пръчки наполовина скриваха дълга, космата твар, която се блъскаше в тях. Той постави клетката на земята до Черепа и Лешояда притисна главата на затворника към стената й, принуждавайки го да види бляскащите очи,
