на залата, със спирали от тъмнозелено и светлосиньо, с лотоси със златни листа, гравирани по основите им, със стилизирани сребърни орнаменти по акантите и пурпурни гроздове по капителите. Те се дивяха на мраморния под, така полиран и блестящ, че хората имаха чувството, че вървят по вода. Толкова чисто бе отражението, че блестеше като огледало и улавяше цветята, пеперудите и птиците, изрисувани по тавана. Залата на двете истини беше красиво, но и справедливо място. Маат, богинята на истината, можеше да бъде видяна навсякъде. Стенните рисунки й отдаваха почит в най-различни пози и роли, които й се приписваха: красива млада жена; Божествена принцеса, стояща сама или коленичила пред баща си Ра; съдия в Залата на претеглянето на душите до бога с глава на чакал Анубис и до зеленокожия Озирис, в деня, в който тя и другите божествени същества се събират, за да решат окончателната съдба на душата; принцеса войн, поразяваща разрушителите, тварите от подземния свят, носещи такива прозвища като Поглъщача на изпражнения, Лакомия за плът, Пияча на кръв, Трошача на кости; хванала в ръка везните на справедливостта или протегнала Великото перце на истината58. Рисунките имаха определена цел — не само да възхваляват Маат, а да напомнят на всички, които идват тук, че това е мястото, където фараонът въздава своето правосъдие; мястото, където истината се установява и се оповестява, за да я чуят всички.
През последните дни на Шемшу, горещия сезон, Амеротке се бе приготвил да оповести конкретни истини. Седеше на тъмночервеното кресло на правосъдието, сложил ръце на облегалките му от акациево дърво, инкрустирани със сребро и злато. Облегалката се издигаше високо над него; над главата му бе опъната малка тента, от която се поклащаха пискюли. Седалката бе украсена със златен фриз с изображения на нападащи, изправени зелени кобри, бранители на фараона и на Египет. Краищата на облегалките и краката на този трон бяха изваяни във формата на озъбеното лице на Секмет, богинята- унищожителка.
Амеротке се бе подготвил изключително внимателно за събитието. Лицето и главата му бяха избръснати, беше облечен в най-великолепната си плисирана тога, с бродиран колан около талията. На гърдите му бе преметнат нагръдникът на Маат, целият обшит с изящни карнеоли и други скъпоценни камъни; на китките му имаше свещени гривни, а по скъпоценните му пръстени бяха гравирани изображения на символите на богинята. На табуретка до него лежаха боздуган и жезъл, които щеше да хване, когато произнася присъдата. На масичка вляво имаше купчина малки свитъци, приготвени от Пренхое, макар Амеротке да знаеше всичко, което му бе необходимо. И ето, той вдигна ръката си — сигнал, че заседанието е започнало. Асурал пристъпи, вдигна преградата на съдийската банка и я подаде на помощника, който бързо я отнесе настрани. След това с маршова стъпка приближи до Амеротке и спря точно пред него. Коленичи, поклони се и се изправи. Застана вляво от съдията и възвести:
— Ето върховния съдия Амеротке, Гласът на Божествената в Залата на двете истини! Това, което той прави, е благословено от боговете, за най-добро бъдеще на Божествената къща и на Царството на двете земи — той вдигна дясната си ръка и в този момент се чу силно и пронизително изсвирване на тръба. После се обърна, поклони се на Амеротке и зае позиция в дъното на съдебната зала.
Отляво на Амеротке, точно под широко отворения прозорец се бяха подредили писарите, седнали върху възглавничките си, с малки писалища пред тях, с приготвени пергаменти и наострени пера за писане. Като съзря развълнуваното лице на Пренхое, Амеротке се усмихна, после се обърна надясно и се вгледа в галерията за чакащите, където сигурно вече се бяха събрали повечето от тези, които бе призовал. Той вдигна ръка и Асурал излезе напред:
— Всички призовани тук трябва да чакат отвън.
Ени, първожрецът на Птах, вбесен от това повелително отношение, гневно изгледа Амеротке.
— Ваше Светейшество — поласка го Амеротке, — призовавам ви да изчакате отвън, ако обичате.
