гъмжаха от стражите на Асурал и цяла орда работници от храма на Маат. Всички те бяха претърсвали, тършували и ровили навсякъде и сега, в късния следобед, докато слънцето отиваше към залез, се бяха подслонили в сенките на огромните зелени дъбове, чинари, ябълки, сливи и нарове в овощната градина на мъртвия търговец. Съсипана от печал, с лице изпито от сълзи, Мериет, придружена от кушитския капитан Хутеп, осведомяваше изумения Мабен за това, което се бе случило. Тримата бяха приседнали в прохладната веранда с колони в предната част на имението. Станаха, когато Амеротке, който беше спрял, за да обмени няколко кратки думи с хората си, дойде до главния вход.
— Значи, открихте труп? — попита съдията.
Хутеп посочи Асурал, застанал до Амеротке:
— Той знае, той ще ви покаже.
— Претърсих земята педя по педя… — Асурал се закашля и от устата му излязоха слюнки, а Пренхое вдигна ръка в знак на протест. — Ние претърсихме земята педя по педя — поправи се Асурал. — Не остана непреобърнато място в поляните, но, господарю, елате и се убедете сам.
Мериет и другите понечиха да се присъединят към тях, но Амеротке възрази:
— Бих предпочел да останете тук. Искам най-напред да проверя заедно с хората ми какво е било открито; после ще разговаряме. Изследвахте ли останките?
Мабен промърмори нещо в смисъл, че го е направил още с идването си; Хутеп изглеждаше твърде притеснен; Мериет просто избухна в плач. Амеротке ги остави и придружен от Асурал, Пренхое и Шуфой, прекоси двора и отиде в северния му край. Тук великолепието и тучността отстъпваха на подивели шубраци и храсти, наоколо бе избуяла неподдържана трева, а дърветата бяха занемарени и неподкастрени. Един голям слънчев павилион бе оставен на капризите на вятъра и на произвола на слънцето и дъжда, мазилката му се лющеше, а дървените му части тъмнееха и се рушаха под въздействието на времето. В ъгъла на оградата се издигаше огромен куп компост, събиран из градината: гниещи листа; малко чернозем; растения, надробени на ситно и превърнати в зелена паста от дъжда; всякакви растения и плевели, събрани от езерата и басейните, и всичко това смесено с кална почва и вмирисан оборски тор от кошарите и конюшните. Купчината беше наистина грамадна и същевременно влажна поради сянката, която й пазеха огромните дървета; вонята на гнилост удряше в носа. Беше преровена и пресята най-щателно и в самия й център зееше прясна и дълбока дупка. Амеротке извади топчицата благовонна лой, която си бе купил по- рано през деня, и я поднесе под носа си. След като защити по този начин обонянието си от надигащата се смрад, той продължи обиколката си покрай гниещата купчина.
— Добро място да скриеш труп — заяви Асурал, — лесно за копаене. Гниенето ще да е било бързо и по този начин вонята се прикрива много изкусно. Хитро измислено!
— И, разбира се — вметна Амеротке, — никой не би си и помислил да търси Патуна тук, тъй като се е предполагало, че е заминала.
— Може и да го е сторила — намеси се и Шуфой.
Амеротке погледна надолу към дребното човече.
— Какво имаш предвид? — попита го той. — Обясни.
Шуфой се захили:
— Може да е избягала, после да се е върнала и едва тогава да е била убита. Ние просто не знаем мястото и времето на убийството й.
Амеротке го потупа по рамото:
— Много проницателно, дребосъче, много наблюдателно, наистина! Предполагам обаче, че би трябвало да е видяна някъде от някого. Макар от всичко, което разбрах, от сутринта, в която Мериет е открила, че Патуна е изчезнала, никой не я е зървал. Докато изрично не установим друго, май ще е по-сигурно да приемем, че вечерта, преди да изчезне, Патуна е била жива и здрава. По някое време или през същата тази нощ, или рано на другата сутрин тя е срещнала убиеца си и е била убита, а тялото й е било заровено дълбоко в тази мръсотия.
Асурал посочи към занемарения слънчев павилион:
— Тленните останки са там.
Изкачиха стъпалата на помещението и влязоха в плесенясалата жега на помещението. На земята бяха постлани ленени чаршафи, а скелетът беше почти изцяло покрит от прозрачни газени воали. Амеротке коленичи и внимателно разгърна диплите им. Атмосферните влияния, слънцето и дъждовете, компостът и годините бяха ускорили гниенето — не бяха останали почти никакви следи от плът, а костите бяха започнали да пожълтяват. Виждаха се няколко пръстена и гривни, а също и огърлица, макар и покрити с кал и загубили цвета си. Вниманието на Амеротке веднага бе привлечено от един тежък на вид дървен чук с медни пластини от двете страни.
— Намерен до останките — прошепна Асурал. — Обърнете черепа.
Амеротке хвана черепа и го обърна. Костта в основата беше така строшена, че части от нея се бяха надробили и разсипали настрани. Той внимателно върна черепа обратно на мястото му, вдигна чука и го претегли на ръка.
— А бижутата — обади се пак Асурал — Мериет позна, че са на сестра й.
Амеротке се загледа в тези покъртителни останки. Да, не се бе състоял никакъв ритуал на Озирис за бедната ка на тази жена. Никакви церемонии за пречистване. Никакви процесии, погребални предмети и траурен банкет. Той затвори очи и бързо зашепна молитвата за милост към Озирис:
После отвори очите си, остави чука на земята и се изправи.
— Патуна никога не е бягала — заяви той. — Срещнала е убиеца си тук, в това самотно, отделено кътче на градината, далеч от всеки любопитен поглед. Не знам какво се е случило след това: скандал, борба? Но така или иначе, тя е било жестоко убита. Бърз, варварски удар в гръб отзад по главата с този чук. Сигурно е умряла мигновено, а тялото й е било скрито под купчината тор.
Той отиде до входа на павилиона и се загледа към прохладните сенки на дърветата.
— Въпросите, Шуфой: Защо е умряла Патуна? Кой я е убил? Кога?
— Сватбената й яка и брачните й гривни са намерени полуизгорели, да не говорим за стиховете — припомни Шуфой. — Дали всичко това е дело на убиеца?
— Въпроси, въпроси! — рязко го прекъсна Амеротке. — Нека да потърсим някои отговори.
Той се обърна към павилиона и отиде до мястото, на което бе седнал Пренхое, на една пейка точно зад вратата. Писарят никога не беше харесвал така наречения оглед на мъртъвци.
— Племеннико — Амеротке се насили да скрие собственото си напрежение и изтощение, — върви с Асурал и кажи на господарката Мериет, на Хутеп и на жреца Мабен, че искам да ги видя тук, в сянката на ей онези дървета. И помоли да се разпоредят да ни донесат кана плодов сок.
След малко Амеротке вече се бе настанил удобно на донесените възглавници и жадно отпиваше от напълнена от един слуга чаша плодов сок. Изчака, докато човечецът се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, и втренчено загледа Мериет, Мабен и Хутеп. Мериет веднага сподели, че й е било много трудно дори само да погледне останките на мъртвата си сестра. Амеротке я остави да поплаче, преди да се обърне към Мабен:
— Сигурен ли сте, че това е господарката Патуна?
— Да.
— Вие, Мериет, сутринта, когато са намерили изгорената сватбена яка и брачните гривни, сте помислили, че сестра ви е все още жива? Защо?
— Защото я видях предишната вечер.
— И какво беше настроението й? — попита Амеротке.
