което бе научил, като се опитваше да го сглоби заедно с парченцата от другата информация, която Надиф и Шуфой му бяха донесли от всички краища на града. На третия ден след появата на тайнствения му гост пристигна царски куриер, настояващ незабавно да получи новини. Амеротке му заяви, че ако Божествената постанови, той би отишъл в града, но все пак времето го притиска и всъщност има да върши по-полезни и важни неща. Той се надяваше да забави момента, в който трябва да информира Хатусу, макар да бе наясно, че много скоро ще се наложи да го направи. Разбира се, Хатусу не можеше да чака. На следващата сутрин още преди зазоряване господарят Сененмут, ескортиран от цял отряд царска кавалерия, пристигна пред къщата на Амеротке. Остави войниците да почиват в градината за най-голяма радост на Ахмазе и Кърфей, а самият той се присъедини към Амеротке на покривната тераса, за да отдаде молитвена почит на изгряващото слънце, напявайки божествения химн на възхвала:
След това двамата заедно хапнаха първия залък хляб за деня. Известно време стояха като ученици, с кръстосани крака, дъвчеха внимателно медения хляб и с наслада отпиваха пресен плодов сок.
— Прекрасно, господарю съдия! — смигна Сененмут на Амеротке, след като приключиха. — Сега, след като церемониалностите приключиха, кажете какво открихте.
Амеротке му разказа за тайнствения си посетител и челюстта на Сененмут увисна от изненада, докато съдията му описваше в детайли какво се бе случило.
— Значи мислите, че той е невинен? — попита Сененмут.
— Да, мисля. Това обяснява и присъствието му тук.
— Това няма никакво значение — Сененмут махна с ръка. — Чувствам се като дете — каза той, — на което е поднесен цял куп с блюда и не знае от кое да започне. В крайна сметка това, което ме интересува, са либийците. Убийствата, Амеротке, са от вашата компетенция. Измяната, предателството, външната политика, ето това ме интересува мен. Трудно ми е да мисля за мъртвия Ипуе като за предател, но все пак…
— И аз не мисля, че е бил такъв — отговори Амеротке. — Всичко това е част от една много подмолна, хитра и рафинирана игра. Либийците са част от нея, дълбоко въвлечени с техните собствени кроежи.
Той накратко описа заключенията, до които бе стигнал и причините за това.
— Много умно — ухили се Сененмут. — Много умно, наистина. Според вас либийците са настоявали за мир по една простичка причина: искали са да създадат и развият търговски връзки с мините в Сирия, за да трупат злато, сребро и преди всичко скъпоценни камъни. Целта им е да го използват, за да създадат съюз с морските хора. Морските хора са пирати. Те намират подслон по островите във Великото зелено море и из пристанищата на север, в Ханаан. Някои от нашите врагове там, най-вече хититите, им предоставят всякакви удобства по доковете си. Морските хора бродят из морето в търсене на земя, където да се установят, а най-плодородна от всички земи е делтата. Тъй като нямат посеви, нямат ниви, нямат добитък, те не могат да правят пълноценна замяна, затова трябва да живеят и да умират от меча си. Но разполагат ли със скъпоценни камъни, злато и сребро, могат да си купят всякакви запаси и да подкупят управителите на пристанищата. С други думи, стават по-силни. Либийците кроят да увеличат своята сила чрез съюз с морските хора. Те ще търгуват с мините покрай Пътя на Хор в Синай и ще използват скъпоценните камъни и метали, за да скрепят приятелството си с капитаните на морските хора. След година, може и две, в делтата ще се появи голям флот. Ние ще трябва да изпратим войскови части, за да ги отблъснем. В същото време Наратуша ще обяви, че мирният договор с Египет е прекратен, и ще изпрати войските си да извършват набези и да тормозят селцата и градчетата покрай реката. Ние ще трябва да водим война на два фронта, по Нил и по делтата. Това, което либийците правят сега в Тива, просто е засяване на реколтата, която ще жънат след някоя и друга година, но тя ще бъде кървава!
— И техните планове бяха разкрити?