Асурал вече вървеше напред с няколко души от храмовата стража. Ени събра диплите на робата си, заметна ленения шарф около раменете си, после, следван от Хинкуи, Мабен и Минакт, напусна залата. Щом излязоха, Амеротке повиши глас.
— Само онези, които търсят правосъдие от фараона, могат да останат. Има ли някой, който търси правосъдие?
— Аз!
Кену, скрит до този момент в сенките, излезе напред и коленичи на възглавничката пред трона на Амеротке.
— Какво е името, с което те наричат? — попита Амеротке.
— Аз съм Кену — отвърна мъжът със силен, мощен глас. — Някога жрец в Храма на Птах, несправедливо обвинен в отравяне — останалата част от изявлението на Кену бе удавена в морето от възклицания, надигнали се от дъното на залата.
Това даде на Амеротке нужния повод. Той вдигна ръка.
— Капитан Асурал, да се опразни залата! Всички трябва да излязат отвън, с изключение на охраната и писарите, но никой да не напуска съда без моето разрешение!
Кену остана на колене върху възглавничката си. Щом съдебната зала се изпразни и утихна, капитанът на охраната донесе малка дървена масичка, на която постави две гърненца и махна капачетата им. В едното имаше черен, а в другото зелен туш. Амеротке се усмихна на Кену. Той беше разговарял накратко с бившия затворник за това какво предстои и го бе предупредил да не прибързва с нищо. Сега му каза да се оттегли навътре в сенките на колонадата. Щом бе готов, Амеротке даде знак на Асурал:
— Доведете първосвещеника Ени!
Върховният жрец влезе отривисто, развявайки полите на робата си. Втренчил предизвикателен и гневен поглед в Амеротке, той коленичи на възглавничката пред трона му.
— Отец Ени — усмихна се Амеротке, — на масичката пред вас има две гърненца с туш, същите, които бяха използвани от тримата писари преди церемонията във вашия храм. Моля ви, изрисувайте очите си с тях.
Ени понечи да възрази.
— Моля ви — настоя Амеротке, — поне малко.
Върховният жрец сви рамене и използвайки пръста си, взе щедра порция от благовонното мазило и бързо го наплеска около очите си.
— Много добре — каза Амеротке и му посочи купчинка ленени кърпи. — Можете да почистите ръцете си.
Ритуалът бе повторен и с Хинкуи и Мабен. Двамата изглеждаха изненадани, но се подчиниха. Амеротке се напрегна, когато Минакт наперено влезе и зае мястото си. Молбата бе повторена още веднъж. Амеротке си даваше сметка, че Минакт е много съобразителен и хитър и със сигурност ще заподозре някакъв капан. Главният писар изгледа колегите си, протегна ръка напред и изведнъж се втренчи в гърненцата. Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото разтревожен.
— Това не са същите гърненца! Това е невъзможно!
Амеротке затвори очи. Най-сетне! Една малка лъжа, едно малко объркване!
— Защо да е невъзможно? — попита той тихо и спокойно.
— Да — намеси се Ени. — Главни писарю Минакт, в задълженията ви не влизаха гърненцата с туша, поне не внасянето и изнасянето им.
— Защото след това ги измих — Минакт залиташе от една лъжа на друга.
— Но това не беше ваша работа! — каза Мабен.
Минакт мъчително преглътна, за да прикрие объркването си, после потопи пръсти в едно от гърненцата.
— Спомням си… — обади се Хинкуи. Той все още изглеждаше изтощен и бледен, и току притискаше с ръка стомаха си. Седнал на възглавничката си, той се обърна към Минакт, така че да го гледа в лицето. — Сутринта на церемонията всички отидохме да вземем тримата писари от стаята, където бяха оставени да чакат, в параклиса на божественото дете. Господарю Ени, спомняте ли си? Тръгнахме всички заедно. Минакт каза, че е изпуснал нещо там и се върна в стаята — Хинкуи въртеше пръстите си. — Нещо, което дори не съм смятал за важно, за да си го спомня, освен… — той се наклони, взирайки се в Минакт, — как така можахте да установите, че това не са същите гърненца с туш? И защо твърдите, че сте ги измили — би трябвало храмовата прислуга да свърши тази слугинска работа.
— Не съм! — Минакт направи най-лошия избор и съвсем влоши нещата. — Не съм! Обърках се! Не съм ги
