на тревогите на моя другар по съдба. Той ми се представи като търговец от Мемфис. Виждах, че крие нещо и накрая ми довери „голямата си тайна“, както я нарече. Беше тръгнал из западната пустиня не само да търгува, а и да събира информация за либийските племена. Беше царски служител и заяви, че е видял нещо, което никога няма да забрави.
— И? — запита Амеротке, опитвайки се да овладее вълнението си.
— Ами според този търговец — или шпионин, той стигнал до някакъв голям оазис в западната пустиня. Там имало либийци и на вождовете им гостували капитани от морските хора. Той ги разпознал по шапките с пера.
Амеротке зяпна от изумление. Кену се засмя.
— Знам какво си мислите, господарю съдия: морски хора, толкова на юг, практически в самата пустиня! Не си и помисляме, че могат да стигнат дотам, нали? Според този търговец обаче либийците им оказвали много щедър и радушен прием и се отнасяли с тях като с почетни гости. Това било всичко, което видял. Попаднал под подозрение и бил принуден да бяга. Ден по-късно бил заловен от пясъчните жители, номади, които се скитат из пустинята, търсейки да оплячкосат каквото им падне. Търговецът се оказа много общителен и приятен събеседник; сладките му приказки за Тива предизвикаха дълбока носталгия у мен. Разказах му съвсем малко за себе си. Два дни по-късно попаднахме на засада на египетски кавалерийски отряд, подсилен от нубийски лъконосци. По време на битката другарят ми беше убит от една стрела, която го уцели в гърлото. Реших да приема неговата самоличност. Взех амулета му, ножницата му, всички вещи, които бяха останали от него. Когато битката приключи, се представих за търговец, който е имал нещастието да бъде заловен, и така обясних външния си вид.
— Разбира се, офицерите от отряда бяха много гостоприемни. Погрижиха се за леките ми рани, дадоха ми хляб и вино и ме докараха в Тива. Мислеха, че трябва да отида с тях и да докладвам на гарнизонния им командир, но аз се измъкнах и това беше краят на тази история. Имах намерението да открия какво се е случило преди четири години. Върнах се в Храма на Птах. Хутепа беше там. Срещнахме се, целунахме се. Толкова се радвах да я видя отново. Тя ми каза изумителната новина, че не е изпращала нищо в онзи затворнически оазис, и че не е правила нищо друго, освен проучванията си за Книгите на гибелта. Разказа ми за гробницата на Хуанека в Долината на забравата. Хутепа — Кену вдигна ръка, за да пресече въпроса на Амеротке — просто искаше да разбере какво се е случило, да се освободи от своите собствени съмнения и ако открие нещо ново и показателно, да подаде жалба до Великата къща — той въздъхна. — Бях с нея едва десет дни, преди да я убият. Тя ме подслони и ме нахрани, донесе ми нови дрехи, избръсна ме, изкъпа ме и ме намаза с благовония — той премигна през сълзи. — Питах я, дали подозира кой може да е истинският Рекхет, но тя нямаше представа. Когато научих какво се е случило в храмовия двор, осъзнах колко хитър е в действителност убиецът. Аз бях избягал от затвора и ето, че отравянията отново започнаха. Господарю съдия — Кену замълча за малко, като че ли се вслушваше в шумовете от лудуването на двете момчета, играещи в овощната градина, — трябва да се чувствате поласкан. Именно Хутепа ме посъветва да се доверя на вас. Тя каза, че накрая трябва да се предам на някой, който има съответната власт и правомощия; да заявя невинността си и да настоявам за пълни разследвания. Правих любов с нея в деня, в който се срещнах с вас. Тя ми даде повечето от събраното си богатство, злато, сребро и скъпоценности. Хутепа имаше прекрасно сърце. Тя се сети, че трябва да се дегизирам; да се превърна в мъж, който изглежда като богаташ. Пак тя ми каза, че в онзи момент бяхте в храма. Проследих ви, говорих с вас и след това изчезнах. На следващата сутрин се върнах, преструвайки се на поклонник. Именно тогава чух новината: Хутепа е била отровена.
— Тя подозираше ли някого? — попита Амеротке.
— Не, господарю съдия.
