— Продължавай — настоя Амеротке.
— Вечерта, в която се организира този банкет, бях тръгнал натам, когато получих повикване. Едно момче дотича и ми каза, че в Къщата на здрача, храмовата болница, има стар свещеник, който е болен и иска да ме види. Когато отидох в Къщата на здрача, не намерих подобен пациент. И други неща ме забавиха. Спрях да поговоря с приятели. Отидох да потърся Хутепа. Точно се канех да се присъединя към приятелите си на банкета, когато видях стражите да тичат. Слугите, обезумели от ужас, ми казаха, че Усербати и трима негови приятели са били убити. Направих ужасна грешка: паникьосах се!
— Защо — попита Амеротке, — след като си бил невинен?
— Не мога да отговоря на това, господарю съдия: просто предчувствие за злото? Не, не! Беше много повече от това… Същото казах и на Хутепа. Сякаш някой ме наблюдаваше, сякаш някой беше ходил в стаите ми, макар че първоначално отдавах всичко това на параноята, предизвикана от всички приказки за Рекхет и злодеянията му. Казах на Хутепа, че няма да се върна в стаите си, а ще потърся убежище в града, в изоставена стая над една винарна в квартала на медникарите. Хутепа ме държеше в течение на събитията. Обхвана ме ужас, когато научих какво точно се е случило. Моето предчувствие се бе оказало вярно. Четиримата ми приятели бяха убити от смъртоносна отрова. Меджаите претършували стаите ми и намерили разни отвари и прахове, да не говорим за богатството, за което нищо не знаех. Господарю съдия, имах някакво понятие за отровите, така че вече бях анатемосан. Намериха също и проклятие с името на Усербати, уличаващо мен като негов автор, намериха го в неговата стая, откриха и документи, в които той уж твърдял, че подозира мен. Господарю съдия, какво можех да сторя? Доказателствата уличаваха мен като Рекхет. Освен това бях загрижен и за Хутепа. Казах й, че ако бъда арестуван, тя може да бъде обвинена като съучастник. Знаех това-онова за закона, както и за страха в храма от скандал. Реших да се призная за виновен, да приема доживотна присъда в оазиса, вместо да бъда екзекутиран, защото докато си жив, винаги има надежда. Ако казусът ми беше препратен при вас, господарю съдия, каква присъда бихте издали, въпреки моите възражения и настоявания, че съм невинен? Използвах онези дни, за да се приготвя. Измъкнах се от скривалището си. Отидох до библиотеката и проучих картите на западната пустиня, най-вече местоположението на затворническите оазиси. Освен това казах на Хутепа, че когато й дам сигнал, трябва да отиде и да информира Меджай къде се укривам. Това щеше да я постави извън всяко подозрение. — Той сви рамене. — Останалото ви е известно.
— Не, вие ми го разкажете.
— Началникът Надиф ме арестува, насочен към скривалището ми от Хутепа. Бях изправен пред храмовите власти. Позовах се на статута си на жрец и признах престъпленията си. От момента, в който ми сложиха веригите, реших твърдо, че ще избягам!
— А вие имахте ли — запита го Амеротке, — някакви подозрения за това кой би могъл да е Рекхет?
— Не, господарю съдия, не, нито тогава, нито сега, с изключение на един момент — той въздъхна, — когато бях в затворническия оазис и срещнах убийци. Чух един от тях да се шегува, че убивал от чиста любов към убийството. Бях убеден, че Рекхет прилича на него.
Амеротке кимна. Герх бе казала нещо подобно.
— Със сигурност — Амеротке внимателно претегляше думите си, — ако Усербати е говорил с Ени, организирал е вечеря за колегите си, огласил е публично подозренията си, той или някои други би трябвало да имат твърди доказателства за Рекхет?
— Както вече казах, клюки и слухове. Знаете ги храмовите свещеници — Кену сви рамене, — надменни, самомнителни. Усербати бе дори много по-лош. Много горделив човек, главен писар на водите, службата по снабдяването на храма с вода, жаден за повишение, много амбициозен в кариерата си. О, мислил съм много за него — засмя се остро Кену. — Може би е научил нещо, а може и просто да е използвал кризата за своите собствени амбициозни цели, за да се самоизтъкне. Всъщност той не ми каза нищо и дори не намекна за някакви подозрения относно мен. Не знаех нищичко — заключи Кену. — И заради това бях изпратен да гния в затворническия оазис.
— Защо избяга? За да изчистиш името си? — попита Амеротке. — Това от желание за справедливост ли бе, или от жажда за отмъщение?