— Да, от убития търговец — моя шпионин. Той е достигнал до онзи оазис и се е натъкнал на присъствието на морските хора сред либийците, рядко събитие дори в пристанищата, но толкова дълбоко в пустинята! Морските хора са били там, за да преговарят, както и да приберат първите плодове от плана на Наратуша. Търговецът е видял това и е избягал. Може би е бил проследен, но вместо да бъде хванат от либийците, е бил заловен от пясъчните жители: същата банда, която е заловила и Кену. Търговецът, разбирайки, че Кену е сънародник египтянин, му е предал информацията. Нашият кавалерийски отряд е устроил засада на тези пясъчни жители, търговецът е бил убит, а Кену е приел неговата самоличност и се е върнал в града. Подозирам, че той е възнамерявал да използва тази информация, за да я замени и да сключи сделка срещу нея с Божествената, но когато започнаха отравянията, е решил да наблюдава и да изчака.
— Какво ще направи Божествената сега?
— Що се отнася до Кену — Сененмут разпери широко двете си ръце, — вие трябва да направите това, което е нужно, господарю съдия! Аз ще инструктирам меджаите, царските отряди, да не говорим пък за „очите“ и „ушите“ на фараона, да преустановят издирванията си. Колкото до либийците, Божествената ще ги покани на банкет. Ще ги ласкае и ще ги манипулира. Накрая ще каже, че договорът не е правилно и докрай ратифициран заради смъртта на онези трима писари. Във всеки случай тя ще обяви, че е размислила и вече иска към договора да се добавят нови клаузи, най-важната от които ще бъде тази, че ако либийците станат приятели на фараона, нейните врагове трябва да бъдат и техни врагове.
— Морските хора — усмихна се Амеротке. — Тя ще изисква да няма търговска дейност, договор или съюз, писмен или вербален, между либийците и морските хора.
— Точно така — съгласи се Сененмут. — Тя, освен това, ще настоява Наратуша да я информира защо са им нужни толкова много злато, сребро и скъпоценни камъни, за какво ще ги използват.
— А либийските вождове? — попита Амеротке.
— О, те ще бъдат направо втрещени. Ще промърморят някакви благодарности за прекрасния банкет и ще помолят да им се даде време за размисъл. Хатусу ще отговори, че са нейни гости. Ако пожелаят да стоят още четиридесет дни в Тива, пак ще бъдат добре дошли. Наратуша ще трябва да се съгласи с това от любезност и уважение към своя домакин. После ще се оттегли в покоите си. Ще бъде бесен. Амеметите така и не намериха затворника, а сега ние вече знаем какви пъклени планове кроят либийците. Времето ще минава. Наратуша ще заяви, че има някакви проблеми у дома и ще иска да си замине. Хатусу ще се съгласи, но ще изтъкне, че засега мирният договор е замразен, докато не бъде надлежно подпечатан и ратифициран с включените допълнителни клаузи. Тя ще настоява Темеу да бъде оставен като заложник, като повери съдбата си на провидението, с други думи, докато открием името на предателя, с когото е заговорничил. Разбира се, тя ще изисква и сътрудничеството на либийците за откриването на кавалерийския отряд, изчезнал в западните Червени земи. Подозирам, че това ще отвори много работа на Наратуша за следващите две години. Той ще се върне при племената си, покрит с позор и безчестие, и няма да може да погледне хората в очите. Е, а другите дела? — добави бързо Сененмут. — Отравянията?
— Не знам — отговори Амеротке. — Досега имам само теории и почти никакви доказателства. Мисля, че накрая ще трябва с хитрост и измама да хванем убийците. Ще призова всички в моя съд в Залата на двете истини. Ако Маат е с мен, истината ще бъде разкрита и виновният — справедливо наказан.
Тринадесета глава
Хру утча мету: денят на правдата
Три дни по-късно Амеротке отиде до съда в Залата на двете истини в храма на Маат, в центъра на Тива, Града на Скиптъра. Зад залата се бяха струпали любопитни хора, които се чудеха на какво ли ще е посветена тази специална сесия на съда. Междувременно се възхищаваха на изрисуваните колони и пилони