— А вие подозирате ли някой, който би могъл да я отрови?
— Несъмнено е била убита, но от кого?
— А Ипуе? — попита Амеротке. — Търговецът и жена му бяха намерени да плуват с лице във водата в техния лотосов басейн.
— Чух новината. Имал съм твърде малко вземане-даване с Ипуе, макар да имах известни отношения с първата му жена. Вижте — облиза пресъхналите си устни Кену, — освен другите си задължения, служех и като жрец в параклиса на Ухото. Слушах изповедите на поклонниците, посещаващи храма. Господарката Патуна беше една от тях. Тя казваше, че страда от странно заболяване, нещо от сорта на фобия.
— Какво ще рече това? — попита Амеротке.
— Изпадала в паника — отговори Кену. — Щом напуснела къщата си, усещала, че й призлява. Потеше се, чувстваше се изплашена. От време на време се насилваше да дойде до Храма на Птах. Изповядваше греховете си и дълбокото си нещастие от женкарското поведение на съпруга си.
— Каза ли с кого е хойкал?
— Господарю Амеротке — засмя се Кену, — Ипуе не пропускаше да си вземе своето, отдаваше се на удоволствието, когато свари.
— Ами жрецът Хинкуи? — попита Амеротке. — Знаете, че се разболя, нали?
Кену поклати глава.
— А пожарът в Храма на Птах?
— Ще ви кажа следното. Преди да ме арестуват, знаех това-онова за отровите. През годините, прекарани в оазиса, Хутепа, дано Господарите на светлината приемат нейната ка, също бе изучила много задълбочено тази материя. Тя ми разказа какви ли не удивителни приказки: че различните съставки, прахове и елементи могат да се смесят в смъртоносна микстура, но за да се постигне това, трябва да си набавиш определени неща, да купиш подходящите съставки.
Амеротке кимна в знак на съгласие. Господарката на мрака му беше казала абсолютно същото. Кену се изправи и затегна пояса около робата си.
— А хората на Шурат? — попита Амеротке. — Вие ги отровихте, нали?
— Те ме нападнаха. Хутепа ми беше дала малко отрова; аз настоях за това. Бях твърдо решен да не се оставя да ме заловят, но ако това се случеше и не останеше надежда за бягство, трябваше да съм в състояние да сложа край на всичко.
Амеротке долови неговата непоколебимост. Той беше разбрал, че Кену е твърдо решен да изпълни намеренията си.
— Господарю Амеротке, нали няма да ми попречите да си тръгна?
Съдията погледна бързешком този мъж, който сам бе дошъл да му се довери.
— Това трябва да свърши — заяви той. — Един ден все ще трябва да се предадете, дори да е само заради вашата собствена безопасност. В голяма опасност сте не само от страна на царските отряди или меджаи; други ви търсят.
— Либийците? — попита Кену. — Какво ли замислят?
— О, струва ми се, че сега вече знам — усмихна се Амеротке. — Прозрях същността на коварния им план. Е, има ли още нещо? — попита той.
Кену погледна небето.
— Какво искате? — попита го Амеротке.
— Живот — отвърна Кену. — Искам да се освободя от всичко това — усмихна се той на Амеротке. — Дойдох по своя воля…
— И ще си тръгнете по своя воля — отговори му Амеротке. — Само още едно нещо: колко души в Храма на Птах знаеха, че с Хутепа сте близки, че тя е ваше момиче?
Кену затвори очи.
— Твърде малко — отговори той. — Не съм го демонстрирал, нито пък тя. Знаете, че на такива връзки се гледа с лошо око. Е, добре — той отново се взря в небето. — Можете да ме намерите на Улицата на лампите, над знака на Фенера — той протегна ръката си. — Господарю Амеротке, нямам какво повече да добавя, но се кълна, че не съм виновен за всички тези отвратителни убийства в храма и където и да било другаде. Когато постановите, аз ще се явя пред вас в Залата на двете истини и ще се защитавам.
Амеротке стисна ръката му и Кену се обърна и тръгна. Съдията го гледаше как си отива, сигурен, че тайнственият му посетител бе говорил с гласа на истината.
Амеротке прекара останалата част от деня, както и целия следващ ден, в размишления върху това,