— И двете, предполагам — отговори Кену. — Преди да ме арестуват, целунах Хутепа за сбогом и й казах да се държи така, сякаш е мой враг. Когато се завърнах в Тива, открих, че усилено е работила за моите интереси. Обясни ми, че е ровила из храмовите архиви, за да открие местоположението на гроба на Хуанека — съответно Ари Сапу.
— Но тя така и не е отишла в Долината на забравата?
— Ходила е, но е открила, че е непроходимо и не може да се стигне до гроба. Беше убедена, че гробницата вече е била отворена и че Книгите на гибелта са били взети, така че каква полза? Тя със сигурност хранеше определени подозрения. Никак не харесваше Мабен, намираше го за високомерен и потаен, но освен него, не назова никакви имена.
— И какво точно се случи в затворническия оазис? — попита Амеротке.
— Там бе адът на земята, огнено преддверие към подземния свят. Там спираш да вярваш в боговете. Там съществува само това, което можеш да видиш, да чуеш, да вкусиш и да пипнеш. Може би, ако знаех предварително що за място е, щях да се боря, да отстоявам невинността си в съда в Тива, но тогава вече бе твърде късно. Останалите обитатели не ме харесваха. Едва бях пристигнал и избухна епидемия от дизентерия. Разбира се, затворническата управа беше много доволна, че може да хвърли вината за това върху мен и моята страховита репутация. Истинската причина за епидемията бяха горчивата вода и развалената храна. Истински вярвах, че съм жив погребан и забравен. Затворническият оазис се посещаваше от пясъчни жители, пустинни скитници, търговци, прекупвачи, калайджии — пазачите ги пускаха. Те носеха разни стоки и храна за продан; понякога водеха и някоя случайна блудница. През последната година настъпи промяна. Първоначално помислих, че има някаква грешка, но когато се сблъсквах с някои от търговците, те тайно ми пъхаха в ръцете малки пакетчета. В един случай стар нож, друг път — манерка за вода, после сандали, дори изпокъсана карта на западните Червени земи. Заключих, че някой се опитва да ми помогне.
— Хутепа? — попита Амеротке.
— Помислих си и за тази възможност, но когато се върнах в Тива, тя заяви, че не е имала начин да стори подобно нещо. Имаше доста възможности да направи нещо тук, в Тива, но те не се простираха чак до западната пустиня.
— А бягството ти?
— По това време вече бях събрал много неща. Изчаквах подходящия момент. Един избягал затворник беше хванат и екзекутиран. По този повод надзирателят и останалите от охраната празнуваха. Реших да напусна същата нощ. Прекачих се през оградата и се насочих към Червените земи. Надзирателят беше много самонадеян. Винаги твърдеше, че жегата през деня, смразяващият студ през нощта, хищниците и пустинните скитници са достатъчна охрана срещу всякакво бягство. Аз обаче бях планирал всичко много предвидливо. Имах карти. Бях изучавал в Храма на Птах звездите и знаех накъде да вървя. Имах и манерка с вода, сандали, нож, парче плат, за да пазя главата си, и разни други дреболии. Още повече че знаех колко е опасно да се движиш денем — жегата наистина те убива, докато да лежиш в някаква скалиста клисура през нощта означава само да привлечеш нощните хищници. Затова, използвайки картата, пътувах от един кладенец до друг. Разбира се, понякога се загубвах.
— Значи си почивал през деня и си пътувал през нощта?
— Именно. Спях, хапвах от малкото храна, която имах или можех да намеря в оазисите, корени, някакви диви плодове. Ако се движех все на изток, накрая щях да пресека Линията Тутмос и да стигна до ръкавите на Нил — той поспря. — Годините на затворническия живот ме бяха направили хитър.
— И?
— Много прост инцидент. Стигнах до малък оазис. Кладенецът бе издълбан от египетски военни части; до него имаше паметна плоча, възхваляваща подвизите на някакъв отдавна забравен фараон. Бях грохнал от умора и заспах до нея. Събудих се и открих, че са дошли пясъчни жители. Те си бяха устроили бивак и просто ме изчакваха да се събудя. Щом отворих очи, се оказах техен пленник. Бяха много любезни, разпитаха ме откъде съм. Разказах им лъжи от сорта, че съм търговец, който се е загубил. Те кимаха тържествено, после заговориха колко много пари ще спечелят, когато ме продадат. Повлякоха ме с тях. Не бях обаче единственият им пленник. Първоначално бях толкова ядосан на себе си, че не обръщах внимание
